Вещицата
Цяло лято брах билки за цяр.
Не че съм стара вещица, варяща злокобни отвари в ръждив казан. Май не съм много стара, като че ли не съм и вещица точно. По- скоро застаряваща магьосница, винаги облечена в черно.
Косата ми бавно оредява като короната на бреза през есента. Носът ми по рождение си е гърбав. Очите ми избледняват, както цветовете на изгрева изтляват в деня. Гърдите ми се стопяват като лански сняг напролет. Устните ми, някога омагьосващи, сега бълват предимно огън и жупел, стопени са от множеството думи, изгорени на клада. Кожата ми се сбръчква като кората на старо дърво, проядено от червеи. Червеи, които понякога чувам в безсъницата на нощта да гризат плътта ми неуморно.
Ноктите си режа ежедневно, иначе пожълтяват, огъват се навътре и хищнически се опитват да докопат врата на някой. А само аз съм наблизо!
Магьосница без котка. Понякога си мисля, че другите са по- силни, само защото притежават котки. Не знам каква сила притежава пухкавостта им или пък блясъкът на котешките им очи, но на всеки Събор виждам наперени жени, съпроводени от още по-наперените им животни. Крачат с гордо вдигнати глави и се оглеждат надменно наоколо, сякаш имат да кажат нещо съществено.
Спрях да ходя на Съборите! Никой не приема добре отсъствието на котка върху рамото ми.
Минавало ми е през ума, че козината може да те стопли или можеш да поговориш на святкащите в мрака очи, но после се сещам, че мога да си запаля огън, ако ми е студено и да си шепна със звездите. Ако небосклона е облачен, стискам много силно очи и звездите се появяват-червенеят като кръвта на заклано пиле. Е, малко ме заболява главата от усилието, но нищо- малко болка не вреди. Бъркам в огъня винаги с голи ръце, за да извадя печените картофи. Май обичам топлината все повече с напредването на възрастта. Мога с дни да лежа до огъня. Мога, ама не го правя!
Заета съм да бродя през горите. Да плаша катериците с малките им сърчица, да гоня гоня зайците по поляните, да посрещам изгрева с птиците, спорещи с горската тишина и по между си, да се кокоря с бухалите, вгледани в плячката си, да се надвикам с гласа на совата,натежал, преди да впие клюн във врата на мухарещата се в ниската трева безпомощна мишка. Надничам под камъните да търся змии. Ловя паяци, веднага щом изплетат мрежите си. Мажа си ръката с мед, за да ме ухапе оса. Бера само отровните гъби и билки бера- за цяр. Ама няма кой да церя.
Живея сама в малка дървена къщурка. Построих си я в средата на поляна, заобиколена от вековни иглолистни- красиво е, но постоянно се спъвам в изпопадали шишарки.
От мен да знаете, шишарките са добро оръжие срещу разгневена катерица. Замерваш я, тя хваща шишарката с малките си лапички и се “ заяжда” вече не с мен, а с храната си. Хубаво ми става на душата като гледам “ заяждането” на катерицата. Изглежда като да е осмислила деня си, така погълната, изненадана от развоя на живота си. Като да е открила катеричия рай - пули очички, вирва космати уши и сякаш забравя всичко наоколо.
За това си живея сама, имам си толкова забавни приятели, с които не се налага да дърдоря много- много, и без това не ме разбират. Сигурно прегракналия ми от мълчание глас им звучи като писък на леден вятър, помъкнал натежали от умора облаци от Севера.
Най-често просто си мълчим с гората. Не зная дали сме на едно мнение, но съжителстваме добре. Имам чувството че сме тук от стотици години. Мълчащи в мрак и светлина. Една до друга и една срещу друга. На колко ли луни сме? Знам, че това лято брах билки, или беше миналото лято...Билки за цяр! Нежно еньовче, разлюляно от утринен вятър, с крехко стъбълце, жълто, ярко като слънцето. Еньовче- слънцето да изцеря.
Мащерка брах, лилави цветчета за Залеза. Залезът да спася поне.
Даже липа намерих. Доста бродих, докато открия ароматните и цветчета, окъпали цялата дървесна корона с неземно сияние. Три дни стоях гладна до липата, докато пчелите се впиваха в сладостта и. Спах боса, сгушена до до ствола на дървото, в очакване на дъжда- да проверя дали небесните сълзи ще отмият най- голямата и сила- аромата. Колкото повече вода изтичаше, токова повече се предаваше липата.
Когато спря дъжда безжалостно окъсах целия липов цвят, оставяйки пеперудите озадачени.
Едва се прибрах и грохнах от отчаянието на унищожението. А ми беше толкова хубаво докато късах ли, късах.
За три дни ноктите ми станаха като на хищник...дано изцеря някой с толкова липов цвят. Поне едно гърло да може да преглъща по- добре след липовата терапия.
Свестих се, май същата година и веднага ми замириса на маточина. Краката ми сами скочиха, ноктите ми сграбчиха най-близкия парцал за бохча, а носът ми ме поведе напред.
Маточината с нейната примамлива зеленина, зеленина, която обгръща душата ми и я кара да пее песен, която не искам. Лек аромат на лимон напоява цялата ми същност.
Бера зелено, зелено като старата борова гора, като тревите на поляната напролет, като мъха на покрива на схлупената ми къщурка. Толкова много зелено, че чак се чувствам интоксикирана от него.
Което не успявам да събера стъпквам с боси крака. Чувствам се все по- зелена отвътре.
Бера зелена мента, ментата така ме успокоява, сещам се че съм магьосница и трябва да се въздържам, иначе мога да погубя целия свят. Казвам си край, стига!
Само погледни колко бял кантарион, бяло за снега, за белия облак на небето, за бялото в окото на хищника, бяло за Доброто.
Цяло лято брах билки за цяр. Всички цветове и аромати. Да лекуват когато стегне суровата зима, когато всичко дреме и сивее под крилото на дълги сенки, когато не ми се говори с гората и катерицата не се заяжда с мен.
Магьосница на всички билки, церящи всички болести.
В мрака на къщурката, в несигурния трепет на огъня виждам хиляди снопчета, висящи от тавана, ронещи се безсмислено по пода, покрити с прах и паяжини, сивеещи- всички билки са вече в един цвят, а ароматът им отдавна е отлетял през комина, смесен с пушек и сажди.
Впивам нокти в дланите си. Имам ли килим, който да стане ален? Не помня, само се чудя да чакам ли пролетта, за да бера пак билки за цяр.
© Ивалина Петкова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Teddy, благодаря за коментара! Радвам се, че те е трогнало за миг моето писание.
-
Ами дано не свършва
-
Благодаря за милите думи, Tangerine, а дали завършва? Не знам...писането е като самия живот- само можеш да гадаеш какво следва.
-
Уникални??? Много си мил! Трогната съм! Не знам дали има все още място за уникалност в света на литературата. Дано не те разочаровам в последствие😄
-
Много картинно и леко за четене, тъжно и красиво, пропито с искреност. Много ми хареса❤
-
Infected, цял живот се питам също дали е по- добре да си Котка или пък да си Вещица?
-
Infected, дръж се, идвам! Благодаря ти че ме последва и за страхотните коментари също! Днес е страхотен ден за мен! Просто не съм свикнала с такова внимание. Рядко споделям тук писанията си и от скоро си позволих да коментирам😊
-
Жената, дори и Вещица, е като самата Природа- съзидателна и унищожителна! Радвам се на включването ти, ГФСтоилов! Все пак ти си корифея на фентазито, аз рядко пиша нещо различно от стихчета.
-
Много е поетично, и аз бих живяла този живот на вещица. Но защо завършва тъжно?
-
Прилича на самата Природа,,,
-
Благодаря ти, troia! Истината е, че пиша всичко много спонтанно и никога не знам предварително какво ще излезе. Не съм замисляла поредица, но ако Вещицата пак почука на вратата ми- ще и отворя😄.
-
Според мен това е баба Яга! Много ми е любопитно какви приключения й предстоят... Забавно и леко иронично написано. Хареса ми.
-
Благодаря за интереса, brinne! Радвам се, че се отбихте при мен, момичета!
-
Ами, ние, вещиците, имаме свойството да се надушваме.
-
Благодаря ти закоментара, Елия, той ме срещна с теб и твоето творчество!
-
Хубаво и поетично!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
