16.11.2017 г., 23:20 ч.

Виенско кафе 3/ 5 

  Проза » Повести и романи
726 5 2
18 мин за четене

„ти си гад

голяма лоша гад

ама аз съм добричък

и си те обичам

не вдигаш

да ме тормозиш да пиша

голяма гад си

целувки и морски пясък

едър да ти боде на дупето

и да знаеш че си гад

да ми гледаш децата

те поне ми дигат

и ти да се гледаш

аз ходя за риба и

играя покер

срещнах един твърди

че дядо му познавал Хемингуей

та хем казвал на покер и риба без жени

и аз ся слушам

тебе и хем

и си стоя сам

драсни два реда за кво

е писал хем ама по културтрегерски

че ме е срам като говоря с тоя

той е испанец

готин е

казах че жена ми е починала

и той каза че господ ми

давал втори шанс

първо се впрегнах и щях го

метна от лодката

и после чатнах

той е католик

и явно само господ

може го отърве от неговата

абе прав е

тия двете на снимката

познаваш ли ги

те ми съсипаха живота...“

Усмихнах се като си представих Борил с очилата на носа как пише с един пръст на телефона, звери се в екрана и псува. Сигурно цял ден го беше писал това. После погледнах снимката, аз и Алекс седнали на един диван в някакъв хол. Не можех да се сетя къде е правена, но трябва да е било много отдавна. Ако съдех по вида си, още преди да се роди Бори, но пък не изглеждах и бременна. Тоя диван... боже, това трябва да беше първата вечер, когато отидох у тях. В деня преди сватбата им. Гледах Алекс, беше усмихната и нещо ми говореше наведена към мен, а аз седях с вид на някой, който очаква да го бият. Засмях се и се взрях пак в екрана, изглеждах толкова нелепо с тия дрешки и тая косичка, без никакъв грим... И Алекс, спомнях си я различна, много по-плашеща, а на снимката беше просто мила и усмихната жена. Погалих екрана на телефона, боже, изглеждаше ми толкова отдавна, сякаш е било в друг живот. Всъщност си беше в друг живот.

Ако някога съм искала да избягам от някъде, това е когато видях Алекс за първи път в оная вечер. Богатите имат едно характерно презрително-арогантно изражение, когато видят по-беден от тях. Изражение, което бедните никога не забравят. Така ме гледаше Алекс, когато ме видя за първи път. Сина и беше домъкнал една просекиня да я хранят, това си мислеше. И мъжът и гледаше така, и децата му. Кристиан винаги се хвалеше, че си вади парите сам, казваше че майка му живее добре, но никога не беше споменавал, че са наистина богати. Не го очаквах, иначе никога нямаше да отида у тях. Не бях влизала в такава къща, всичко беше супермодерно, суперскъпо, нямах място там. Сериозно се чудех дали да не се обърна и да си тръгна. А когато тя ме заряза с мъжа си, за да си приспива детето, се проклех милион пъти, че съм дошла. Не че човека ми правеше нещо, държеше се общо взето любезно, но така ме гледаше... Най-щастливия ми момент от това гостуване беше, когато си тръгнах. С Кристиан се карахме много често, връзката ни беше доста особена и наситена с много емоции. Рядко обаче се карахме наистина, но за това че ме заведе у майка си се скарахме много жестоко. Тая сватба беше от най-кошмарните дни в живота ми. Да си беден е гадно, да разбереш колко си беден е адски гадно. Заклех се повече никога да не стъпя там. Само дето човек никога не трябва да казва никога.

 

– Г-жо Симеонова?

Секретарката ми ме върна в настоящето и аз вдигнах очи от телефона:

– Да?

– Г-жа Станева е тук.

– Покани я.

Журналистката влезе и ми се усмихна:

– Здравейте, благодаря че ме приехте. Мислех, че ще ми откажете.

Свих рамене:

– Жоро ме помоли. - махнах към дивана – Заповядайте. За какво става дума?

Жената седна и ме погледна:

– Пиша книга за жени от обикновени семейства, които са преуспели в бизнеса. Вие и свекърва ви сте от ярките примери за такива жени в България.

Усмихнах се:

– Само свекърва ми, аз просто се ожених за милионер.

Журналистката на свой ред ми се усмихна:

– Но след смъртта на свекърва ви точно вие управлявате семейния бизнес, а не мъжът ви или някоя от дъщерите на свекър ви. Или поне така се говори.

Погледнах гостенката си в очите:

– Говорят се много неща за семейството ни, малко от които са верни. Едно от верните е, че не даваме интервюта, би трябвало да го знаете.

– А неофициално ще ми кажете ли?

– Какво?

– Каква е вашата история? Истинската.

– Неофициално... - посочих и стъкления плакет на бюрото ми - „Единственото невъзможно нещо за една жена е да вдигне умрял човек от земята.“ Това е неофициално историята ми. Съжалявам, но имам среща след малко.

Журналистката се усмихна:

– Хубаво мото.

Тя си тръгна и аз седнах на бюрото си. Вдигнах плакета и го обърнах обратно, там беше гравирано продължението: „Стига да и стиска да си плати цената ;)“ Беше ми подарък от Алекс по случай сватбата ми със сина и. Понякога много мразех Алекс и то беше точно заради това, че ме научи как да си вземам всичко, което искам. Много гаден урок.

Истинската ми история... не държах да си я спомням честно казано, но не ми се получаваше да я забравя.

 

Повечето важни обрати в живота ми са настъпвали, защото съм направила на някой напук. Когато забременях и Кристиан започна да ми вдига скандали че не иска бебето, накрая ме заплаши че ще ме хвърли в някоя канавка, а аз го заплаших, че ще отида при майка му. Той ми се изсмя и ми каза прав ми път, тя щяла да ме изгони преди да съм си отворила устата. И аз предполагах, че ще ме изгони, но бях бясна на Кристиан и ако не друго поне щях да се опитам да го наклепам пред майка му и той да отнесе една кавга. Той все се оплакваше, че тя го командори, което от това което виждах си беше вярно, така че се надявах мама да му се ядоса колко е тъп да направи бебе на такава като мен и да го изяде с парцалите. И след една безсънна нощ просто запалих колата и отидох при нея. Бях подготвена за война, какво ще ми каже тя, какво ще и отвърна аз и как ще им докажа, че и двамата със сина и са боклуци. Бях се нахъсвала цяла нощ. Само че... ами нямаше с кого да водя война.

 

– Какво стана, како?

Отпуснах се уморено на дивана:

– Казах и. Каза, че Кристиан е постъпил много грозно да не иска бебето и да ме заплашва. Ще ми даде работа, но – погледнах Калина – иска да се преместим там. Каза, че ще ни даде апартамент, ще ти намери училище и лекар за мен. Искаше още тая вечер да остана там и да прати да вземат и тебе, но аз и казах, че искам да се прибера.

Калина помълча малко и после сви рамене:

– Вярваш ли и?

Изгледах я учудено:

– Да, защо да не и вярвам?

– Не знам, звучи прекалено добре.

– Може би просто веднъж сме извадили късмет.

– Ние с тебе? Стига, како. Ние никога нямаме късмет.

Не спорих, вярно си беше. Цяла нощ си блъсках главата и накрая се сетих само за една възможност, нещата да звучат толкова добре, а ние да получим поредното доказателство, че сме родени без късмет. Не казах на Калина на сутринта, не исках да се тревожи, достатъчно и се беше струпало на главата. На другия ден Алекс ми звънна:

– Да пратя ли бус за багажа или по-нататък? Ако искаш в събота съм свободна и ще дойда да ви помогна, имам голям опит в премествания. Сега ела те така.

Замълчах и тя ме погледна въпросително:

– Какво се чудиш?

Помълчах още малко и накрая се престраших:

– Нали няма да ми вземеш детето като се роди?

Тя първо ме зяпна, после се засмя:

– Не, но ако искаш може да ти дам и мойта щерка. Откъде ти идват на акъла тия глупости?

Пак не казах нищо и Алекс ми се усмихна:

– Назначих те на работа и утре те искам тук. Няма да ти взема детето, но взимам здравето на всеки, който не се отнася сериозно към работата. Така че сядайте в колата и газ насам. Аз съм заета до седем, така че като дойдете звънни и ще пратя някой с ключовете.

 

Отидохме към четири, да избегнем трафика. Един човек донесе ключовете и ни качи саковете. Калина огледа апартамента:

– По-готино е от вкъщи.

И на мен ми харесваше, беше малко апартаментче, спалня и кухньохол, но ново строителство и хубаво обзаведено. У нас последното ново нещо беше купено преди 10 години.

Алекс се появи към 7 с Дари на ръце и един мъж натоварен с торби:

– Това е Васко, запознайте се. Ти си Калина, нали? Здравей, аз съм леля Алекс. Светле, нали искаше деца, те ти едно готово, вече проходило – пусна Дари на земята до мен – Трябва да отида до домоуправителя, гледай я и оправете покупките. Васко, иди махни колата преди някой да се е разсвирил и ме чакай някъде наоколо.

Излязоха с Васко и Калина протегна ръце към Дари:

– Ела, миличко. - после погледна мен - Това ли е сестричката на оня изрод?

– Да. И не приказвай така тука за него.

– Много е сладка за разлика от него.

Отидох да оправям торбите и Калина дойде да наднича зад гърба ми:

– Това всичко за нас ли е?

– Не знам.

Имах чувството, че Алекс е минала през деликатесния щанд и е съборила всичко, което е видяла в количката. Другата торба бяха плодове и аз обелих един банан на Дари. Калина я качи на плота и почна да я пази да не се цапа с банана, не се справяше много добре и аз набутах една кухненска кърпа във врата на Дари вместо лигавник. После продължих с торбите. Алекс беше напазарила сякаш ще има бедствие. Чак препарат за банята имаше. И пица. Добре миришеше. Тя се върна след малко и като видя Дари с импровизирания лигавник и банана се разсмя:

– Готови сте за бебето. Вие яли ли сте?

– Да.

– Нищо, пак ще ядете. Калинче, дай да си запиша твоя номер докато не съм забравила, че не вдигам на непознати номера. Така, сестра ти утре е на работа, а ти ще дойдеш при мен в офиса. Ще пратя сутринта да те вземат и по някое време ще те закарам да си видиш новото училище.

Калина ме погледна и аз и кимнах, че ще е така. Алекс се обърна към мене:

– Ти ще отидеш в една фирма „Сати“, утре ще пратя кола да те закара, после ще ти обясня как да стигаш до там с твойта. Малко е далече, но... - тя погледна към Калина, почуди се малко и после погледна пак към мен – не съм казала на Борил и не искам да се засичате засега с него, затова не мога да те взема при мен. Там ще си оперативен счетоводител, те не знаят че си ми близка, мислят че си кандидатствала нормално. Заплатата ти на ведомост ще е колкото на другите там, наистина не знам колко, но ще е повече отколкото си взимала при вас. Това е горницата – тя ми подаде една карта – пина е последните четири цифри на телефонния ти номер. Калинче, утре без грим, в тая гимназия не разрешавали, предупредиха ме. И без бижута.

Калина направи супер нещастна физиономия, обичаше да се клепоти и труфи, за разлика от мене. Дари взе да се прозява и Алекс я взе на ръце:

– Тръгвам си, да се приспиваме. Яжте, всичко е за вас. Ако има нещо, звъните ми. Чао.

Тя си тръгна и Калина се метна на дивана:

– Защо не е казала на мъжа си?

Разглеждах кухненските шкафове, имаше всякаква посуда и после се обърнах към Кали:

– Вероятно няма да е съгласен да ни храни. Кристиан не му е син. Искаш ли пица?

– Може ли от чедъра?

– Не. Може пица.

– Защо?

– Защото сме на гости. Като взема заплата, ще ти купя чедър.

– А картата?

– Забрави. Само заплатата.

Калина въздъхна:

– Добре, пица, пица. Много по-добре от хляб и маргарин е. Ще успеем ли да избутаме до заплатата ти?

Погледнах датата на телефона си:

– С хляб и маргарин, да. Утре се дръж добре, ако се издъним излитаме на улицата.

– Ябълка може ли?

– Не яж само скъпите неща, ще я накарам да си ги вземе. В 11 да пуснем бойлера.

– Той е пуснат.

– Тогава отивам да се изкъпя.

– И сметките ли ще си плащаме?

Бях тръгнала към банята и сега се обърнах:

– Не сме осиновени, Кали. И тя не ни е майка. Не го забравяй и не прави нищо, което ще я ядоса. Щом родя, ще се махнем. Тя не може да ми спре майчинството, щом веднъж ми го пусне. Ще се приберем вкъщи, ще накарам Кристиан да плаща издръжка за бебето и всичко ще се оправи. Просто трябва да изтърпим няколко месеца и да се постараем да ни хареса.

Кали ми намигна:

– О, ще ни хареса, не се притеснявай.

Истината беше, че се притеснявах и то много, но вече много малко неща зависеха от мен.

 

Когато Калина се върна на другия ден беше много впечатлена:

– Нямаш представа директорката как се разтопи като я видя. Тя и каза, че мама и е била близка приятелка и сега тя ще се грижи за нас и се почна такова подмазване. И на мене се подмазваха. Оня изрод си живее царски с такава майка.

– Престани да му викаш така. Накрая ще се изтървеш пред нея.

– Тя си го знае, че е изрод. Разпитваше ме какво ти е казвал, когато се карахте.

Изгледах Калина:

– Какво и каза?

– Истината.

– Кали!

– Защо да я лъжа?

– Тя му е майка. Не може да и приказваш против него, ще ни намрази. Предупредих те да внимаваш! Защо никога не ме слушаш?

Седях на дивана и Кали седна до мене и си сложи главата на рамото:

– Няма да ни намрази, тя е много готина за разлика от сина си. Наистина е страхотна.

Погледнах подозрително Кали:

– И какво правихте цял ден с нея?

Кали се засмя:

– Първо ме заведе на кафе. Супер скъпарско място. Трябваше да видиш цените и какви хора бяха... А след училището ме прати с шофьора си да разглеждам града, бяхме в два мола. Мерцедеса и е страхотен, а Васко ми отваряше вратата и си направих хиляда снимки, даже и как карам. А ти?

– А аз работих.

Любимата ми сестра ме погледна без голямо съчувствие:

– Кофти. Жалко, че няма да иска и утре да ме вземе.

Кали обаче сериозно беше подценила Алекс. Оказа се, че след моркова идва тоягата. Алекс си взе напълно на сериозно задължението да я наглежда и Калина установи, че за Алекс само шестицата е задоволителна оценка. Аз винаги бях учила без да ме карат. Бях завършила със сребърен медал гимназия и шеста по успех университета. Калина от първи клас някой трябваше да и виси на главата, за да учи. Когато нашите починаха не се справях много добре със задачата. Тя обаче успя да препише на матурите за 7 клас, после и на приемните за английската и я приеха. Там обаче съвсем му отпусна края и ако изкараше оценка по-висока от 4, значи беше преписала. Според мен единствените и реални оценки бяха тройките. Алекс след като преживя първоначалния си шок от срещата с бележника на Калина реши проблема кардинално. Нае и за частен учител един пенсиониран преподавател по математика от гимназията, където бяхме записали Калина и му каза да се грижи Калина да учи. За него още се носеха легенди в училището, как оставял цели класове на поправителен. Калина отиде няколко пъти при него и после спря, без да ми каже. Той се обадил на Алекс и тя се обади на мен. И вечерта се скарахме много жестоко с Калина. Не се бяхме карали никога откакто татко беше починал.

– Няма да ме командва, тя не ми е никаква!

– Не, само ни издържа. Няколко месеца, Кали. Само няколко месеца докато родя, толкова ли е трудно да научиш два скапани урока? Искаш ли да ни изрита на улицата и да няма какво да ядем ли? Забрави ли като седяхме без ток и не можехме да се изкъпем? Бременна съм, не мога да работя. Толкова ли е трудно да проумееш, че ако не е Александра да ни издържа ще умрем от глад?

Калина ме погледна в очите:

– Да бяхте слагали презерватив като се чукахте с оня изрод и нямаше да трябва да ни издържа. Няма аз да го отнасям, защото ти си оплескала нещата.

– Кали!

– Какво? Зарязах си приятелите, защото ти реши че трябва да дойдем тук. Премести ме в това гадно училище с някакви смотани богаташчета, остави тая да ме командва, сякаш има това право, писна ми. Прибирам се във вкъщи. Ще си намеря работа и ще се оправям. Ти седи тука и и целувай задника за пари като искаш. Аз не се продавам и никой не може да ми нарежда. Мога да се оправям и сама.

– И как точно ще се оправяш, нямаш дори гимназия. Какво точно ще работиш, ще миеш тоалетни или ще отидеш на магистралата?

– На магистралата поне аз ще си ги избирам, тази си я избра ти, стой си да чука тебе, аз се махам.

Прииска ми се да и ударя един шамар, наистина ми се прииска. Можех да се върна в Щатите мама като почина, не заминах заради нея, нямаше как да и изкарам виза. Винаги бях правила всичко за нея, винаги. А сега на нея не и пукаше за мен и за бебето ми, само защото трябваше да положи някакви усилия за няколко месеца. Аз можех да уча и да работя на две работи години наред, за да я издържам, а тя не искаше да си даде зор да изкара една проклета оценка. Никога не си бях мислила, че е толкова неблагодарна.

Карахме се цяла нощ, накрая спряхме само защото на мен ми стана лошо и тя се уплаши. Бях в началото на шестия тогава. После постигнахме компромис. Аз обясних на Алекс, че от Калина отличник не става, а Калина ми обеща да си оправи успеха до петица. В следствие на това два пъти ме викаха да ми кажат, че са я хванали да преписва. И Калина се закова твърдо на четворките. Ядосвах се много, но на камък да приказвах, щеше да ме чуе повече от нея. Всъщност, както ми призна направо една от учителките и, те щели да и пишат и шестици въпреки „малките“ пропуски в знанията и, но Алекс няколко пъти дебело подчертала, че е избрала училището заради реалното оценяване и искала Кали да се научи на отговорност. Нещо с което явно нито те, нито аз се справяхме. Все пак се разбрахме да не казват на Алекс за преписването. Впрочем, учителите полагаха големи усилия да обяснят на Алекс, че ниския успех на Кали се дължи на стреса от преместването. След една близо двайсетминутна среща с класната на Кали, Алекс слуша почти безмълвно обясненията и за стреса и влиянието му върху успеха на тинейджърите и накрая се усмихна на учителката:

– По нашето време с вас, когато умен ученик не учеше, имаше само едно обяснение за това и то се наричаше мързел. Знаете как се лекуваше тази болест тогава. Сега намираме оправдание на децата за всичко и им правим мечешка услуга. Да сте виждали някой постигнал нещо в този живот, който е мързелив? Защото аз не съм.

Жената погледна тъжно Алекс, после мен и си замълча. Алекс беше права, но новите реалности бяха други, така че само след месец Кали взе да носи все по-високи оценки и постепенно стана отличничка. Наближаваше края на срока и не искаха да разваля успеха на класа. Все пак там учеха само деца на богати родители. Може и да имаше още една, две бели врани които мислеха като Алекс, но повечето родители искаха да чуват, че децата им са гении. И щом си плащаха го чуваха. Един ден докато преглеждах бележника на Кали и се усмихнах:

– Донеси още една шестица по география и ще те пратя в Испания да видиш Париж.

Тя сви пренебрежително рамене:

– Накрая и в мойта и в твойта диплома ще пише едно и също, нали. Да не мислиш че на някой ще му пука, че не знам колко елемента има периодичната таблица?

– Добре, но поне обещай да не ставаш лекар.

Тя ме погледна със сериозно изражение:

– Мисля си за журналистика?

Е, затова имаше данни, хубава беше и разбираше от мода и грим. И не можеше да предизвика масова смърт на много хора поради професионална некомпетентност. Добър избор.

 

© Elder Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Иска ми се да разкажа тъмната страна на приказката за принца и Пепеляшка, да видим дали ще се получи
  • Харесва ми своеобразната ретроспекция на личния свят на Светла. Така разказът добива повече форма и цвят. Страхотна разказвачка си, Елдер- Елена. Поздравления! Очаквам следващата част!
Предложения
: ??:??