Нощта обгръща света в черното си було, светлините на къщите една по една угасват - само уличните фенери разпръскват светлината на бледи кръгове. Луната се е скрила зад облаците, вещаещи дъжд. Плътна тишина наляга градчето - не трополят карети, не се вайкат ограбени търговци, не подтичват весело деца. Малцината окъснели минувачи забързано преминават по улиците - гледат да се приберат у дома при близките си. Никой от хората не ме забелязва, когато се разминавам с тях. Не ме виждат, не ме чуват, не ме усещат. Не знаят за мен, въпреки че са ми дали име и че скоро и те ще проникнат в моя Дом също като останалите стотици хиляди хора по целия свят. През вековете съм имал стотици имена - гърците ме наричаха Хипнос - баща на Морфей и Никта, брат на Танатос. За обикновените хора от края на XIX в., моето име е синоним на блажено забвение, на глътка спокойствие след тежкия ден.
Моето име е Сън и вие всяка нощ прекрачвате портите на моето кралство.

***

Малко хора мога да срещна в града - освен все още будните. Защото повечето от тях са в някое свое собствено кътче от неизмеримия ми Дом.
Излизам от границите на града, поемем по пустия, неназован път - нишките на хиляди човешки съдби, мечти и надежди очертават бледи линии около мен. Ако проследя коя да е, ще попадна в онова кътче от Дома Сън, където се озовава всеки човек, щом затвори очи и се отпусне на възглавницата му. Мога да говоря с този човек, да науча проблемите му, да му подскажа решение - което на сутринта той ще припише на внезапно негово хрумване, макар дълбоко в съзнанието си да усеща, че някой, нещо му е помогнало... А може и да унищожа този човек - да го накарам да страда и да пропадне в царството на моята сестра Лудост.
Ах, Лудост! Моя прекрасна, кошмарна сестро! Ти си пуснала корени дори в моята обител - Долината на Лудостта все така стои оградена от тръни на запад от пътепоказателя, на който пише "Път за Никъде". Там обитават кошмарните, изродени форми, които ти приютяваш.
От катраненочерното небе започва да се лее дъжд - той има власт дори в Дома Сън и аз го приветствам. Вдигам лице и оставям капките му да се стекат по кожата ми, да вкарат малко свежест в уморените ми кости.
Стоя така дълго, дълго време - със затворени очи, погълнат от дъжда, заобиколен от нишките на милиони човешки мечти.
- Имаме проблем. - Прокънтява гласът и чувството изчезва - колко ефимерни са всички неща в моето кралство...
- Какво има, Скръб? - питам я. Красивото й лице е по-бледо от обикновено, чувствените устни са изкривени в нещо, което много ми прилича на страх. Скръб да се страхува? Да си позволи да пропадне в Дома на своята сестра? И да събере кураж да потърси помощ от мен? - Какво се е случило?
Да, виждам портите на Дома Страх съвсем близо зад нея, преливат в моя Дом Сън. Нещо не е наред. Определено не е наред.
- Брат ни - изрича Скръб. Гласът й потреперва едва забележимо. - Брат ни, Сън. Брат ни се връща и този път се е заканил да унищожи всички ни...
Усещам сянката на Страх зад себе си. Костите ми изстиват. Няма нужда Скръб да споменава име. Всички ние много добре знаем за кого става дума.
Значи така. Нашият отдавна прокуден брат Кошмар е намерил начин да се освободи от оковите и все още ни помни.
Дъждът продължава да се лее и вече знам, че няма да спре. Защото това е Вековният дъжд, за който ни предупреждаваха онези, които ни създадоха. Дъждът на отмъщението.
Който няма да подмине никой. Никой от нас...