Венчавка в Ейлиън Донан

     Тъмни облаци се вкупчваха в неприлично раздути форми и засенчваха почти изцяло металния отблясък на навъсеното небе. Мръсно белите гриви на вълните се плискаха и разбиваха във влажните зъбери на слаките. Разпокъсана бледа мъгла се плъзна по склоновете на хълмовете, обгръщайки черните камъни с белезникавите си дрипи. Снежни трохички засипаха последните стръкчета на нетипично зелената за края на есента трева. Сивото небе се сливаше със сивото море, спускайки се все по-надолу и по-надолу, като притискаше към земята изкривените от вятъра клони на дърветата.

     Тясното криволичесто шосе рязко зави наляво под указателната табела и в света изведнъж се върнаха цветните краски: сякаш някой кликна с мишката, за да помени картината на работния плот.

     Автомобилът внимателно премина по тясната уличка като за малко едва не закачи изскочилото внезапно отпред на пътя самотно ябълково дървче. След като освободи педала на спирачките, Лана потегли бавно. Най-накрая тя се добра до централния площад, където бели и жълти къщички посрещаха гостите, приветливо скланяйки островърхи червени покриви и им се усмихваха с лъскавите огради на малките си спретнати градинки.

     Лана излезе от колата, измъкна от багажника своя малък кариран куфар и се огледа наоколо. Изглежда някъде тук трябваше да има хотел с ресторант, а в ресторанта (ако се вярваше на sмs-чето) нея трябваше да я чака било то мениджър, отговорен за приема на посетителите, или разпоредител, или още някое друго официално лице, чието пряко задължение е да съпроводи гостенката до замъка.

     Въпросният разпоредител – един представителен джентълмен в черен смокинг, вратовръзка тип червена “пеперудка” и цилиндър – се намираше там, където следваше да бъде: в близост до бар-плота на ресторанта.

     – Добър вечер, мис Фрейзър! Много се радвам да се запознаем! Аз съм мистър Крюгер, Федерик Чарлз Крюгер. Наричайте ме накратко просто Фреди. Желаете ли да се сгреете с чаша глинтвайн или веднага ще тръгнем?

     – По-добре незабавно да вървим. Пътят беше дълъг, чувствам се изморена и искам час по-скоро да пристигна на мястото.

     – Както пожелаете, милейди! Позволете да взема вашия куфар.

     На улицата студеният вихър хвърляше тромави снежинки в лицата на минувачите, опитвайки се да отскубне техните шапки и разкъса шаловете.

     Лана настръхна, затегна по-здраво връзките на качулката на шубата и се втурна да настигне разпоредителя, който се насочи право към моста. Високият едър мъж се движеше на прибежки със звучна, гръмка походка и с подчертано почукване на токовете, подскачайки като врабче, но за учудване доста пъргаво и бързо. Черната “лястовича опашка” се развяваше отзад на врата му, а цилиндърът се държеше така здраво, сякаш буквално беше привързан с шнурче около ушите и под брадичката.

     – Фреди, на вас не ви ли е студено? – полюбопитства Лана, когато се изравни с разпоредителя.

     – Аз съм местен, милейди, привикнал съм. Да, а и остана още малко да вървим. Искате ли по пътя да ви разкажа историята на Ейлиън Донан?

     – Благодаря, прочетох я вече в интернет преди пътуването. Кажете, къде ще отседнем ние, гостите? Доколкото разбирам, в самия замък няма хотел.

     – Ами, ето там... – високият мъж в черен смокинг махна с ръка някъде вляво. – От тази страна не се вижда, но отвън зад крепостната стена има мъничък хотел. Преди няколко години го построиха: специално за тези, които пристигат тук за тържествени мероприятия и празници. А вие, мис Фрейзър, простите за любопитството, чия гостенка сте – на жениха или на невестата?

     – На младоженеца.

     – О, мистър Гилбърт Макрей е пряк родственик на подполковник сър Джон Макрей-Гилстрап, който построи мост и благоволи да възроди този величествен замък. Мистър Гилбърт е много приятен джентълмен. Да му даде Бог късмет и щастлив семеен живот!

     Лана кимна. Тя беше видяла своя “онкъл ” (по трета, а може би четвърта майчина линия) преди много години и понятие си нямаше как той изглежда в момента, камо ли какъв характер притежава. Честно казано, мис Фрейзър беше силно изненадана, когато получи покана за сватба, която щеше да се състои на 31 октомври в полунощ в замъка Ейлиън Донан. Макар че, естествено, на такива тържества е обичайно да се канят дори най-далечни роднини, така че беше разбираемо защо този позабравен “чичо” си спомни сега за Лана.

     Идеята да се проведе бракосъчетание в старинен замък, който в далечния XIII век е бил построен като отбранителна крепост срещу викингите от клана Маккензи от Кинтейл (по-късно графове на Сийфорт) и в последствие става принадлежност на клана Макрей (защитниците на Маккензи), се стори на Лана изключително оригинална и забавна. Затова младата девойка без много да се замисля отговори, че “непременно ще дойде”, и дълго време започна трескаво да си избира подходящо облекло (в поканата имаше отметка: “дрес-код – костюм за Хелоуин”).

***

     Лана мъничко се изненада, когато в замъка я посрещна самият виновник за тържеството. Девойката предполагаше, че младоженецът ще се занимава с далеч по-важни неща, отколкото лично да приветства всички гости.

     Високият, дългокрак, с рижа брада Гилбърт беше облечен в традиционен шотландски кариран килт с цветовете на клана Макрей, парадно сако, бели три четвърти чорапи и барета с панделка-кокàрда. Изпод жартиера се показваше ръкохватката на малък черен кинжал “скин ду”, а през рамото беше преметнато вълнено одеяло. Гилбърт прегърна сърдечно “племенничката”, съобщи ѝ, че е пораснала и много се е разхубавила, и накрая я съпроводи до гостните стаи.

     – Преоблечи се – помоли той, – издокарай се в целия си блясък и разкош и слез долу в залата на първия етаж. Церемонията ще започне около полунощ, така че напълно ще ти стигне времето, за да се запознаеш с гостите и да разгледаш замъка... Ще те очаквам с нетърпение...

     Сър Гилбърт Макрей галантно целуна нежната ръчичка на своята далечна “племенничка” и... изчезна.

     След малко повече от половин час Лана, преоблечена като прекрасната Мортиша Адамс, слезе на първия етаж. Огромната зала беше украсена с портрети на представители от рода Макрей, рицарски доспехи и задължителните гербове с кръстосани по тях бойни мечове и брадви, а над гербовете – препарирани чучела от мечешки и еленови глави. В дъното жарко пламтеше камина, в която се печеше цял глиган. Двама от “слугите” внимателно следяха за апетитния деликатес: събираха мазнината в сребърен поднос, обливаха с нея хрупкавата препечена кожа и бавно завъртаха тежкия шиш.

     Лана се загледа в приготовлението на печения по “старомоден” начин дивеч и затова не веднага забеляза как до нея се приближи една висока знатна руса дама в пищна зелена рокля, обшита цялата с дантели. Разкошните коси на тази величествена особа бяха положени в сложна прическа, украсена с перли и сребристи синджирчета с висулки.

     – Привет, аз съм Имоджен, жената на Макрей. Тоест, почти... – засмя се хубавицата. – А ти навярно си Лана? Гилбърт много ми е разказвал за тебе.

     – Привет, радвам се да се запознаем – отвърна смутено Лана. – Не зная какво точно ви е разказвал “онкъл” Гилбърт... та ние почти не сме общували с него.

     – Само хубави неща – увери я лейди Имоджен с приветлива усмивка. – Ела, ще те запозная с гостите.

     На масата с карти играеха бридж трима младежи, облечени в селски носии – братята Дон, Андрю и Стийвън Морли. “Балъкът” беше някаква очарователна червенокоска в тюленова кожа.

     – Това е Мегън, жената на Андрю. Жените на Дон и Стийвън останаха да плачат на брега.

     – Да плачат?!?

     – Разбира се. Някога те били тюлени-девойки, но мъжете им откраднали техните тюленски кожи и сега бедните девици бродят, облети целите в сълзи, по брега на езерото Лох Дуих и молят Повелителя Вод да ги пусне обратно в неговото царство.

     – Ах да, точно, аз вече съм чела тази странна легенда за хората-тюлени! А ето там, онази дама в черно, с глава в ръката, навярно е лейди Мери?

     – Точно така. Нейният жених, сър Йън Маккензи узнал, че Мери му изневерява с някакъв испански войник-стрелец. Сър Йън ужасно се разгневил и нахлувайки в спалнята на своята невеста, отсякъл главите и на нея, и на любовника ѝ, а после заповядал да хвърлят телата им в езерото.

     – Значи, и двамата не са ги погребали по християнски. Но защо тогава в привидение се е превърнала само Мери?

     – Стрелецът също. Но той бил прост войн, на него приживе не се е разрешавало да се появява в господарските покои, а и след смъртта нищо не се е изменило. Той, както и преди, стои на караул ето там, в близост до източната кула.

     Лана погледна през прозореца. В неравната мъждукаща светлина на факлите, стърчащи по стените, тя съзря някаква висока фигура в кожени доспехи и тъмно дълго наметало. В едната от ръцете фигурата здраво стискаше лък, а под мишницата на другата – отсечена глава.

     – Яко! А каква е тази група хора на стената? Приятели на младоженеца?

     – Да, това са най-прославените пълководци и доблестни войни на клановете Маккензи и Макрей. Те пускат на свобода пленените врагове.

     – В чест на празника ли?

     – Може и така да се каже. Ако онези нищожества успеят да доплуват до брега, могат и да се спасят. Ако ли не – вълните на Лох Дуих ще ги приемат в своите обятия.

     – Но клетниците са с оръжия и в тежки доспехи! Трудно е да се плува така...

     Лейди Имоджен повдигна рамене.

     – Щом като са могли да попаднат в плен, значи са длъжни и да успеят да се измъкнат… Извини ме, но аз трябва да те напусна засега. Ще се разходиш ли по-нататък сама?

     – Разбира се.

***

     Лана се качи на втория етаж от любопитство – прииска ѝ се да разгледа жилищните помещения, но се заблуди. Коридорите се кръстосваха, разклоняваха, превръщаха се в безкраен лабиринт. Стаите досущ си приличаха една на друга: навсякъде огромни широки кревати под разкошни балдахини, тежки кадифени завеси по прозорците, украсени с резба шкафчета, тоалетни масички на огънати крачета и с потъмнели от времето сребристи огледала.

     И стаите, и коридорите бяха пусти – нито гости, нито обслужващ персонал. Никого!

     Лана вече започна да нервничи – тишината и безлюдността на тази част от замъка започна да я плаши не на шега, когато внезапно се натъкна на изскочил непонятно откъде, като дяволче от табакера, някакво почтено старче, облечено в монашески дрехи и с рехава козя брадичка.

     – Лейди Иоланта, слава Богу! Точно вас търсех. Да тръгваме, церемонията току-що ще започне.

     Монахът открехна някаква незабележима вратичка в стената и взимайки от стената факел, освети тясна и стръмна винтовидна стълба.

     – Това е най-прекият и кратък път към параклиса. Нека побързаме...

     Пътят действително се оказа кратък, само че да се бърза не се получи. Лана повдигна над коленете дългата си тясна пола (старият монах срамежливо отклони поглед), но да се върви по неравни, отсечени стъпала в обувки на високи токчета беше неудобно. На няколко пъти девойката се препъна, веднъж даже за малко не падна като в последния момент успя да се сграбчи за ръба на стената.

     В малката катедрала, осветена от пламъка на многобройни свещи, цареше полумрак. Гостите – знатни дами, войни, горски духове и митични същества – седяха на дървени пейки от двете страни на прохода, по който вървяха запъхтяни възрастният монах и Лана.

     “Боже мой, нима съм последна? И всичките съм задържала?!.. Колко само е неудобно!” – мислеше си смутено Лана и не смееше да погледне присъстващите в очите.

     Тя така се срамуваше, че не веднага съобрази как старият монах я водеше към олтара, близо до който стоеше гордо изправен сър Гилбърт Макрей.

     Приближилата се девойка-тюлен побърза да покрие главата на мис Фрейзър с черен дантелен воал.

     – Ама… к-какво става… – обърка се Лана. – Е-ей, хора, това е някаква глупава шега! Е-ей... чувате ли ме?!

     Сър Гилбърт пое ръката на своята млада “племенница”.

     – Преди много векове – започна той бавно и отмерено да разказва, – родовете Макрей и Фрейзър били близки, както могат да бъдат близки само истински приятели. Не, още по-близки, като кръвни братя. Свидетелство за това се явява мемориалната дъска над главния вход на замъка, на която на келтски език са издълбани следните слова: “Докато Макрей се намират вътре, Фрейзър не ще останат навън”. Ние рамо до рамо сме се борили с враговете, заедно сме пирували в дни на победа и в мирни дни, помагали сме един на друг със злато в добрите години и с хляб – във времената на глад и беди. Нашите деца са играли, учили и израствали заедно. И така се случи, че веднъж в Ейлиън Донан пристигна младата Иоланта Фрейзър, останала сираче след преждевременната кончина на своите родители. Аз трябваше да стана неин приемен баща, а моята съпруга Имоджен – майка. Уви! В моето сърце се зароди нечестива любов към възпитаницата и без да мога да се противя на дяволското подстрекателство, съблазних клетата Иоланта. Нещастна, тя не успя да изтрие позора, и се хвърли в бурните води на Лох Дуих. За своя грях приживе аз бях наказан с позор и презрение от съпругата и моите близки, и с проклятието на безсмертие – зад чертата на гроба. Обречен бях всяка година, в деня, когато властват над земята, в небесата и водите силите на мрака, да се завръщам в този свят, за да търся неуморно своята единствена и вечна любов. Сега, когато ти си до мене – наследница на древен род и носеща същото име, както и моята приемна дъщеря и възлюбена, аз, сър Гилбърт Макрей, възнамерявам да встъпя с теб, мис Иоланта Фрейзър, в законен брак и така да изкупя своята вина.

     – А аз какво тук имам вземане-даване? – възрази рязко Лана. – С онази там Иоланта се жени, а не с мене!

     – Лейди Иоланта отдавна вече е простена от Всевишния и сега пребива спокойна на небесата. Свети Донан ми повери, че нашият брак е единствения път към моето спасене.

     – Ако не беше съблазнявал невинни момичета, сега не би се налагало да се спасяваш! И въобще, аз не искам да се омъжвам за никого, още по-малко за тебе, дърт козел!.. Чуваш ли, пусни ме!..

     Лана се опита да се отскубне, но сър Гилбърт здраво я стискаше под мишницата с кокалестите си пръсти като с клещи.

     Старият свещеник, без да обръща внимание на протестиращите груби момински възгласи, започна брачната церемония.

     Мис Фрейзър малко я интересуваше дали Гилбърт Макрей беше истински призрак или всичко случващо се – идиотска игра на чичото-жених, но да участва в този глупав водевил никак не ѝ се нравеше.

     “Да вървите всичките по дяволите! – мислено ругаеше тя. – Ще има да си чакате да се съглася... ”

     – Ако някой възразява против този свещен съюз – с дрезгав глас произнесе отчето, – нека сега да говори или навеки да замълчи!

     – Аз възразявам!

     Ехото, отразено от сводестия таван, премина през изолираните нефи и се залута между колоните. Светлинките от свещите потрепериха и заиграха, по стените се разкачаха високи тъмни сенки.

     – Сър Гилбърт не може да вземе тази жена за съпруга, тъй като вече е женен! Той ми се закле във вярност пред същия този олтар преди много векове. Той е мой мъж пред Бога и хората!

     По прохода тичаше към олтара развълнувана лейди Имоджен.

     – Хванете я! Задържте я! – кресна яростно Гилбърт Макрей.

     Няколко войни мигом се втурнаха към лейди Макрей, нахвърлиха се върху клетата дама, хванаха я и насила изтикаха вън от параклиса.

     – Продължете церемонията, свети отче – настоя младоженецът. – У нас почти не е останало време до полунощ.

     Свещеникът кимна и забързано заговори:

     – Лейди Иоланта, вие съгласна ли сте да вземете за съпруг присъстващия тук сър Гилбърт, да бъдете с него и в мъка, и в радост, в богатство и в бедност, в болест и в здраве, докле смъртта ви раздели?

     – Не!.. Твърдо не! Пуснете ме! – изкрещя Лана, която за малко не се свлече в несвяст.

     – Сър Гилбърт, вие съгласен ли сте да вземете за съпруга присъстващата тук мис Иоланта, да бъдете с нея и в мъка, и в радост, в богатство и в бедност, в болест и в здраве, докле смъртта ви раздели?

     – Да...! Несъмнено да! – потвърди Гилбърт Макрей, който доволно стискаше ръката на новата си невеста.

     Замъкът се разтрепери, буквално като живо същество. Часовникът на кулата започна бавно да отмерва полунощ...

=== === ===

© Tyto ALBA