Вещите, които рядко използваме

            Мониторът осветяваше запушената стая и хвърляше своя отблясък върху сиво белите стени. Той се взираше в черните бутони на клавиатурата и нервно почукваше с пръсти по бюрото. Цяла седмица не беше написал нито ред, който минути след това да не изтрие. Десетки цигари и няколко бутилки уиски бяха свидетели на всичко това, безмълвни спътници на човешкото безсилие.

            Не, че това не се беше случвало и преди, но тогава все пак имаше някаква идея, която все пак успяваше да намери своето продължение. Сега беше друго, никаква идея, никаква мисъл, от която евентуално да излезе нещо смислено. Тунелът изглеждаше мрачен и дълъг, празен и някак враждебен. Сякаш се опитваше да внуши отчаяние и страх, но не обикновеният страх от непознатото и неизвестното, а страхът от предизвестеното и непроменимото.

            Да, той се намираше в дълбока криза, от която не виждаше изход, което го караше да се чувства унил и потиснат. Бездействието го убиваше, липсата на творчески сили го караха да се замисля, дали вече не е изчерпан. От години си изкарваше хляба като пишеше криминални загадки, които публикуваше в евтини седмичници и периодични издания. И изведнъж, суша.

            Поредната цигара догаряше между пръстите му. От няколко часа си блъскаше главата, за да съчини нещо свястно и нищо, никаква надежда, никакъв лъч, никакво дори малко пламъче.

            Тогава чу стъпките, отначало ги помисли за стъпки на котка, мотаеща се в двора му, но след като се заслуша разбра, че беше човек. В два през нощта не чакаше никой, а и никой от познатите му нямаше навик да прави нощни визити. Студени тръпки го полазиха по гърба, когато чу шума от счупения прозорец и от посипалите се стъкла на пода в трапезарията. Знаеше, че съседите му няма да чуят, ако започне да вика за помощ, бяха двойка пенсионери в напреднала възраст и значителна степен на оглушаване. Телефонът си лично бе прекъснал преди няколко месеца, защото не смяташе, че ще му трябва. Колкото се може по-безшумно, за да не издаде местоположението си, стана и отвори вратичката на двукрилия си гардероб. Най-горе беше това, което търсеше - старият колт, наследство от баща му. Знаеше, че е зареден, винаги беше такъв не защото смяташе да го използва, а точно обратното, защото го считаше за безполезна вещ и не намираше причина да не захвърли в гардероба заредена и сглобена, подобно на косачката за трева, прахосмукачката, миксера и ред други неща, до които почти не се докосваше.

            Изстрелът беше само един, по посока на светлината от джобното фенерче, която проблесна в процепа на вратата. Внимателно се приближи до вратата и тогава го видя. От гърдите му бликаше кръв, която попиваше в пода на тясното коридорче. Умря за не повече от минута.

            Мониторът продължаваше да хвърля бледите си отблясъци в стаята. Той пишеше. Така го завари утрото. В осем часа почука на вратата на глухите си съседи, за да използва телефона им и да позвъни в полицията.