Виждам свекъра да се задава и му махвам от прозореца. Обичам го този човек, от всички мъже в живота ми, без сина ми, той е най-свестния. Баща ми по самогъзието много прилича на Андрей и една от причините да не се разведа толкова години, донякъде бе факта, че ми се виждаше по някакъв начин напълно нормално мъжа в семейството да мисли само за задника си. Така бях свикнала още от моето семейство. Най-обичайното нещо, когато бях малка бе, ако татко се прибере по-рано да изяде най-хубавото от хладилника и на нас с мама - каквото остане. Обичам баща си, но ако можех да избирам родителите си щях да избера свекъра си. Този човек даваше всичко за другите. Вадеше си хапката от устата в буквалния смисъл. В неговото семейство свекърва ми беше узурпирала мъжките пороци, ходеше, пилееше пари и единствения над когото се тресеше, бе Андрей. За едно нещо обаче се караха и с него и това бяха внуците ѝ. Тя директно си казваше и на мен и на него, че не ме харесва и заради мен не може да обича и децата. Всъщност отначало ме харесваше и то много, дори ни разрешаваше да оставаме да спим у тях с Андрей още когато бяхме на 15. Нещо, което докара майка ми до амок, когато разбра и минаваше за нещо абсолютно недопустимо в онези години. С днешния си акъл мога да кажа само, че жената бе абсолютно безотговорна. Тогава обаче мислех, че е върха и дори бях избягала за два дни у тях, докато баща ми не дойде, ошамароса мене, после Андрей и накрая и каза и на нея, че ще я претрепе ако пак ме приберат. По това време свекърът ми работеше в друг град и прибирането му сложи край на идилията ни. И с Андрей ни се наложи както на всички останали да се натискаме по входове и градинки. Когато завършихме гимназия, с Андрей се събрахме да живеем заедно и отидохме у тях. И двамата кандидаствахме за висше, мене ме приеха, него не и той започна да си търси работа. Работа обаче нямаше или както заподозрях години по-късно, той просто не е искал да си намери и просто се мотаеше по цял ден. Аз бях по цял ден на лекции, тогава редовното обучение си беше сериозно нещо и натоварването си беше на макс, прибирах се вечер и почвах да чистя и да готвя. Свекърва ми мразеше домакинска работа и постепенно прехвърли всичко отгоре ми. На мен ми дотегна и взехме да се караме с Андрей. После почнах да се карам и с нея. Накрая всичко беше станало нетърпимо и след един скандал, че не е моя работа да готвя за четирима, казах на Андрей да избира -  или излизаме на квартира, или се разделяме. Той почна да мънка и в крайна сметка аз му теглих една и в 2 посреднощ се прибрах у наште. Андрей издържа три дни и хукна да ме моли да се върна обратно. Аз казах, че при майка му няма да се върна за нищо на света и заживяхме у нашите. Живяхме 6 години четиримата и детето в двустаен апартамент. Само майка ми си знае как ни изтърпя. Андрей почна работа в една банка като охрана, аз взимах стипендия, нашите ни плащаха сметките и така. На втората година от следването забременях с Криси, но успях да не прекъсна. Андрей си ходеше на работа, после да тренира, играеше волейбол тогава и най-многото което правеше, бе да си поиграе един час с детето докато аз се къпя и простирам. Баща ми мрънкаше, че бебето реве, Андрей мрънкаше, че вече не искам никъде да излизам, а аз мрънках някой от двамата да поправи изгорелия контакт на ютията. Накрая викнах свекъра. И през всичките останали години го виках за всяка мъжка работа. Криси вече беше на 4, когато почина майката на баща ми. Остави четиристаен апартамент и аз оревах орталъка, докато майка ми с хиляда мъки уреди някакви разменки на имоти и чичо ми ни отстъпи целия апартамент. За моя изненада Андрей през цялото време беше против да се местим.

– Дай да го дадем под наем. Знаеш ли колко пари ще вземем.

На мен обаче до такава степен ми беше омръзнало да се гъчим в една стая с детето и да тормозим мама, че това беше първия път когато не го убеждавах, както за всичко дотогава, а просто казах:

– Аз се местя с детето, ти ако искаш си стой тук. Точка по темата.

Когато се преместихме да живеем сами, забелязах нещо което дотогава ми беше убягвало - заплатата на Андрей се губеше по пътя до вкъщи и той никога нямаше логично обяснение къде са парите.

Лили се роди само месец след като се нанесохме в новия апартамент. Когато ми съобщиха диагнозата ѝ, изпитах такъв ужасяващ страх, че дори не можех да заплача.

– Докторите казват да помислим за дом...

– Няма да си захвърля детето в някакъв дом. Никога!

– Алекс...

– Дори не си го помисляй, Андрей. Дори не си го помисляй!

– Мама...

– М*йната й на майка ти и на докторите. Това си е моето дете и аз ще си го гледам. Ако не ти харесва, отивай при майка си.

– Стига, Алекс. Успокой се.

Следващите 7 години се превърнаха в безкрайно ходене по болници, врачки, църкви и екстрасенси. Свекърът ми беше този, който идваше да ни води по прегледи и рехабилитации. Баща ми и Андрей все бяха заети с нещо, свекърва ми никога нямаше време да вземе Криси от училище или да го закара на тренировка. Майка ми и свекърът  бяха хората, които винаги бяха на разположение. Парите се изливаха в бездънните лекарски джобове, но Андрей не искаше да си намери по-добра работа или да се отграничи от нещо. Преди една Коледа си вдигнахме луд скандал за пари. Беше си купил много скъпи маратонки с пари отделени за прегледите на Лили. Докато си крещяхме, Криси отвори вратата, влезе, сложи си касичката на масата и каза:

– Не се карайте, аз имам парички.

Беше на 8 годинки.

Вечерта след като приспах децата, изгоних Андрей от къщи. Тогава още беше достатъчно глупав да си излиза само от викане. Не го прибрах два дни, на третия се върна с парите, беше ги намерил отнякъде. Маратонките така или иначе си ги беше оставил. Разправях историята на една приятелка и тя ме попита:

– Защо не се разведеш, вместо да си съкращаваш живота?

– Не мога да остана сама с две деца, при това едното толкова тежко болно.

Тя ме беше потупала по ръката:

– Ти си сама, миличка. От много, много отдавна си сама. Просто ти се иска да не е така.

Но всъщност не беше толкова просто, още го обичах. Шегите му, закачките, докосванията. Гледах го как си играе с Криси и Лили, как се смеят заедно и не можех да си представя живота без него. Бяхме заедно от петнайсетгодишни, той беше първото момче, което целунах истински, той беше първият мъж с когото спах и нямаше нито един момент от съзнателния ми живот, бил той хубав или лош, който да не е свързан с него. Изневерих му за първи път три години след смъртта на Лили. Криси беше на 14, тренираше волейбол и беше на лагер в планината през зимната ваканция. Бях в командировка наблизо и минах да го видя. Бях с кола, на връщане заваля сняг и се оказах блокирана на пътя. Беше адски студ и започна виелица. Запалих колата и я оставих да работи. По едно време някой започна да блъска по стъклото. Реших, че някой се е загубил и се опитах да отворя вратата на колата. Тя обаче беше замръзнала. Накрая с много дърпане и блъскане я отворихме. Видях един премръзнал мъж само по анцунг.

– Изключете двигателя, ще се задушите.

Снегът затрупал ауспухът на колата и той се уплашил, че ще се задуша от газовете. Беше шофьор на тир.

– Елате при мен в камиона. По-топло е, имам и кафе. Нормален съм, не се притеснявайте. Мъжът Ви защо Ви е пуснал сама в тоя сняг?

В крайна сметка се престраших и се качих в камиона. Човекът наистина се оказа нормален, пихме кафе, говорихме си, на разсъмване се появи един снегорин, изрови ни и се разделихме. Бяхме си разменили телефоните и той започна да ми се обажда, когато пътува. Главно си чатехме, не исках Андрей или Криси да ме чуят, ако говоря. Трябваше му много време за да ме убеди да отидем на кафе и още повече, за да ме накара да си легнем. След смъртта на Лили, с Андрей правехме секс най-много веднъж на месец или два и то с много кандърми от негова страна. Едно, че нямах никакво желание, особено в началото и второ вече не исках Андрей. Така че, моето участие във всичко се изчерпваше с това да се съглася. С времето Андрей спря да си иска и в един момент вече си живеехме като съквартиранти.

Костваше ми много терзания докато се навия да легна с друг мъж. От емоционалните, как така ще изневеря, през физическите, как ще се съблека, вече не изглеждам както на 18, до чисто практическата част, ами ако ни види някой. Накрая, както повечето неща в този живот се оказа, че и страховете и очакванията ми са били повече, отколкото предлага действителността. Виждахме се няколко месеца и аз постепенно се отдръпнах. След това имах още една - две забежки. И после се появи Борил. Бях усещала подобно привличане към мъже, но много рядко и никога не бях имала нещо с някой от тях. Това чувство е нещо особено, много особено. Запознахме се, вечеряхме и през цялото време го усещах и знаех, че и той го усеща. Желание. Диво. Дразнещо. Различно. Като аромат на топла храна, която никога не си опитвал, но знаеш че е точно твоята любима.

– Удобно ли е да поработя при теб? Бързо ще стане. Да не ти разнасям лаптопа, сигурно си имаш лични работи вътре.

Официалната версия, да прехвърли и обработи документи от телефона си, защото неговия лаптоп се е повредил.

Ако не сте били в стая заредена със сексуално напрежение, нищо не знаете за секса. Все едно сте в кафез на Фарадей, навсякъде около вас гърмят и трещят светкавици и гръмотевици, а вие просто стоите и наблюдавате отстрани, въпреки че сте точно в центъра на всичко.

– Готов съм.

Седя на края на леглото, а той на стола пред бюрото. Стаята е най-обикновена и малка. Обляга се назад на стола и ме поглежда, усмихвайки се:

– Може ли да остана...

Поклащам отрицателно глава:

– Не.

– Не като не или не като да?

– Не знам...

– Аз мисля, че е като да.

Гледа ме в очакване и аз се усмихвам:

– Не знам, още се чудя.

– Да ти помогна тогава да вземеш мотивирано решение.

Посяга да ме погали по лицето и аз протягам ръка, за да го спра... Е, вече ще знам, че дивата страст, която все показват по филмите не е режисьорска измислица.