Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.
(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)
УВОДЪТ
Завърших лесотехническия.
Нооо…
… никак не ми се работеше в горското.
Затова се преквалифицирах.
И откакто се помня, работя като шофьор.
Ама нали ме знаеха, че съм завършил лесото, всички колеги ми казваха Горския.
Нооо…
… Горският направи една беля.
Катастрофира!
И му отнеха правата!
За цяла една година!
Пряко погледнато. В самата пътна обстановка. Вината беше моя. Но то се случи поради отказ на спирачките. Там вече отговорността беше на друг. Защото два пъти пускам писмена молба да ми ги оправят. Даже копие си направих от молбите. Може би съм имал предчувствие някакво. Ама шефовете казаха:
„Карай, карай така и днес, утре. Пък другата седмица ще ги оправим.“
И ха днеска! Ха утре!
Отече се къде месец.
Карах!
Ама накрая – ей на!
Белята не ги дочака моите шефове да се натуткат…
Взе, че си стана както на нея ѝ се искаше.
После обаче пострадалият заведе граждански иск.
… се вдигна една шефска олелия!
Двамата шефове се изпокараха.
И се опитаха да си измият ръцете с мен.
Ама не им се получи.
Моят адвокат ги заплаши с писмените ми молби – копията, които му бях дал. Та затова направихме разни деловодни ишмари. Да не остана без пари през тази година. Три месеца самите шефове ми уреждаха болнични. Един ме пусна в отпуск. И после ме уволниха по нам какъв си член и алинея. Че да мога осем месеца да взимам помощи от борсата. Ама ми обещаха, че и мястото ще ми се пази.
Та поради всичките тези галимационни изпълнения се оказа, че не можех да започна работа някъде по нормален договор… Щото пък нямаше да ми изплащат обезщетенията. А с незаконна работа не исках да дъня началството… Все пак те след гафа толкова много направиха за мен. Ето, и мястото дори ми пазеха… То хубаво да ти се пази мястото на работа… Ама вкъщи стои ли се толкова време да лентяйстваш – я?
За три седмици поправих всичко що е за елементарен мъжки ремонт. Че не само у нас. Ами и на двамата комшии. Не се подсмихвайте. Комшийките не съм ги оправял. Само повредите в къщите. И градинката пред блока спретнах. И външната входна врата на целя вход смазах и ремонтирах. На осветителните тела по етажите им смених фасонгите и плафониерите.
И после какво?!
Тъпотия до шия!
Или по-иначе казано…
Един наперен куп от нищо в изобилие,
върху една камара от скука до безобразие!
Като две кълба, прилепнали в любовно откровение…
Ако ти се иска, щипни си от едното.
Пък ако ли не – дръпни си от другото!
И тъй!
В някаква си такава скукава биполярност в атмосферата около мен… седнах да гледам филми.
От кабелния оператор - разбира се.
Там вече се предлагат иновационни кабелни опции. Да гледаш назад филмите по каналите. Да ползваш някаква си тяхна филмотека.
Та я подкарах.
На домашно кино, салон или студио.
Не съм сигурен как точно му е името сега на това упражнение. Домашно, домашно, амааа… на мен ми се искаше всичко да си е както си му е реда. Имам предвид, да си е както е в онез модерните, новите киносалони…
Там дее…
Дето едно кино струва четири пъти повече от дневната ставка на минималната пенсия… Че заради това си мое желание купувам си аз пуканки. Ама не от пазара за зеленчуци и плодове. Или пък от борсата, дето са направо с кочаните…
Неее…!
Вземах си ги аз от онези модерните пакетчета. Вярно, обикновено от някоя промоцийка. Че да ми е по-евтиничко. Щото то обезщетението не е кой знае колко и то. Нооо… евтино, евтино, ама пак гледам да съм модерняга. И затова и не ги правя на тиган, както ги правехме преди. Ами на микровълновата.
И си гледкам кинце!
Филм след филм.
Ден след ден!
Филм след филм!
Заредиха сеее,
… три, четири, пет, шест такива денонощия.
Ама то и това доскучава.
Нооо!
… си намерих и още и една друга мнооого сериозна… И мнооого интересна занимавка. Значи на супера освен промоциите има поне петнайсет вида пуканки. Та докато си пазарувааах... Там – в едно от големите междучасия между две от филмогледанета, реших да разбера, кои са най-хубавите от тях.
От пуканките искам да кажа, не от междучасията.
И тези най-хубавите от коя марка са, ми е мисълта.
Защото то на всяка една опаковка пишеше, че точно тези били The Best! Нооо, аз понеже вече съм им свикнал на тези, дето майсторят рекламите… Реших да го проверя това - лично!
Та правейки тези си задълбочени научни експерименти, установих:
„Всеки път в кесийката остават абсолютно различно количество неразпукали се зрънца. За пет дена от седемнадесет опита имах седемнадесет различни резултата! Странно! Че и интересно на всичкото отгоре!“
На времетооо…
Имам предвид онова време, когато с моите братовчеди си правехме пуканки в къщата на дядо Груйо – дядото на баща ми – по бащина линия.
Та тогавааа… технологията беше коренно различна. От тази сегашната, искам да кажа. Защотооо… пуканките ги приготвяхме не в микровълнови фурни, а в стария чугунен тиган от чеиза на прабаба ми Кераца… Подарък ѝ бе той от кръстницата ѝ. Която пък го била закупила лично като втора ръка от небезизвестния битак-пазар в Одеса.
То в оновато тогавашно време – нали бяхме деца. Ама не какви да е. А ултра беладжии… Друга съдинка, освен Стария Чугунко, не ни бе позволено да ползваме. А той като го погледнеш отстраниии… Ще кажеш, че е бил в полевата кухня на Трети Украински Фронт малко преди подстъпите на Берлин. Та пак във връзка от съображения за инвентарна сигурност него го захлюпвахме не с някой от новите. Или пък дори и с някой от по-старите… Амии…! Покривахме го с един много особен капак. С още най по-особеното име – Макаренко!
Осиротял бе горкият, след като неговата дългогодишна дружка – Синкавата тенджера се беше продънила безвъзвратно. Не че Макаренко се явяваше в кой знае каква върховно-експлоатационна форма. Амии…! Даже на обратното! Точно на най-високата му част се усмихваше никак не малка дупка.
Но пък замисляйки се по въпроса… Май точно поради тази дупчеста наличност той на външен вид бе нещо като една ранна революционна усмивка от технологиите на бъдещето. И сякаш незнайно как… Подхлъзнат от неведомата иронията на някаква неочаквана случайност… Наш славен Макаренко бе пропаднал между времевите луфтовете от онова далечното незнайно бъдеще в миналото време сред една селска посуда. И то на едно средностатистическо дълбоко провинциално домакинство.
Колкото до пробойната на Макаренко, нея бих могъл да ви я опиша и в детайли. По-простичко казано отворът в темето му бе с формата на голямо гъше яйце. Ама да не си мислите, че то бе отвор като отвор! Нищо подобно! Ако искам да бъда точен… По-скоро силуетът му приличаше на онези тропическите шарени морски охлюви. Нали от тях има едни такива елипсовидно-яйцевидни. Че горе-долу и той като тях имаше някакви елегантни къдрици по краищата. Които някак си с времето бяха плавно ръждясали – отвън-навътре. А още и преливаха в най-различни топли есенни багри. Като се почне от графитено Големо Бучинска охра! И се стигне докъмто пастелно Лондонско червено. А бе, с две приказки, кухненски прованс-нюанс и селска екзотика до без откат.
Нооо!
… най-важното бе!
Че за да не се пореже някой на въпросните му нащърбено-вълнообразни краища, това отверстие беше чинно покрито с помощта на една мрежичка. Която по сегашни мои разсъждения… Може би в някое по-предното свое мрежесто домакинско съществуване… Е била… Е билаа… Да речем част от стара цедка за чай, да е била.
Та цялата тази мрежова добавка в стил – авангардно дизайнерска евристика бе прихваната с четири дълги болта. Които болтове в надстърчащата им над капака повърхност бяха промушени през четири стари дървени макари. От онези, дето на времето им казваха – масурчета. Тогава не съм се замислял. Но погледнато от днешно време, предполагам как всичкото това бе сторено с идеята не само някак си да се поприкрие дупката. Но и макарите да послужат като функционален заместител на отдавна погиналата му от старост дръжка.
Та сега пак като се замислям…
Може биии…
Точно от тези дървени приспособления идваше и неговото галеното име - Макаренко. С което разбира се капакът бе известен на всички вкъщи. Че и даже на няколко съседски домакинства наоколо.
Еее! Ама съвсем естествено!
След немалкото навъртяни готварски часове. Трудоустроените след предното си пенсионирането шивашки масурчета, сега бяха порядъчно обгорели. И още и обилно омазнени. Особено в долната си част. А тъй като несвойствено и в разрез на тяхното първично предназначение бяха ползвани като дръжки в селска кухняяя… Общият им вииид… Общия им вииид… Особено пък отгоре беше…
Той беее…! Той беее…!
Ами, мисля, няма подобен кухненски аналог за такова дървено захабяване. Още по-малко в съвремието ни от метал! Пластмаса! И новите композитни материали. Онези създаващи с арогантния си хлад коренно различен облик на почти цялото ни днешно готварско битие.
Нооо!
… пък ако човек успееше да се абстрахира от опушено-чубриковата дъхавост, лъхаща от масурчетата. Която тук-таме бе примесена с меки акцентни ухания на кисело-гренив привкус. Всичко останало. Прокрадващо се от въпросните домакински ветерани… Имам предвид комплекта тиган с капак… Поне според мен това странно на вид кухненско формирование излъчваше едва ли не някаква си извънземна визия. Разбира се, деликатно гарнирана с едно приятно етно намигване. Заслугата за целия този силно футуристичен за времето си куатро-макарен тунинг на капака – бе на чичо ми Драгойчо. Вече покойник поне от едно десетилетие.
Нооо… ако трябва да съм и експлоатационно откровен. Или още и по-плътно оперативно точен. Върховната тръпка в правенето на пуканките с Чугунко и Сие беше, когато някой от нас хлапаците леко надигнеше Макаренко накриво.
Ахааа…!
Е тогава падаше голям смях. И понеже масурчетата бяха четири. Най-лесната работа бе капакът рязко и изненадващо да бъде надиган отвсякъде. Това, разбира се, позволяваше на наше величество беладжиите, наобиколили Чугунко, да килваме Макаренко – ту насам, ту натам. И то без опасност който и от нас да се опари.
Е! То е ясно!
Белите нагорещини снежинки сякаш само това и чакаха. Цъкаха, пукаха и палаво хвърчаха из цялата кухня. А ние, заливайки се от смях, се впускаме да ги гоним.
И беше голяма веселба.
И беше кикот до припадък и безкрай.
Понякога така сме се забавлявали повече от час. А щом се уморявахме да тичаме из стаята, започвахме да сравняваме пуканките като големина и форма. Е! Те повечето приличаха на мазни облачета. Но се намираха екземпляри и с невероятно причудливи форми. Та ако някой от нас оприличеше пуканка на нещо по-конкретно. Да речем на някакво животно. Или на любим герой от приказка. Охоо… Си я пазеше и то доста дълго преди да я изяде. Какви ли не глави на дракони, неземни чудовища, рицари и дори космически кораби сме откривали тогава с буйното си до необятност детско въображение...
Сега вече е друго!
Сега вече всичко е много дисплейно, иноксно, сензорно и таймерно.
Джиткаш хартиеното пликче в микровълновата…
Настройваш тъч скрийно електрониката…
Иии… вътре всичко си ставааа
… както повелява новото време.
Бързо, чисто, тихо, безопасно, но за съжаление твърде скукоаморфно.
Ама тооо… Дето казват старите хора: „Всяка крушка си имала и опашка!“ Защото този огромен технологичен напредък… Колкото и красив в дизайнерско отношение да е на външен вид… С всичката си тази стриктно-прецизна изисканост… Вместо разпускащ кухненски уют… В повечето случаи лично на мен ми навява на екстравагантен монохромен ледников период. И за гарнитура дълбоко пропит със съвременен стерилитет откъм човещина.
Нооо…
За мой голям късмет по Всемирните закони – никога във Вселената нищо не е било…! Не може да е…! И няма и да бъде идеално до перфектност! Та явнооо…! Някой от детайлите около пуканковите ми занимания също бяха подвластни на този член и алинея на Всемира, носещ небезизвестното до баналност име – Изключение. Колкото до моя конкретен случай. Въпросните Изключения се явяваха непредвидено куци откъм технологичен аспект ситуации.
Които макар и рядко.
… макар и за кратко!
За моя най-голяма изненада и не по-малка радост!
… ме даряваха с блажените спомени.
Онези от особения тип ретро-мигове!
… на далечната ми непорочна детска усмихнатост!
Ехеее кога бяха те я…
Ехеее…
Та въпросните засечки, раздиращи брилянтната глупакоустойчва сивота на новите рафинирани методики, се дължаха на един много семпъл факт. В някой от Тhe Best прехвалените комплекти с надпис: „Плащаш две – вземаш три“ се подвизаваха и дефектни пликчета. С твърде зле залепени по краищата си участъци. Които в най-неочаквания момент се пръскаха.
Е! То е ясно!
След това микровълновата на мига се изпълваше с пуканки.
Е! То пак и още веднъж си е ясно!
На финала въпреки мощната футуристична авангардистика в „New wave“ технологиите... Нещата в един момент… Досущ ми заприличваха на случващото се във времената на Чугунко, с капакът модел Масур Куатро ала чич‘ Драгойчо – GTI.
Е!
И както си признах преди малко – аз си бях свикнал на такъв тип пуканков хаос. Но не и отрочетата ми. При подобен гаф, ако моите деца бяха наблизо, най-често това което се чуваше бе гора от възгласи…:
„Охоо! Ухааа! Уаууу! Ехааа! Олеле!“
И в един момент се оказваше как комай и за тях това около пуканките си е една супер веселяшка атракция.
Дааа…!
Тук вече мога да пооткровенича.
… чеее… е много спорно кой се забавляваше повече. Те – децата ми?! Аз – татко им?! Или всички Ние взети заедно. И то по равно. Получеше ли се така – почти всеки път по-малкото дете започваше да подскача весело в кръг и махайки с ръце да подвиква нещо от сорта:
„Мамооо…! Мамо…! Мамооо…! Татко пак ти разпуканкави микровълновата!“
А по-голямото само ме гледаше. Клатеше глава и тежкарски по тинейджърски допълваше:
„Уха еййй… че якоооо… Еее…! Баща миии… Жесток си, шъ знаеш… Супер гледка. Ама как им издумка на онез търгаши тънкажните промоции, а!? И как само си плувнаха те в безпризорна свобода из фурната, а! Еее…! Жесток си, шъ знаеш! Много тръпкаво е то това… Жестокооо! Чак ми се приисква да съм вътре целия заровен в тези трепети от мазна белота. Кво ше каеш, тате? А?!“
А аз слушах дечурлигата… Заглеждах се в дупчестото защитно покритие на термоустойчивото стъкло. И незнайно защо придобивах усещането как надничам назад във времето. И телепортиран оттам някъде от миналото почти се провиквах наум:
„Ееех деца, деца! Не знаете вий какво е то това… Пуканка да излети в стаята на свобода! Ако я нямаше майка ви да ми мърмори, че ще омажа любимия ѝ теракот, такива пуканкови фойерверки щях да ви спретна… Ама хайде сега да не наливам масло в и без това силния огън на семейното напрежение!“
Вярно!
Към момента в кухнята идейно-технологически всичко бе много различно. Но като се позамислех, откривах как практико-фактически самият процес на разпукване на зрънцата си бе абсолютно същият. Както и преди време. В него промяна нямаше. Ама никаква.
Ми да!
Ето го!
Пук, пук, пук!
И тогава, и сега все това се чуваше.
Пук, пук, пук!
И тогава, и сега всеки пукот или цъкване бе съпроводено от невротичното потрепване на цялата бяла купчина.
Пук, пук, пук!
И тогава, и сега всяко „Пук“ или „Цък“ бе знак-сигнал за поредното избухване на някое зрънце, достигнало до фазата на бялото си разцъфване. Нещо като Свръх нова звезда в рехаво-кръгова пуканкова глактика с тигано-капакови граници. Помня още, че и преди ми се е случвало това…
Товааа…!
Имам предвид онова „Това“, което първоначално ме караше плахо да заничам през мрежовото приспособление на чичо ми Драгойчо. А после някак си неизвестността, причиняваща метаморфозата на гладките зрънца, ме засмукваше като с невидима вакуум помпа. И привеждайки ме в някакво състояние, близко до хипнотичен транс, пораждаше в мен желание за съзерцателност, позволяваща ми да се взирам неприлично дълго в конвулсиращите бели фигурки.
Още помняяя…!
… онова странно детско чувство на високогравитациона любознателност, бомбардираща ума ми с болезнено повтарящия се въпрос…! Кое ли кара овалните зрънца да преминават от еднотипната си лъскава гладкавост в тези им фантастични като разнообразие пухкави бели форми?
Много добре го помня всичкото това – да!
Топли сухи снежинки! Така им казвахме тогава. А на другите неразпукани им казвахме Циганчета или Прегорелки. Но то това бе като бяхме малки.
Та така. В един момент се оказа как самото правенето на пуканките май в някои от случаите бе доста по-приятната част на филмогледането. Понеже то си е от ясно по-ясно. Не винаги филмът, който гледах, ми харесваше. Пък там около аритмичното избухване на царевичните „Свръхнови“, някак си от самия трепкав звук, отлитах в детството си. И сякаш в това си голямо тяло ставах малък на години. После като писне таймерът, се връщах отново в сегашното си време. И пак си ставам голям. И пак съм си в днешното си тяло и мислене.
Че тук вече не мога със сигурност да определя. Но това човек за едни ден-два, три пъти като отскочи до детството сиии... И после пак да се прибере обратно в реалната си календарна възраст… Може би и да оказва някакво влияние. А?
Така и до ден-днешен не мога да кажа. Как и защо!? Но този проблем със съотношението на Топлите сухи снежинки към ту Циганчетата-Прегорелките ми забръмча в главата. И то здраво ми забръмча. Че затова така или иначе реших да си направя по-задълбочени изследвания относно въпросното явление.
Дааа…!
Но за целта трябваше да оформя нещо като статистически дневник на събитията. Та може би повлиян от носталгичните спомени, някак си отвътре ми дойде да я свърша тази работа в по-ретро стил. Не че не се справям добре с компютрите.
Напротив!
Оправям се без какъвто и да е проблем. Но, честно, не ми се правеше екселска таблица. За което, разбира се, освен горното оправдателно по детински обяснение имаше и още една мноооого простичка причина. Там в електрониките нещата стават много бързо. И точно. И по електронному авангардно. Пък аз исках наивно, простоватичко, както едно време с Чугунко. По най-обикновения начин – весело и усмихнато да си губя времето. Точно както в безгрижното безвремие на ученическото си детство.
Затовааа…
Взеха една тетрадка.
Разграфих я.
И започнах да си записвам.
ххххххххххххххххххх
Година……… Дата……… Час…… на пуканко-експеримента.
Номер на експеримента ………………………. 005
Пуканки от марка................. ( траля-ляля-ляля )
При сила на фурната………. (....)
При време….. (....)
РЕЗУЛТАТ
Еди колко си от всичките пуканки в торбичката са неразпуканите зрънца.
……………………………………………………………….. (....)
Еди колко си от всичките пуканки в торбичката са разпуканите зрънца.
……………………………………………………………….. (....) „
ххххххххххххххххххх
Голямо броене падна, ви казвам.
Първо броя и пиша. После сядам да си гледам филма.
Нооо така са ни учили навремето в Лесотехническия. Да си водим точни записки или дневник на горския. Особено пък когато експериментираме с количествени данни. И после най-вече да ги анализираме.
При петстотин засадени фиданки…………………….. (….)
При еди какъв си почвен състав……………………….. (....)
На еди каква си надморска височина………………. (....)
Се захващат еди колко си на брой дръвчета……. (....)
От еди кой си вид растение………………………………..(....)
Но колкото и невероятно да звучи, с пуканките се случваше същото, каквото бе посочено, че се случва в учебниците и за дръвчетата. Каквото и да правех, кога по-малко, кога повече, винаги оставаха известен брой „Циганчета-Прегорелки“.
Също както и в разсадника, дето не от всички семенца покълваха фиданки. А в последствие, като ги пресадяхме на място – не всички фиданки се адаптираха и успяваха да прораснат в големи дървета. Та като малките деца и аз. На времето в университета хич и през ум не ми е минавало да мисля над това. Дето във Вселената никога никъде нищо не е идеално до префектност.
Но ей на! Сега! Замислих се!
И то много на сериозно!
А то погледнеш ли ги?!
Ми семенца като семенца.
Външно изглеждат еднакви.
Гладки! Лъскави! Идеални!
Но явно нещо вътреее!
… вътре нещо не бе чак толкова еднакво!
И колкото и да бе неочаквано и за самия мен, но на стари години взех да се чудя защо ли става така. И къде ли във вътрешната структура на зрънцата имаше дефект. Имам предвид онова нещо, което не им позволяваше на сто процента от тях да се разпукат в красиви бели форми. И още дали това механичното разпукване имаше някаква скрита връзка с онова, генетичното като дефект, което им пречеше за правилното морфологично развитие, ако пък бяха засадени.
Мислих, мислих, мислих,
… но така и нищо велико не ми дойде на ум.
Само едно!
Че може би персоналното несъвършенство в някои отделни индивидиии… По някакъв начииин… По някакъв си начин беше част от пътя на глобалното еволюционно съвършенство, по който ни водеше Майката Природа.
Или знам ли?
Ако се погледне от ъгъла на консервативно теологичната гледна точка… Може би пък Дядо Боже, стоящ върху пиедесталния връх на своята непогрешимост, искаше нещо да ни покаже. И то не на кой да е! А точно на нас, простосмъртните. Може би с това ни казваше как само Той има неотменното право да бъде единствено перфектен. А всичките ние – другите земни твари. Винаги и по всяко време. Сме обречени. Примерно да даваме определен процент дефекти. Особено, предимно и най-когато се множим в подножията на неговото Божествено върховно съвършенство.
Дааа!
Друго ако не…
То поне докато си ги мислех всичките тези неща – имаше някакво разнообразие около мен!
Но престанех ли да си мисля…
Иии…
И после пак онова моето скапано сиво ежедневие!
Пуканките, тетрадката, писането, филмите, жената, децата.
Вече даже се майтапех сам със себе си, че ще напиша писмо на Дядо Коледа да ми подари за Коледните празници торба, пълна с Разнообразия. Ама с много и то с най-различни Разнообразия!
Един ден!
Малко преди привечер!
… когато вече бях приключил с поредната таблица. Стискам си аз в ръка тетрадката. И отново се шегувам наум: „Брейй колко е натежала тя от попълването на моите дълбоко засекретени пукански данни. Ще кажеш, че в мастилото на химикалката съм имал оловни или трансуранови елементи като примеси“ Та така с едни такива мисли. И с още по-лежерната безгрижност на самодоволен пуканков изследовател… Си витая аналитично над всичките тези природо-теологически умнотии. И нещеш ли в този ми възвишено мисловен момент пред блока прозаично простосмъртно и непривично – спира минибус. Определено не съм го виждал друг път тук от моята наблюдателница. От транспортното подразделение на общината трябва да е. Онези, които извозват хора с увреждания. Защото има знак с инвалидна количка. Вратата се отваря и от нея се показва една комшийка от съседния вход. След нея слиза и дъщеря ѝ. Щерката е с някакво ментално смущение. Вече е над двайсет годишна. В голяма степен е самостоятелна. Но при по-сериозни ситуации без помощта на родителите си не може.
Доколкото знам, комшийката-майка е учителка по професия. Последно разбрах, че работи в някакъв център за възрастни хора с увреждания. Там са си двенките. Мама и щерка. Преустроила се е жената от преподавател по музика в трудотерапевт. Хем да наглежда щерката, хем да изкарва по някой лев. Какво да прави жената. Борба за живот.
Този път обаче не се прибират както винаги само двете. Щото виждам как колегата слиза от шофьорското си място. Спуска рампата. А от буса един след друг мъж и жена избутват две инвалидни колички. Други две жени помагат на още двеее… Още две… Още двеее…
Как да ги опиша я?
Ами те понеже не са точно деца. Къде на средна възраст хора са. Ама сякаш така като ги гледам по-несръчни и от деца са! Не могат да се справят сами. И без да сгреши човек непораснали деца може да каже, че са. Или най-точно Човечета мога да ги нарека. Да, да, да! Това Човечета е най-точно казано.
Та освен тях, Човечетата, и някакви чанти още смъкват родителите от буса. Пък аз си казвам:
„Ей ги на! Човешките неразпукани пуканки. Или неразлистилите се правилно фиданки. Уж всичко е правено както повелява Природата. Пък на! Не са успели да се разпукат или прораснат до форма и вид като всичките нас.
И не само форма. И поведението им. И начина им на мислене. Те също се различават от този на обикновените хора. Хе, хе, хе! Почти като моите Загорелки са! Само че моите неуспели да цъфнат пуканки мога да ги изхвърля в кофата за боклук. Фиданката, ако повехне или не върви както ти се иска, и нея я изхвърляш. Пък тези хора няма как да ги изхвърлим. Щото човешки кофи за боклук няма.
Виж!
Човеци боклуци може би като социално поведение, душевност и сърцатост има не малко. Но депо за човешки отпадъци сякаш не съм чул да има. Всъщност може би затворите са някакво такова подобие на депо за боклуци. Но там нещата сякаш стоят малко по-иначе!
Защото пък по никакъв начин тези хора с увреждания аз не мога да ги сравнявам с боклук. Може би най-точно казано за мен са някакъв неразпукал се природен дефект! Поне към онзи момент, докато зяпах през прозореца, така си мислех.
И докато си ги умувам всичките тези неща, долу нещо се случва.
Явно багажът им идва повече. И докато родителите стоварват чантите на асфалта, две от Човечетата са оставени без надзор. Тутакси едното тръгва в една посока. Другото по диагонала в друга. Щерката на комшийката стои мирно на място си. Но започва да ги сочи с пръст. И да се смее на глас. Единият родител, бутащ количка – спира. Обръща се в посока на отдалечаващите се Човечета. Прави уплашена гримаса. Докосва някаква ръчка на количката. Изоставя я. И буквално хуква да пресреща непослушковците. Комшийката и тя му се притичва на помощ. Но може би в бързината спирачката не е сложена както трябва. И поддава. Количката тръгва по нанадолнището в едно с безпомощното Човече в нея. Дъщерята на комшийката не помръдва. Само се завърта по посока на ускоряващия се инвалиден стол. Започва да го сочи с пръст и да се смее. Една от другите жени на мига пуска чантите на земята. Хваща се с две ръце за лицето и застива вцепенено. После обаче се окопитва. И се втурва да озаптява количката-беглец.
Гледам суматохата през прозореца. И около мислите кой в нашето общество е дефект и кой е боклук, се сещам, как видях сутринта, че кофата с отпадъците е за изхвърляне. Та си казвам:
„Дай да я свърша тази работа и хем ще им помогна на хорицата, ако искат!“
Излизам по най-бързия начин. Заставам на прага на входната врата. Оставям торбата на земята и питам с какво мога да бъда полезен. Комшийката ми се усмихва. Представя ме на родителите. След това ми връчват някакви пакети и една найлонова торба. И така цялата странна делегация се отправяме към апартамента на съседката. Техният апартамент също е на втория етаж. Стена до стена сме. Само дето тя е в другия вход. Помагам да бъдат пренесени и количките. Тогава забелязвам как винтчето на спирачката на онази непослушната-беглец е паднало. Предлагам на майката да ѝ донеса от къщи едно винтче и да я поправя. Тя не ми отказва. Свършвам си боклучийската самоинициатива, с която се самонатоварих, и отивам да занеса винтчето. Даже го и поставям. В знак на благодарност комшийката ме кани на кафе.
От разговорите разбирам как всъщност са се събрали да готвят някаква поздравителна програма. За предстоящ рожден ден на рожденик от Центъра ще е. В чантите дори костюми и скромен сценичен реквизит имат. Та понеже искали да изненадат виновника за тържеството, правели репетициите тайно в съседката.
Докато пием кафето, комшийката ме хвали колко съм сръчен. И как съм поправил вратата и какво ли не из нашия вход. Че даже и беседката, която дружно ползваме двата входа. Пък видите ли тяхната врата за мазата така си зеела. И от целия вход ни един мъж не се сещал да я поправи.
Една от присъстващите жени е в родителския актив на Центъра. Най-учтиво ме моли, ако не възразявам, в удобно за мен време да заповядам при тях. И там да пооправя това-онова. Съгласявам се!
ПРЕДИСТОРИЯТА
След два дена отивам.
Той, Дневният Център, е много нов.
На година и половина е.
И е много хубав.
Всичко модерно, чисто и спретнато.
Направено с вкус.
Но някои от ръкохватките на прозорците вече се бяха поразхлабили. Нали ги ползват Човечета, който понякога не разбират как да си контролират силите. Тук-таме имаше и крушки за подмяна. И два от крановете за вода трябваше да пипна. Два дена ходих. Ама не можах много да видя, защото си гледах в ръцете и в работата. Но пък нали нищо не разбрах от такъв тип хора. Обикновено ако някой от Човечетата ме доближеше прекалено много, просто сякаш инстинктивно се вцепенявах. Застивах на място. И чаках да видя какво ще каже или направи някой от социалните работници. Или някой от социалните асистенти. Е! То хората обикновено почти веднага ми се притичаха на помощ. Признавам си, имах много дървено поведение в началото. Даже сам си дадох прякор.
Кръстих си се Пинокио!
И когато някои от Човечетата ме питаха как се казвам, аз им отговарях: „Името ми е Пинокио! Но за по-лесно ми казвайте Горския!“ А те започваха да се заливат от смях. Особено имаше една млада жена, която само сновеше насам-натам. Тя щом минеше покрай мен и започваше да се смее в шепи и да си повтаря: „ Пинокио Горския! Пинокио Горския!“
Къде на шега, къде на истина – така започнаха да се обръщат към мен и служителите там.
След като свърших всичко, за което ме помолиха, Шефката ме прие в кабинета си. Сърцата и усмихната жена. Всички, с които си говорих, ми казаха как тя е приела длъжността си не като служба, а като кауза. Ама това си ѝ личеше отвсякъде. Въпреки че лично аз понятието кауза не съм свикнал да го свързвам с човек, седящ зад бюро. Но може би навсякъде си има изключения. Или може би тя не стоеше само зад бюрото. Но за толкова кратко време това успях да видя.
Та тя почерпи кафе с кафе жената.
А докато си говорехме, ми направи комплимент. Колко идеално от емоционална гледна точка съм се бил вписал в тяхната среда. И ми призна как самата тя се е учудила от това колко добре ме били приели Човечетата. Само че не ги нарече като мен. Термина, който използва, бе – Потребители на услугата в Дневния Център. После ми сподели колко ще се радва, ако съм в състояние да им отделя още някой ден присъствие. Примерно като доброволец. Твърдеше, че с мъжкото си присъствие съм внесъл огромно количество разнообразие. Положителни емоции. И много неочаквани усмивки сред потребителите. Особено с шегата си около измисленото ми приказно име. И не по-малко интересния прякор. Които били в много хармонично благозвучие като словосъчетание.
Ако съм откровен, казаното от нея доста ме учуди. Защото пък аз нищо такова необичайно спрямо себе си не бях забелязал. Името си ми хрумна ей така – спонтанно. Пък прякора… Той си ми беше още откакто преди години постъпих като шофьор.
Колкото до другите ми впечатления…
Единственото, което аз видях в Дневния Център, бе хора, които не се движеха като нормалните. И донякъде доста ме плашеха, чисто технически погледнато. Може би защото ми наподобявах на зле програмирани роботи. Пък аз не разбирах защо е така. И като шофьор все ми се искаше да ги дам в сервиза за ремонт. Другото, което видях, е:
Хора, които не говореха като нормалните. Пък аз не разбирах какво искат да ми кажат. Или хора, гледащи ме и усмихващи ми се в ситуации, в които обикновен човек би постъпил по съвсем друг начин. И отново всичко това се случваше, без аз да мога да го разбера защо е така. И отново пак като на професионален шофьор ми се искаше да ги закарам на елкон или компютърна диагностика.
Но ако трябва да съм откровен, приех казаното от Шефката с безрезервна учтивост. И отговорих, че ще си помисля над предложението ѝ за доброволчеството.
Вземахме си довиждане и си тръгнах.
© Ригит Всички права запазени