Венецианската маска (1)

Уговорихме си среща на езерото в парка. Майската вечер беше хладна и ветровита след неприятния кратък дъжд. Приближих пустото езеро, уютно загърната в тясното си кожено палто. Чакаше ме изправен до една пейка, с дълъг черен чадър, закачен на бледата издължена китка. Не беше по-висок от метър и седемдесет, но  походката му излъчваше добре обработена помпозност, присъща на неустоим великан. Поздрави ме с изтънчена хитровата усмивка и свойски ме хвана под ръка. Неподготвена за тази инвазия в личното ми пространство, дори не опитах да се измъкна, а само се усмихнах неловко.

Разходката в парка не продължи дълго - вятърът стана пронизващ, капки дъжд заудряха по листата на едва разцъфналите кестени. С вниманието на търпелив слушател научих доста от личната му и професионална история. Бохем с бурно минало и динамично настояще, с неутолима жажда за забежки и женска плът. Женкар с демонично въображение, способен да режисира величествени сцени на плътски упадък.

Развратът искреше от полуприсвитите му светли очи, спускаше се по аристократичния заострен нос и се процеждаше от тънките бръчки около циничната му усмивка. Разговорите ни продължиха на втория етаж на почти празно миниатюрно ресторантче,  където той безсрамно плъзваше ръце между бедрата ми под дългата бяла покривка. Усмихвах се и се държах така, все едно не ми правеше впечатление. Слушах  разказите за далечните му пътувания и многобройните му похождения и изучавах суетната му душа.

Изпрати ме до вратата на дома ми. Извадих ключа и понечих да го вкарам в ключалката, но не успях - две трескави ръце поривисто ме завъртяха и ме притиснаха към металната повърхност. Отново се изумих на светкавичната внезапност на движенията му.

"Интелигентността ти ме възбужда. Искам да те чукам." Не се впечатлих изобщо от тази брутална откровеност, защото я очаквах.

"Ще ме поканиш ли горе? "

"Не, няма."

"Моля те, моля те."

Погледът му стана жален, досущ като на кутре, което се готвят да изоставят.

"Няма да стане. Не мога тази вечер."

С ново светкавично движение ръката му се стрелна между бедрата ми и пръстите му почти ме изнасилиха. Гледах го самодоволно право в очите, докато ги измъквах оттам. Погледът му беше предизвикателно-нахален, а пръстите - като от твърд метал.

Скоро разбра, че трябва да се примири. Беше видимо разочарован от неуспеха си, но се отказа да хленчи повече и след като пооправи дрехите си, стисна решително големия  черен чадър и изчезна в сумрака на тихите улички.