Срещнах Руди в ресторант за бързо храненe - Subway. Руди си падаше малко грубоват- и лицето му едно такова голямо с изпъкнало чело и широка челюст и тялото му - не знам защо ми приличаше на месар. Сигурност в главата ми месарите имат голямо, отпуснато туловище, увиснали рамене и ръце с големи длани. Като се замисля, това повече мяза на горила, но нека пък да го наречем месар и дано всеки месар, който някога прочете тези редове прости на въображението ми и моите бръщолевици.

Руди беше на двайсетина години, на колкото бях тогава и аз. Работеше зад тезгяха. Много не го биваше да прави сандвичи. Има някои принципи за правенето на успешен сандвич, на които няма да се спирам тук. Все пак, ако тези принципи се спазват тогава шансовете за успех са много големи, освен ако някой прегладнял клиент не прекали и не си поръча допълнително много зеленчуци. Тогава дори и сандвич, сътворен според най-правилните принципи не би се затворил и съдържанието му ще изпада навън, което, разбира се е срам и позор за всеки себеуважаващ се сандвичо-приготвач…ако има такава дума. Все пак чудеса не се случват - дори и за сандвичите, а всичко се движи по определени правила, в които вселената е уплела дори и такова просто нещо като правенето на сандвичи Subway. Но стига вече за сандвичи. Говорих достатъчно за тях. Отсега дори един още сандвич няма да бъде спомен, поне така се надявам. На Руди цялата идея, че има някакви си там принципи, които ни бяха обяснени от собственика на ресторанта не му допадаше или просто не му пукаше достатъчно. Не че беше глупав, ако и да съм подвел някой в тази насока с описанието на образа му. Руди чаткаше нещата. Смяташе бързо, беше добър с клиентите, предразполагаше ги умело с непринуден разговор да се отпуснат и да дадат някой и друг бакшиш. Работеше бързо на касата, чистеше, миеше съдове, водеше съдържателни разговори с колегите си. Просто някой неща не му пукаха и усещаше горе-долу какво ниво трябва да поддържа в работата си, колкото да го държат нает. 

В началото след като се запознахме - и двамата започнахме работа горе-долу по същото време, разбрахме че живеем близо един до друг. Заедно ходихме на работа около три месеца. После аз събрах пари и си купих колело и започнах да го карам до работа. Руди много се впечатли. Не знам защо, но никога не му бе хрумвало, че колелото е един прекрасен начин за придвижване от точка А до точка Б. Колелото предлага още, разбира се, възможност за наслаждение от карането му, бързина в придвижването, независимост от капризите на градския транспорт, осигорява тренировка и още е хоби - понякога човек може да прекара цял следобед в отвинтване и завинтване на някакво болтче, за да нагоди скоростите на велосипеда си. Руди бързо схвана тези гореспоменати преимущества и със следващата си заплата си купи велосипед подобен на моя - сравнително евтин, но си имаше всичко - амортисьори на предното и задното колело, скорости и стойка за паркиране. Сега започнахме да караме колелата си до работата и когато имахме заедно свободен ден из квартала. Тогава живеех в Бруклин, близо до река Хъдсън. Там има една алея, която върви нагоре покрай реката към Манхатан. Понякога карахме по нея, стигахме до края ѝ и после продължавахме по улиците на Бруклин до  Бруклинския мост, слизахме до Манхатън и се добирахме до Сентрал парк, карахме наоколо и после се връщахме наобратно. Руди толкова хареса колелото си, че след още няколко месеца си купи друго - по-скъпо. Беше ми трудно да го следвам из улиците на Бруклин с този нов велосипед. Мислех си, че Руди малко се изхвърли с тази своя покупка, но все пак той си знаеше най-добре. 

Придвижването на две колела си има една малка тайна, която всъщност не е толкова голяма тайна и май е валидна за още много неща. Човек не трябва да се увлича. Мислих си че тогава $150 са доста за велосипед и че Руди сигурно се беше охарчил много повече…но той си знаеше най-добре.

Един ден Руди дойде на работа с велосипед, на което имаше малко моторче. Той ми го показа гордо. Беше с бензиново моторче. Руди каза, че си е продал старото колело и си е купил това. Харесвало му да кара велосипед, но частта, която най-му харесвала беше да се вози на две колела. Разбира се тогава би трябвало да отгатна какво ще последва. Руди започна да работи и все да събира пари, които инвестираше в превозното си средство на две колела.Последва истинско моторче с малък обем двигател. 

Понякога се замислях за това нещо, това хоби, което бях отключил в Руди, но пък какво толкова лошо се случваше? Човекът просто обичаше да се разкарва насам-натам на моторчето си.

Руди продължи с хобито си и най-накрая след години - години след като и двамата бяхме напуснали ресторанта за бързо хранене и Руди имаше някаква друга работа, той  събра пари и си купи мотор тип чопър и след това започна да пътешества. Доколкото разбирах работеше дотолкова, доколкото да изкарва пари, за да може да кара по пътищата на Щатите. Чудих се докъде ще стигне с това си хоби. Дали щеше да излезе от границите на Щатите? Понякога си го представях като номад, който се спира тук и там, колкото да събере пари, за да продължи напред, да продължи да обикаля света със своя мотор. Руди обичаше свободата, независимостта, да не е обвързан с работата си и с никое място. Обичаше да е в постоянно състояние на движение. Работата за него беше средство да пътува, а пътуването - неговия живот.

Мина време. Постепенно изгубих връзка с Руди. Не го бях виждал от доста време и ако и да предположих, че ще го видя някъде то беше в някой репортаж по телевизията, като за човека-моторист-чудо. 

Все пак животът така се завъртя, че все пак ни беше писано да се срещнем с Руди. Видяхме се в Манхатан, на Бродуей, недалече от Сентръл парк, където карахме колела преди време. Веднага го разпознах и той - мен. 

- Роби! - възкликна Руди и подаде щастливо голямата си лапа към мен. Стиснах я силно. Радвах се да го видя. - Какво става с теб? Всъщност какво имаш да правиш сега? Имаш ли някоя минута? Знам един бар тук, да се отбием да пием по едно, да си поговорим?

Съгласих се на драго сърце. 

В бара беше притъмнено, нямаше много посетители и свен тихата музика беше тихо и хубаво за разговор. Поръчахме си по бира. Пихме наздравица и после набързо описах живота си в няколко щрихи.

- При теб как стоят нещата? - попитах го на свой ред. Очаквах го да ми каже, че е в града по случайност, по средата на поредното си пътешествие. Неговия живот не може да не беше по-интересен от моя - мъж на средна възраст, женен с две деца, кола и къща на изплащане и работа да ги изплаща. - как е животът на гърба на мотора?

Руди ме погледна и в очите му се четеше истинска тъга. Каза:

- Вече не карам мотор. Имам стабилна работа, къща извън гра , семейство…  

Изненадах се - не само от това, че Руди беше улегнал и се беше установил някъде, но най-вече, че се беше оженил. Никога не си представях, е Руди ще срещне момиче, подходящо за него. Това, че не беше красавец не беше причината - за всек вла си има пътници. По-скоро…той така обичаше да пътува и никога нямаше време за момичета, или поне така смятах - поне не и за дълго. Доколкото знаех, любовните му авантюри продължаваха, толкова, колкото и работата с която се захванеше -точно колкото беше паузата между две пътешествия. 

- А мотора? Нима не караш дори и отвреме-навреме? - казах, мислейки си, че нямаше начин Руди да се е отказал съвсем от смисъла на живота си какъвто беше в миналото.  

- Опасно е, знаеш...

- Опасно е да, но кога това те е спирало? Руди, нима на истина не караш мотор, защото е опасно?

- Жена ми казва, че е опасно и не ми дава. Постоянно се карахме, докъдето не се съглася да го продам. Сега се върнах на колело. Поне колело ми дава да карам… в парка. - каза тъжно той. 

- Ех това жените - казах с разбиране, мислейки си за постоянните жертви, които трябваше да предприемам заради семейния мир. Все пак ми беше чудно как жена му беше успяла да влезе под кожата му дотолкова, че да го откаже от хобито му. - Е, какво се случ. Започни отначало. Как те убеди да се раделиш с мотора. 

Руди това и чакаше. Отпи глътка от бутилката с бира и въздъхна дълбоко. 

- Запознах се с Диана - жена ми -  в Аризона. Работих като гид в една туристическа агенция, която оперира в Големия Каньон. Бяхме колеги. Е сам знаеш, припламнаха искри, любов. Нищо, което не ми се случвало преди. Мина сезона и дойде време да си тръгвам. Тя ми каза, че иска да дойде с мен. Досега никоя жена не ми беше казвала, че иска да дойде с мен. Винаги ходих сам на приключенията си. Бях номад. Сам. Но Дияна ме последва, отзад на мотора. Известно време прескачахме от едно място на друго, карахме от град до град, работихме тук и там, събирахме пари и продължавахме напред. Беше ми готино. Никога не ми е било толкова готино. Приключението е винаги по-интересно, когато го изживееш с някой друг. Така мина година. Може би повече. И Диана започна да говори да се установиме някъде. Мина известно време така, а тя все ми натякваше. Най-накрая ми писна и я свалих в Ню Йорк. Продължих напред. - Руди прекъсна разказа си и ни поръча втора бутилка бира.

- Какво стана после? - попитах нетърпелив да чуя останалото от историята.         

- Какво може да стане? Опитах се да продължа да живея като преди. Пътувах от град до град. Живеех номадския живот. Но не беше същото. Преди сърцето ми беше пълно, а сега не. Липсваше ми Диана. Търпях известно време, но какво да се прави, върнах при нея. Прибра ме. Установихме се в едно градче извън Ню Йорк, където беше отраснала. Намерих си работа. Даже университет завърших. После деца, къща с ипотека. Американската мечта така да се каже. - каза Руди леко унило. - Мотора беше в гаража. Диана сигурно си мислеше колко много ме блазнеше да го яхна някой вечер и да изчезна в нощта и затова го мразеше. Все ми натякваше, че бил опасен. Накрая ми писна - трябваше да избера. И избрах - сви рамене той. Продадох го, купих си колело и платих голяма вноска за ипотеката.   

Помълчах. Какво имаше да се каже? Човек понякога трябва да избира между две любови. Винаги е така. И винаги се чудеше след това дали е направил правилния избор. Дали и  Руди дали така? Сякаш прочел мислите ми, той каза,

- Понякога, когато карам колело в парка си представям какво би било да съм сам на пътя, с мотора си…

- Е?

- Е…после се прибирам у дома да вечерям със семейството си. И си викам дори и да има да ми се случи нещо интересно в живота, освен това, което имам сега, то няма да е свързано повече с мотори. Какво да се прав? 

Разделихме се пред бара. Стиснахме ръце. Когато се отдалечаваме в различни посоки се обърнах назад. Руди ходеше забързано по своите си задачи. Мислех си да му викна нещо като например: “Руди, купи си нов мотор”. Но не ми стискаше. Човекът си беше направил избора. Кой бях аз да му давам някави идеи? Кой знае - можеше и да ме послуша.