Вероника беше вече на 30. Годините се търкаляха, животът си вървеше. Само нейното сърце стоеше още в онзи далечен ден преди десет години, когато роди и изостави първата си рожба... 

С Митко бяха голяма любов, неразделни, навсякъде заедно, той беше строител, работеше с бригада от пет човека. А Вероника им  помагаше, носеше строителни материали, не се оплакваше от тежкия труд. Свикнала беше, сираче, научено да работи от малко, болна майка и баща пияница... Често й се налагаше да помогна вкъщи от невръстни години... Когато стана на десет, баща й беше убит от неизвестен шофьор, вечерта в тъмното, като се прибирал отново пиян, блъснал го и подминал... А той издъхнал... Вероника не страда. Баща й я биеше, имаше белег на лицето си от колана, с който я налагаше...

Като стана на 12 години, Вероника загуби и майка си, предаде се на тежката болест и си отиде тихо от този свят, както и тихо живя... 

Никой от малкото роднини не пожела да вземе момичето и социалните я настаниха в дом за сираци.

Като навърши 18 години трябваше да напусне дома. И Вероника взе решение да не остава в родния си провинциален град, а да замине за столицата. 

И така, на 18 тя беше вече в София. Без пари, без специално образование и умения. Без дом. Обиколи доста места да търси работа с квартира. Не намери. Запозна се с една също като нея бездомна жена, изгубила жилището си от доверчивост. Бивша учителка, измамили я, уж подписала договор за гледане и издръжка на един мургав, но сладкодумен българин, а се оказало, че... Ех, съдба... Така Яна, бивша учителка, понастоящем бездомна, обясняваше случая на Вероника. Яна нощуваше в колибката си в един столичен парк. А колибата сама си беше направила от паднали клони и кашони... Покани Вероника да нощува при нея. 

На другата сутрин Вероника отиде в близък до столицата град, където още на последната спирка на автобуса, който я отведе там срещна Митко, а той търсеше общ работник за бригадата. Спешно! Вероника питаше всеки срещнат за работа. Така тя се запозна с него. Помоли се да я вземе в бригадата. 

Не след дълго между двамата пламна любов. Докато един ден бременната Вероника, вече не работеше, седеше си в квартирата, получи обаждане, Митко загинал затиснат от паднало скеле... 

Целият свят се срути върху раменете й... Тежестта беше твърде голяма... Вероника рухна... Родителите на Митко не я искаха и те двамата живееха без да търсят помощ от тях. На погребението майка му я обвини, че тя е причината за трагедията... Вероника се разплака, но нищо не каза.

След смъртта на Митко тя дълго мисли как да постъпи. Нямаше спестявания, нямаше възможност да работи. След месец трябва да роди... Как ще гледа детето? 

Една сутрин Вероника се събуди с решението да роди и остави детето си за осиновяване... 

Тя знаеше, че няма да се справи сама. А за помощ от родителите на Митко не мислеше даже. 

Роди здраво и хубаво момченце. Остави го и се прибра в квартирата. Започна отново да работи в бригадата на Митко. Сред мъже. Не спираше да мисли за детето си и да се убеждава, че е постъпила правилно. Често, за да забрави посягаше към алкохола. Но не можеше да забрави... Сърцето й я болеше. 

Минаха десет години. Майката на Митко, вече доста възрастна жена, се беше разкаяла за отношението си към Вероника, надяваше се тя да гледа детето на сина й и да се съгласи да го вижда. Чак сега тя беше осъзнала, че Вероника носеше в себе си частица от сина й. Надяваше се да й прости и да може да контактува с внука си. Потърси я. Вероника с празен поглед й каза, че внукът й вече не е неин внук, че никога не е бил. Разказа й за оставянето за  осиновяване. И че това разкаяние вече никому не е нужно... Вероника до края на дните си ще се вини, че не е намерила сили да се бори за детето си. Няма как да си прости това. Но на разкаяната баба прощава. И ще се моли детето й да е в семейство, в което ще расте сред любов, където ще има подкрепа и опора, каквито тя никога не бе имала. 

Всеки заслужава да бъде щастлив, разкаялия се човек също. Стига да е разбрал греха си и разкаянието да е от дълбините на душата и сърцето.