Към Вещерското сборище…
Небето беше мрачно. Опушени кълбести облачета профучаваха, размазваха се и се сливаха с графитовата необятност. Луната - щурата сестрица, мътно разпиляваше светлика си през пухестите наноси. Тя профучаваше със замах, разбиваше пухкавите препятствия, завиваше в несигурни пируети и се кандилкаше ту нагоре – ту надолу. „Проклетата му метла!” – плуваха мислите из нейното съзнание – Трябва да си купя повече екстри, че да я укрепя, тази „таратайка”. Ще си я направя като „хамърче” - здраво возило, че сега с този дирник, като двойна въздушна възглавница - пръхти горката, та се пука. То и на мен да се намести върху ми подобна заобленост и аз едва ще мърдам.”
Обемната, доста забелязваща се фигура на фона на облачната лунна светлина, профуча през още няколко рунтави небесни образувания и със засилка, като се затича от върха по наклонената повърхност на покрива се спусна на земята и за да не притичва още, завъртя рязко задницата на метлата. Засвистя, звездички в искрящ дъжд ...