22.01.2017 г., 22:38 ч.

Виенско кафе - 30 последна 

  Проза » Повести и романи
628 1 7
21 мин за четене

В крайна сметка, след като Борил се убеди, че няма да се съберем отново, ме притисна и си взе бизнеса. С печалбата от последната година и малко други спестени пари бях купила два офиса. Не носеха много пари, но си бяха добра инвестиция. Бяхме при нотариуса, да прехвърлям фирмите на хора на Борил и когато приключихме с документите за тях, той ми бутна договор, че продавам и офисите.

– Няма да стане, те са си мои!

Борил погледна към другите:

– Ще излезете ли за малко?

Те се изнизаха послушно, начело с нотариуса.

– Не си спомням да имаше нещо твое, когато дойде при мен, Александра. Щом искаш да си ходиш, както дойде, така ще си отидеш, казах ти го. Благодари се, че не си търся и парите, които похарчи през годините. Ще подпишеш ли по лесния начин?

Погледах го и накрая тракнах по един подпис. Нотариуса щеше да преживее факта, че не е пред него.

– Вече може ли да си тръгвам? Или си приготвил и някоя запис на заповед?

Той седна на ръба на бюрото срещу стола ми и ме погледна:

– Какво ти става, бе Алекс? Млада си да те хваща критическата, стара си за пубертета. Какво те прихваща, не знам. Почвам да си мисля, че се друсаш. Нормален човек ще зареже ли всичко за глупости, кажи ми? Искам бизнес, направих ти бизнес. Искам къща, направих ти. Искам това, искам онова, кажи какво си поискала и не съм направил? Сега, мъж съм, засърбяло ме, почесал съм се, що ми се връзваш? И за тоя смотан клип, сто пъти ти обясних как беше. Напукан бях, викам ай се избъзикам с тоя пръстен, майтап да става. Тя патката решила, че е хванала Господ за шлифера и хукнала да се хвали. Тя е тъпа, ти тъпа ли си, та правиш драми за глупости? Налях и малко акъл в главата, извини се на Галя, писа и че и това за тебе са простотии и всичко свърши. Стига прави сапунки, давай да късаме тия листи и да си ходим вкъщи. Чакам турчина от Германия да ми се обади за Криско, ти с тия фасони не можем да седнем да поговорим като хората, каква точно работа да му намерим на детето. Човека ми вика, кажи в продажбите или в производството иска, аз какво да кажа като не сме говорили с тебе? Да не я работя аз тая работа после.

– Бориле, току що ме обра. Не искам да ти слушам и речите.

– Заобрал съм те. Да не мислиш, че ми трябват шибаните пари. Правя го, за да ти дойде акъла в главата. Щото ти не знаеш какво е доброто за теб, заради един инат искаш всичко да развалиш. Минал съм някаква кифла и вече все едно света свършил. Щото ти пък горката хич не си правила такива работи, ама сега като съм аз, голяма драма, голямо чудо.

Станах и тръгнах да си излизам, но той мина пред мен и ме хвана. Аз се опитах да се измъкна и след малко борба той ми стисна ръцете зад гърба, за да не шавам:

– Стига се дърпа де. Също като някое лапе си. Вадиш мене виновен, ама кой го направи да си търся нещо навънка, а? Прибирам се вечер, седиш на лаптопа. Искам нещо „недей, изморена съм“. Почнем да говорим, накрая все за работа завърташ. Ами писна ми все да съм отсвирен. За толкова години един път ти не си поиска, все аз. Ами не ми е хубаво така. Един път не ми направи някоя изненадка, да ми виснеш на врата, да ми се поглезиш малко, та и аз да се отпусна. Не. Само тая работа ти е в акъла. И вчера, толкова ме ядоса, още ме боли ръката. Ами отстъпи бе, гледаш впрегнал съм се много. Вземи ме с хубавото, успокой ме, не, опъваш се. Хем виждаш, пиян съм, ще те ударя и пак не отстъпваш. Заради единия ти инат, искаш бела да направим и после пак аз щях да съм виновен. Ще си счупиш главата, ама да е на твойто. Искаш на твойто, на на твойто стана. Казах ли ти, че ако искаш да си ходиш, боса и гола ще си идеш. Не, искаш да провериш колко съм сериозен. Ами видя, сериозен съм. Хайде, давай да си се прибираме, стига прай инати.

– Добре. Сега ме пусни, боли ме.

Той ме пусна доволно ухилен. Аз бръкнах в чантата си и си извадих телефона.

– Искаш ли да правим циркове или просто ще се разкараш от вратата?

Физиономията му се смени за части от секундата, но само сви рамене:

– Че отивай си бе, да не съм те вързал. Аз и къща и пари си имам. Ти ходи се ври пак в миризливата панелка и бачкай за 500 лв, да ти дойде акъла. Или смяташ, че ще намериш друг будала като мене? Ти кво си мислиш, че унгареца ще те прибере, чакай. Да не си на 20, че да те взема за едната гола п*тка.

Изведнъж ме досмеша, сетих се за Андрей, беше ми казал същото, когато му казах че искам развод. „Стой си при мен, защото си дърта и никой друг няма да те вземе.“ Страшна логика.

Усмихнах му се:

– Щом е така, трябва да се радваш, че се отърваваш от мен.

Бутнах го и излязох. Минах през чакалнята и усещах погледите на другите мъже в тила си. Заминах още същия следобед за Германия при децата. Познавах го, нямаше да ме остави да си намеря работа в града и щеше да ми стъжни живота, ако останех. Щеше да е зает да ми доказва кой е отгоре. А и исках да се махна от всички. Не исках да съм с приятелите си и да се чудя колко от тях са гледали клипа от яхтата или някой друг.

 

Криси научи от Галя, че сме се разделили. Или поне така ми каза. Тя още не говореше на баща си, но Надя казала на Алексей и той и казал. Не знам какво му беше казала Галя и дали той беше гледал клипа, но вечерта седна до мен и ме прегърна през раменете.

– Искаш ли да го набия?

Беше си напълно сериозен. Усмихнах се, погалих го по бузата и поклатих глава:

– Не.

Той ме потупа по рамото.

– Всичко ще се нареди, мамо. Ще видиш. По-добре, че се отърва от кретен като него.

– Да.

 

Не мога да кажа, че не ми беше гадно след раздялата и Борил не ми липсваше много, но бях и аз не знам, доволна по някакъв начин, че всичко свърши. Не го обвинявах, той си беше такъв. Обвинявах себе си, че бях толкова глупава да си позволя да се влюбя в него. Винаги правех една и съща грешка, приемах желаното за реалност, а после се чудех какво да правя, когато истината ме цапардоса по главата.

Когато казах на Яна, че сме се разделили, тя поклати глава:

– Първо ни искат, защото сме стабилни и разумни и после ни слагат рога, защото им било скучно, че все сме стабилни и разумни. Кой ни е виновен, че не умеем да сме по-безотговорни от тях. Една умна жена на твое място щеше да се възползва от изневярата, за да го накара да си развърже кесията още. Щеше да си живее живота с неговите пари и хич нямаше да и пука, че бил казал или направил нещо си. Щеше да се радва, че не си е изтървала лесния начин на живот, щеше да си храни гаджетата с неговите мангизи и щеше да си свирка. И щеше да се фука, че се е върнал при нея. Прав е за едно, много си глупава.

Засмях се:

– Също като теб.

– Точно. Сега като трябва да ни правят операция на простата, любовниците ни ги няма. Кака ти Яна търчи по докторите и си подлага рамото, та да има къде да ревем. Сега не ми вика, че с мене не се чувствал жив. Кажи, това жените не сме ли загубени патки. Той ако беше, така щеше да ме гледа мене. Колко рев съм изревала заради него, колко нерви съм си скъсала и на, пак ми е мил. Големи патки сме.

Кимнах, така си беше, ама какво да правим, така ни орисал Господ.

 

Яна ме уреди да почна работа при един неин познат руснак в Берлин. Беше странно спокойно да работя на заплата след цялото напрежение, през което бях минала. Имаше дни в които новият ми живот ми харесваше, имаше и такива в които се самосъжалявах. Нощите през които ми се ревеше не ги броях. Живеех с децата и често с часове се мотаех вечер някъде сама, за да не им се пречкам. В другите вечери им готвех. Работата ми много приличаше на това, което бях вършила последните години и не ми беше особено трудна, водех разговори и кореспонденция с клиенти и ги придружавах, когато са в Берлин. Не говорех немски, което не беше проблем с клиентите, работех с английско и рускоговорящи, но си беше кошмар за ежедневните неща. В крайна сметка понаучих малко, колкото да си поискам вода и да си изпрося боя, както се смееше Жани. Но не бях кой знае какво изключение де, имах чувството че в Берлин половината хора не говорят немски. Най-трудно ми беше да свикна на затворения начин на живот. Нямах приятели, нямаше с кого да изляза, освен с децата, не бях свикнала така. И пак нямах пари. Бях се ошушкала до шушка, за да купим апартамент на децата в Берлин. Бях ипотекирала жилищата в България и сега почти цялата ми заплата отиваше да покривам ипотеките. Мислех да го правя с наемите от офисите, но след като Борил беше пробил с юмрук дупка в стената на половин милиметър от лявото ми ухо, не ми се спореше с него по финансови или други въпроси. Не вярвах, че ще ме удари, но пък Силвия беше свършила в спешното, така че не държах да си проверявам теорията точно когато ми беше вбесен. Не бях изненадана от нищо, познавах си го и знаех как ще реагира. Но не ми пукаше за парите и бизнеса, вече не исках да съм с него, мразех го.

 

Децата си изкараха магистратурите, завършиха, празнувахме пак. После новия ми шеф удари едно рамо и уреди Криси на сравнително добра работа. Парите бяха малко в началото, но фирмата беше много сериозна и даваше възможност за добра кариера. Жани поработи малко общи работи и после някакъв техен роднина я уреди на хубаво място. Взимаше два пъти повече пари от Криси и той се шегуваше, че е жиголо.

На мен не ми харесваше в Германия и се замислих да се прибера. Децата се бяха устроили, работеха си, купихме им жилище, не им трябвах да ги дондуркам. Бях в Германия повече от година и ме гонеше носталгията. Прибрах се в България в началото на лятото. Надя си дойде от Англия и заедно с Мира и още една приятелка забихме на Слънчака. Ударихме го на купон като изстерясали. Както отбеляза Мира, явно втория пубертет хваща не само мъжете. На пияна глава се запознах с някакъв руснак. Първо се наливахме в клуба, после се клатушкахме по плажа и накрая пяхме патриотични песни на една дюна. Толкова. Сутринта да ме убият, не можех да си спомня как изглежда. Той обаче ме беше запомнил. Видя ме на алеята и започна радостно да ми маха, добре че беше със същата шапка идиотка та накрая зацепих кой е. Той се затърча по алеята и изведнъж стреснато спря, като ме видя да отключвам скъпата си кола.

– Здрасти – казах. - Хайде до Несебър с нас. Ще се разхождаме.

В Несебър двамата по някое време се чупихме от другите и забихме по една крива уличка. По едно време както приказвахме за нещо съвсем друго, Дима ме погледна виновно и каза:

– Аз нямам пари, да знаеш.

– Значи ставаме двама – засмях се аз.

– Ами колата...

– Дълга история.

 

След като Борил ми измъкна дяловете от двете фирми, Надя ми каза, че ще се опита да откупи моя дял от общата ни фирма от него. В крайна сметка някак се беше оправила и той и го даде, а тя му връщаше заема за създаването на фирмата. И сега тя ми предложи пак да ми го отстъпи. Причините бяха няколко, първо работата и се виждаше много, когато бяхме заедно аз поемах досадната. После, след моето напускане Янош я беше отрязал и тя трябваше сама да си прави пъртина, което не беше никак лесно и не на последно място, бяхме станали приятелки. Но имаше едно но, тя не искаше да сърди Борил и каза аз да си се оправям с него. Никак не ми се искаше да го виждам, но ипотеките чукаха на вратата, а аз не исках да се връщам в Германия, така че си поех два пъти дълбоко въздух и отидох в офиса му, веднага щом се прибрахме от Слънчака.

Раздялата не беше мила, да видим как ще е посрещането...

Секретарката беше нова и аз и се усмихнах любезно:

– Искам да видя г-н Николов. Кажете му, че Алекс е тук.

– Фамилията ви?

– Само Алекс, достатъчно е.

Момиченцето ме огледа и влезе в кабинета на шефа си. Интеркомите не бяха на почит тук. След минутка отвори широко вратата и ме покани:

– Заповядайте.

Борил ме чакаше широко ухилен. Това им е добро на женкарите, не могат да се сърдят дълго на жена.

– Домъчня ти за мен, а?

Настаних се без покана на стола пред бюрото му.

– Никак. Идвам по работа. Прибирам се в България и искам пак да работя с Надя. 50 на 50, както бяхме преди. Не искам да си го изкараш на нея, затова идвам за позволение.

Той ме огледа:

– Много добре изглеждаш.

– Благодаря. Та за фирмата?

– Не, не съм съгласен. Чия е тази кола, с която дойде?

Изправих се да си ходя.

– Моя.

– Откъде имаш 80 хил евро за такава кола, Алекс?

– Работна съм.

– В какво си се забъркала?

– В живота, Бори. В живота. Много поздрави на майка ти.

 

Излязох, качих се в колата и позвъних на Надя:

– Няма да стане, не дава.

– Майната му, решил е да се прави на мъж. Ще трябва да го подработим бавно.

– Няма смисъл, не ми се занимава вече с него. Отивам да закарам колата на вилата на човека, че утре лети от Германия. Поздрави децата. Чао.

Надя се беше прибрала в Англия след Слънчака. А аз се насладих за последно на шофирането на хубавата кола, паркирах я в гаража на хубавата къща и позвъних на собственика, че е доставена. Човекът беше американец, приятел на шефа ми в Германия и ми даде 200 евро, за да я докарам до България. Не обичаше да шофира на дълги разстояния. Даде ми и позволение да я карам, когато го няма. Той не обичаше коли, а аз му превеждах безплатно разни стихчета от български на английски. Беше хлътнал по някаква българка и тя му пишеше стихове.

Взех си автобуса на връщане и телефона ми иззвъня, точно когато седнах на седалката. „Вечеря в 8 в новата ми къща и ще си помисля за фирмата. Знаеш адреса“. Погледах съобщението и направих жест със среден пръст към камерата на телефона, щракнах снимката и му я пратих. Загледах се през прозореца на автобуса в очуканите стари панелки. Една част от мен страшно много искаше никога да не си бях тръгвала от тук. Да съм си старата, наивна и невинна.

 

Влизам в лъскавия офис и мъжът ми се усмихва:

– Симеонова, на какво дължа това удоволствие?

– Имам предложение за общ бизнес.

– Заповядай, седни.

Не мога да не му призная, че е учтив и тактичен. Кани ме на дивана и сяда срещу мен. Изчаква да донесат кафетата, разменяме няколко общи приказки и чак тогава казва:

– Каква ти е идеята?

– Фирма 50 на 50. От мен работата и клиентите, от теб финансирането.

Мъжът ме поглежда:

– Позициите на фирмата на Николов са много сериозни.

– Знам, аз съм ги завоювала тези позиции, аз съм намерила клиентите и аз съм обучила персонала. Изградих фирмата от нищото и мога да го направя пак и то много по-добре.

– Не знам. Доста рисково начинание ми се струва. А капиталът, който трябва не е пренебрежимо малък.

– Разбирам те. Нека да направим така, една година пробно при различни дялове. 80 за теб и 20 за мен. Доказвам ти, че съм сериозна и знам какво правя и втората минаваме 50 на 50.

Мъжът ме гледа замислено:

– Ще можеш ли да си върнеш клиентите?

– И клиентите, и персонала. Гарантирам го.

– Имаше ли някакви професионални причини с Николов да спрете да работите заедно? Някакви разногласия, спадаща печалба? Ще те помоля да си откровена.

Поклащам глава:

– Причината беше лична, разделихме се както знаеш. После аз му прехвърлих всичко и напуснах страната. Фирмата има драстичен спад на печалбата през последната година, откакто аз не съм там. Може да провериш.

Той се чуди няколко секунди за нещо и после ме поглежда отново.

– Ще ме извиниш, но ще бъда директен. Не се захващам с нищо, само за да докажа на някого, че съм по-голям мъж от него. Правя бизнес, за да имам печалба. Влагам пари, очаквам резултати и не приемам оправдания. Не правя изключение от това правило за никого. Държа на професионално отношение и отлично свършена работа. Не позволявам на личните ми симпатии или антипатии към някого да диктуват решенията ми в бизнеса.

Усмихвам се:

– Знам и затова дойдох при теб. Дай ми възможност да ти покажа как работя. Една година. Продължаваме единствено, ако си доволен от резултатите.

Той допира палците си и започва да тупа лекичко ръцете си.

– Ще ти призная, че съм затруднен. Когато правя фирми, си наемам служители за тях, не съдружници. Теб това не те устройва и ако трябва да съм честен, смятах да ти откажа веднага. Но тази сфера ми е интересна. Казаха ми, че си разбираш от работата, но аз съм леко скептичен, не ми се обиждай. Добрите резултати на фирмите на Николов, не винаги се дължат на добрата работа на служителите му.

– Тази фирма не е такава. Или поне не беше, когато аз я управлявах. Борил осигури финансирането и ми помагаше да си създам полезни контакти. С това намесата му се изчерпваше.

– Чия беше идеята?

– Моя. Трябваха ми пари, които нямаше начин да изкарам от работа на заплата. Обмислих идеята за фирмата, направих си разчетите и отидох при Борил. И я направихме.

– Това преди да имате връзка ли беше?

– Да. Доста преди това.

– Как разпускаш, Симеонова? С теб май почти никъде, освен на ски курортите не сме се засичали през годините. Харесваш ли казината? Сега откриха едно страхотно в Турция, смятам да ходя скоро.

Усмихвам се, на тоя да не му кажеш нещо, веднага търси къде да захапи.

– Спортувам. Харесвам тениса и играя почти всеки ден. Така разпускам. Не си падам по хазарта, дори тото не пускам. Парите ми трябваха за образованието на сина ми в Англия. Тази година си завърши и магистратурата в Германия и вече работи там.

– А сега какво ще ги правиш парите? Шегувам се.

Не се шегува. Този човек е като компютър, всичко анализира.

– Не е за парите. Изградих нещо от нулата. И ме боли да гледам, как труда ми се похабява. Вероятно на човек като теб, който работи в много по-големи мащаби му се струва смешно, една фирмичка там. Но за мен си е нещо, което аз съм създала и съм вложила много усилия и нерви. И, да не звуча мелодраматично, но си я обичам.

Той ми се усмихва разбиращо.

– Мащаба няма значение. Всеки е тръгнал от нещо малко и всеки си помни първото. И всеки си го обича. Ами... добре. Изготви бизнес план и ще седнем с адвокатите за договора. Да видим дали е вярно, че втория път нещата се получават по-добре. Но имам едно условие, ще заложим конкретни показатели в договора и продължаваме само ако се изпълнят. Съгласна ли си?

– Разбира се. Благодаря ти, че ми даваш възможност. Убедена съм, че няма да съжаляваш за решението си. Само още нещо. Вероятно ще ми трябва охрана за известно време, след като Борил научи. За респект. Можеш ли да ме насочиш към някого?

Той поклаща глава:

– Няма да ти трябва. Вече си моя.

Вижда погледа ми и прави извинителна физиономия.

– Съжалявам, не исках да прозвучи така. Имах предвид, че щом ще работим заедно, ти вече си част от моите хора. Няма за какво да се притесняваш. Николов ме познава достатъчно добре и знае къде са границите. В конкретния случай ще му ги обясня още веднъж. Нищо няма да направи, можеш да си напълно спокойна. Достатъчно е разумен когато се налага, познаваш го. И Симеонова, ако имаш възможност искам да видя вътрешните отчети на фирмата докато си я ръководила. И досиетата на клиентите. След като подпишем договора, разбира се. Кога ще е готов бизнесплана ти?

– Вече е готов.

– Добре, заповядай утре в 16 часа тук и ще го обсъдим.

Изправя се, за да покаже че срещата е свършила и аз подавам ръка за довиждане.

 

– Храни куче да те лае, а Александра...

– Просто бизнес, Бори. Нищо лично.

Работя от няколко месеца за новия си шеф, но с Борил се засичаме едва сега, досега е бил някъде извън България. Спипва ме на излизане от един ресторант. В буквалния смисъл. Хвана ме за ръката, когато минавах покрай масата му. Нямаше откъде да мина, пътеката за изхода беше оттам. Сядам на свободния стол на масата, не искам циркове на обществено място. А и ми е стиснал ръката така, че ме боли. И то много. Копеле си е.

– Ще съжаляваш, Александра. Не всички игрички са безопасни, казвал съм ти го.

Махвам към сервитьора и той дотърчава на секундата, това принуждава Борил да ме пусне. Утре ще се разхождам със здраво насинена ръка.

– Два големи Чивас-а от 18 годишния и за дамата – посочвам момиченцето до Борил - още едно от това, което пие.

После се обръщам пак към него.

– Стига, Бори. Просто някак трябва да си вадя хляба. Това е всичко.

– Ще те унищожа, Александра. Не се шегувам.

Пиенето идва и аз вдигам чашата си и правя жест за наздраве. Отпивам и пак го поглеждам. Бесен е. Добре, че не сме насаме.

– Не искам да се караме, Бори. Ти си човека, благодарение на когото стигнах до тук. А аз не забравям такива неща.

– Не забравяш?! Ти си най-мръсната меркантилна кучка и шибана к*рва, която съм срещал. Мислиш, че може да ме прееб*ш и да ти се размине? Няма да ти се размине. Такъв ще ти го наръгам, че ще се молиш да не си се раждала. И ако си мислиш, че оня педал ще може да те опази, много грешиш. Никой не може да те отърве вече, ще ти разкатая фамилията и после ще те хвърля в някоя яма с лайна! Свършена си, Александра!

Облягам се назад на стола и му се усмихвам мило:

– Недей така сега, нищо лошо не правя. Просто се опитвам да работя. Не използвам конфиденциална информация. Работя си честно и почтено. Може да е всичко, но никога не бих ти направила мръсно. Ако не бях аз, Драшев щеше да намери някой друг. Знаеш, че щом е решил да направи нещо, го прави. С мен поне ще знаеш, че няма да има удари под кръста. Искам да си останем приятели, Бори. За мен изминалите години означават много и не мога да ги захвърля просто така, за теб не знам. Не искам бизнеса да ни скара. Това е просто работа. Ти го каза на времето, работата си е отделно. Минали сме заедно през много неща, Бори и аз държа да запазим приятелството си. За мен то е важно. Някои неща са си останали същите, независимо как ти изглежда на теб. Ако са ти най-важни парите, добре. Но ми се иска да вярвам, че не е така. Ако се беше съгласил да работя с Надя, нещата щяха да са по друг начин. При липса на варианти, приех единствения който ми предложиха. Всеки би направил така. Ако имах алтернатива, бих избрала нея, но нямах. Така че, не си прав да ми се сърдиш. Въобще не си прав. Ако мислиш, че на мен ситуацията ми е приятна, не ми е. Но както казах, нямах избор. Сега ви оставям, защото отегчихме това хубаво момиче. Приятна вечер. Пиенето е от мен.

Борил ми хвърля поредния смъртоносен поглед, но не казва нищо и ме оставя да си тръгна.

 

Излизам на улицата и навеждам глава срещу силният вятър и ледените капки дъжд, чувствам се сякаш току що съм изкачила безкрайно ронлива планинска стена без въже и само на крачка ме очаква следващата такава. После Дима ми звъни, и аз си мисля колко сглупих, че не го целунах поне веднъж. Поглеждам към мрачното грозно небе през прозореца на колата и ми се приисква да съм на брега на морето и той да ми показва делфинчетата сред вълните, които аз все не мога да видя. Дали има такива делфинчета в Москва...

 

 

 

© Elder Всички права запазени

Тази книга започна от един разказ и щеше да си остане само разказ, ако не бяха коментарите тук. Затова искрени, огромни благодарности на всички, благодарение на които се появи. Аз вече не мога да преценя дали се получи добре или зле, затова ще се радвам да чуя всякакви оценки.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно ми беше. Обичам "силните"... борбени жени. За тях всичко е по трудно, но си струва...
  • Ако не мога да заспя,до другия четвъртък,това ще е от твоето виенско кафе.Това в кръга на шегата.От вчера, до сега"изгълтах" всичко до тук.Ще ти кажа само:Пиши,можеш го!.Аз продължавам нетърпеливо нататък.Ако издадеш книга,искам я,с автограф.
  • Това си е цял един роман, сега го оценявам по достойнство! Имах една забележка, за която моля за извинение, сега разбирам целия ти замисъл. Чудесна книга ще стане!
  • Браво! Интересно, увлекателно, чете се леко. Успех, Елдер!
  • Дори в света на многото пари, човешките отношения си остават същите. Много реалистично написано. Хареса ми!
  • Дорева ми се, когато прочетох последното изречение. Толкова беше хубаво всичко... и не исках да приключва. Никога. Наистина беше истинско удоволствие да се докосна до невероятния ти талант, до човешкия ти, неподправен изказ, до всеки от героите ти, до техните борби. Беше красиво. И много истинско. Всичко.

    Благодаря ти. От цялото си сърце.
    (И стискам палци да започнеш нова история съвсем скоро. Защото иначе ще започна сама да пиша продължение на тази тук. )
  • Да! Благодаря за удоволствието.
Предложения
: ??:??