ВЕЩИЦАТА

Тя беше невероятно красива. Живееше в дълбините на гъста и непристъпна гора. Беше сама. Всички живи твари се страхуваха от нея. Незнайно защо, но красотата и вдъхваше респект и страх. Имаше само един човек, който я обожаваше и успяваше да се доближи до нея. Той беше един от най-безстрашните рицари в кралството. Тя винаги усещаше милващия му поглед по тялото си. Никога не знаеше кога ще се появи и къде ще се скрие -  да я наблюдава. Обичаше топлия му поглед, който караше тялото и да трепери от удоволствие.

Тази нощ вещицата се беше излегнала в малкия басейн, образуван от едно езерце, досами храма на нейния бог. Във водата плуваха розови листенца и се носеше ароматът на билки и цветя. Нежната и кожа се обливаше от блясъка на пълната луна. Малките капчици блестяха под лунните лъчи. Дългата и красива коса се стелеше по белите камъни, които ограждаха мъничкия басейн. Тя протегна нежните си ръце и загреба с шепи от водата. Остави я да изтече между пръстите си. Наслаждаваше се на този миг на спокойствие и тишина. В този момент усети онзи парещ поглед, който караше кожата и да настръхва от топлина и удоволствие. Тя се изправи и излезе от малкото езерце. Тялото и блестеше, обляно от лунната светлина. Кожата и искреше от удоволствието на горещия му поглед. Дългата и черна коса се разпиля по гърба и. Бавно тръгна към храма. Гола. Невероятно красива. Беззащитна. Сама. Започна да се изкачва по многото стъпала до олтара. Само малките мокри дири от нозете и показваха, че тя все пак стъпва, а не се носи като облак от топла светлина над земята. Рицарят този път я последва. Желаеше я с цялата си същност и вече нищо не можеше да го спре да я има в обятията си. Знаеше, че и тя изпитва същото. Настигна я точно пред самия олтар на бога, на който се бе обрекла. Обгърна нежното и тяло с ръце и тя потъна в прегръдките му. Устните им се сляха в една страстна и дълго жадувана целувка. Целувките им бяха дълбоки и наситени със жаждата на спотаената страст, която сега избухваше с всички сили. Ръцете им изучаваха телата си с ненаситността на дългото очакване. Очите им бяха изпълнени с жар и страст, а луната покриваше телата им с бляскав воал. Той нежно я положи на земята и покри тялото и с неговото. Устните им не се разделяха нито за миг. Пиеха като обезумели живителните сокове един на друг. Дори и лекият ветрец стихна, париран от любовта на двамата. Само огньовете от факлите пред олтара препукваха от време на време. Времето беше спряло. Тя се извиваше с гъвкавостта на змията под него. Искаше го неистово много. Жадуваше го така, както и той нея. Любовта им беше обречена. Знаеха го. И въпреки това не можеха да не си дадат това, за което телата им копнееха от много време. И тогава, в момента на върховния екстаз, тя се превърна в светлина. Изгаряща от страст светлина. И се извиси високо към небето. Рицарят, все още в плен на любовните и ласки, просто се наслаждаваше на красотата на тялото и, което сега беше чиста светлина. Тя беше изгоряла от страст пред олтара на своя бог, който и забраняваше това. И въпреки всичко тя го направи. Заради любовта.

Рицарят се надигна и погледна ръцете си. На дясната му длан имаше оставен белег от нея – малък пентаграм със сърце по средата. Нейното сърце. То оставаше завинаги негово…