Виенско кафе - 2/ 6

На другата вечер звъня на Надежда. На времето след смъртта на Лили, толкова бяхме потънали в борчове заради лекарите, които се опитаха да ни изсмучат всичко накрая независимо, че виждаха че детето си отива, че стигнахме до там че ни изключиха тока. И аз започнах отчаяно да търся втора работа, но все удрях на камък. И един ден една комшийка ми каза:

– Тая, Надето от магазина хранителния, ходела вечер да чисти някъде, защо не я питаш.

И аз отидох да я питам. От смъртта на Лили бяха минали по-малко от 4ри месеца и аз още ходех с черно шалче. Не се познавахме с жената, но тя разбра коя съм още като ме видя. Беше се разчуло в квартала, че съм загубила дете и хората ми съчувстваха.

– Тази вечер почивам, но утре в 7 и половина ще ходя. Ела, ще кажа на шефката да дойде и ще говорите.

– Благодаря ти много.

Подадох и да ми маркира и един хляб и ориз и тя се наведе към мен и каза тихичко:

– Сутрин има бракуван хляб, на половин цена. Пращай момченцето си, ще му давам. Той си е хубав, и аз от него взимам за вкъщи. И разни други работи пускаме по-евтино дето не ги вадим много, идвай, ще ти казваме. Аз и на колежките ще кажа да ти казват.

На другата вечер отидохме за работата. Беше адвокатска кантора и собственичката ни чакаше. Надето явно и беше казала какво ми се е случило и жената се държеше много мило. Аз по онова време общо взето не знаех на кой свят се намирам и така си и изглеждах, като пътник между двата свята.

– При нас няма свободно място, но говорих с един колега и каза, че ще ви вземе. Тук, от другата страна на улицата е, ела те ще ви заведа.

Жената беше към 50те, беше свикнала да действа и просто ме хвана под ръка и ме помъкна към другия офис. Влязохме, един трийсетинагодишен мъж се изправи зад едно бюро и ме погледна с огромно недоверие, но мойта спътничка му направи някаква физиономия и той въздъхна:

– Ами... тези двата офиса. Понеделник, сряда и петък, след 7 вечерта и преди 8 сутринта, когато ви е удобно.

И така започнах да чистя. Първия ден Надето дойде и ми показа, как да се оправям бързо. И после винаги се покривахме когато се налагаше. Беше един от най-свестните хора с които бях работила. И сега и звънях.

– Здрасти Наде, как си?

– Ей, откакто се премести хич не се обаждаш вече.

– Ами вечер идвам и все не мога да те сваря, колкото пъти мина все току що си тръгнала. Слушай, един приятел има къща в „Борова“ и си търси човек да я поддържа и се сетих за тебе. Точен е, не се заяжда, има гости често но няма някакви поразии, просто гледат мачове. Иначе къщата е голяма, на два етажа по 160 квадрата, има и басейн, но е чисто нова. И парите ще са добри.

– Добре, ама няма как да стане. Кога да ходя? Сега съм с едни колежки, оле мале. За половин час да ги помолиш и не идват по-рано. Не е като на времето. Тия младите за всичко си считат труда. Оня път като дойде да ме видиш и разправям на едната как те викнах тогава посред нощите и цяла нощ влачихме кашоните от едната камера в другата като се повреди и тя ми вика „ами платила си и“. Платила съм и викам среден, жената дойде че сме приятелки и не си считаше труда. Не като вас, тръгнали да нареждат чипса, станало 5 часа, останали 2 пакетчета и няма да ги сложи, че смяната и свършила. Ще кажеш, че чували цимент реди. Калпав народ.

– Слушай, дай да ти дам телефона и иди виж къщата. Времето ще го оправим. Ако има нещо, аз ще говоря с човека, близък ми е. Сега не знам каква му чисти, ама одеве ме питаше как сам да си махне петна от восък, тя не ги чистела.

– А стига бе...

– Калпав народ, ти го каза.

– Ами добре, ще отида. Дано да се разберем, че само на една заплата не се кара. Знаеш как е.

– Ще се разберете. Той е разбран.

На обяд ми се обажда Борил.

– Тая кака дето ми я прати, може ли да чисти?

– Със сигурност по-добре от леля ти Нинка.

– А да готви?

– Да.

– Ама яла ли си и манджите? Да не прави някои болтумии?

– Изгледала е двама яки сина и 150 кг мъж, все ще нахрани и тебе.

– Ако не ми хареса, ще дойдеш да ми готвиш ти!

– Ъхъ, мечтай си.

– Сериозно, сигурна ли си че може да готви?

– Напълно.

– Добре.

След час ми звъни Надето.

– Ох Алекс, твоя човек такива пари ми каза, ама иска само при него да работя. И да му готвя, абе на пълен ден. И сега не знам какво да правя. Не съм работила такава работа, ако не му хареса нещо, пък напусна оттатък, направо не знам.

– Ами опитайте един месец без да напускаш, да видиш ще се разбирате ли.

– Ами аз това исках да те помоля, да го питаш може ли така, че на мен ми е неудобно. И да те питам какво харесва там за манджите, ти си го знаеш. И за чистенето, абе за всичко. Що си го оставила, бе Алекс? Такава къща, акъл нямаш. Вика, че ти си я искала къщата. И таман да се пренасяте и си тръгнала за Германия и после си му казала, че няма да се прибереш. Викам му, сигурно заради детето нещо си отишла, а той вика „Аз Криско си го имам за син, ние през ден си говорим. Не отиде заради него, щукна и нещо и замина ей така.“

Поглеждам към тавана на офиса си, някой път ще го удуша Борил със собствения му език и после ще си направя табакера от кожата му.

– Вие за чистенето ли приказвахте или за мене?

– Ами аз още като отидох и той ме пита откъде те познавам и аз му казах, че навремето сме работили заедно. Ама не казах че сме чистили, казах в един магазин. И той ми вика „Аз съм и втория мъж на Александра, може да си ме виждала в квартала като ходехме у майка и на гости.“ И от там се заговорихме. Разправя ми и как сте живели в другата му къща, ама ти не си му искала кучетата и той ги махнал и сега тука пак си ги докарал. Показа ми ги. И за неговите деца ми разправя и как си идвали заедно с твоето и колко весело било.

Почесвам се замислено по веждата, дали ако го набия на кол, ще го боли достатъчно... Наженен железен кол... Прекарвам няколко мига в мечти и се връщам в настоящето.

– Ще му звънна по-късно и ще му кажа, да се разберете някак за пробно един месец. За манджите не се притеснявай, готви му както готвиш за твоите. Всичко яде, ама манджа без месо не я брои. И не му вярвай много на приказките за мен, обича сам да се хвали.