Тя седеше в парка на онази същата пейка, избледняла с времето, запазила отпечатъка на една пламенна любов и страст в сърцата на двама млади лудо влюбени деца. Седеше спомняйки си какво се случи преди тридесет години на това място, но беше сама, само със бяла роза в ръка, мислейки си за човека който най много обичаше и на който му подари, не само живота, а и сърцето си. Покрай нея случайно минаха момче и момиче които се държаха за ръце, на пръв поглед влюбени. Те забелязаха дамата , която държеше  бялата роза в ръка и с разплакани очи гледаше към езерото в което плуваха белите лебеди, безгрижно и гордо. 

Спряха се до  госпожата и момчето попита. 

-Добре ли сте госпожо? 

-Да, добре съм млади момко-отвърна тя бършейки сълзите си. Просто се разстроих заради спомени от моето детство. И аз бях влюбена като вас, точно тук на тази пейка преди много години животът ми се промени завинаги. 

-Ще ни разкажете ли? - попита я младото момиче, развълнувано. 

-Не знам дали ще искате да чуете моята история? -каза госпожата. 

-Разбира се. За нас ще е чест да чуем вашата история.-отвърна момичето

-Елате, седнете до мен. - помръдна в страни жената. От къде да започна? 

-От самото начало - каза младото момиче...! 

Преди тридесет години, на същата тази пейка, седеше едно младо момиче и четеше книга, нетипично за тогавашните младежи. Повечето от тях бяха бедни и неуки. Не можеха да си позволят насъщният, камо ли да четат книги. Но не и Виктория. Тя беше изискана млада дама, произлизаща от богат род и със самочувствие на възрастен човек. Излишно е да казвам, че парите в нейното семейство никога не са били проблем и тя можеше да си позволи всичко което поиска. В градчето Сънсет Криит, животът вървеше на пълни обороти. Войната беше приключила и всички страни се бяха захванали със развитие на индустриален и икономически разтеж. Беше малко градче със много дружелюбни и гоступриемни хорица. 

-Виктория! Виктория! 

Чуваше се глас в далечината който  викаше младото момиче. 

Това бе баща ѝ който стоеше до колата и я чакаше да я заведе на урок по пиано при госпожица Маргарет Смиит. 

-Идвам татко!. - викаше тя докато тичаше към колата. 

Уилям Уайт беше местен бизнесмен, който държеше единствената фабриката за метал в града и баща на Виктория. Средно висок на ръст мъж, елегантно облечен и със срога физиономия човек, той беше свикнал със охолният живот и не приемаше не за отговор. Смяташе че всичко и всеки си има цена в този живот. 

-Нали знаеш колко много мразя да излизаш сама от в къщи? Майка ти се притесни ужасно много за теб. - мърмореше Уилям докато отваряше вратата на колата си, за да влезе Виктория. По пътя за госпожица Смит в колата цареше пълна тишина. Уилям  видя в огледалото , че Виктория, която седеше на задната седалка е странно мълчалива. Нещо я измъчваше но не казваше какво. 

-Какво ти е мила? Защо не говориш? Ти обичаш да говорим когато сме само двамата, кажи какво е станало? - разпитваше я господин Уайт

-Татко защо не мога да си имам приятели в града? Искам да съм като другите, да се веселя и излизам. - най-сетне се чу гласът ѝ

-Знаеш че сме говорили по този въпрос, нито аз, нито майка ти сме съгласни да се събираш със бедняците от квартала. Ти не си и никога няма да бъдеш като тях. Теб те очаква, блязкаво бъдеще, най скъпите университети и живота който заслужаваш, а не да се ровиш в праха по улиците със бедняците. Категорично съм против твоята молба. 

-Но татко!! 

-Не, казах. - отвърна Уайт сърдито на висок тон

Най-сетне пристигнаха пред къщата на госпожица Смит. Господин Уайт заведе Виктория пред вратата на учителката и почука три пъти както винаги. Виктория се смути и каза. 

-Не ме оставяй при нея, тя е сранна, не може ли утре да дойдем? 

-Не! За да учиш във престижен университет трябва да се упражняваш всеки ден. - смъмри я господин Уайт. Вратата се отвори и госпожица Смит излезе. Нисичка, пълна жена със сприхав характер, но дисциплинирана. Тя бе овдовяла и единствената ѝ радост бяха, котките и музиката. 

-Ооо, Виктория, най-добрата ми ученичка! - възкликна от радост тя. Ела мила. Придърпа я към себе си. Господин Уайт, оставяте я в сигурни ръце, не се тревожете. 

-Ще те взема довечера. - обърна се той към Виктория. Качи се в колата и тръгна. 

В това време във къщата на Вики, както обичаше майка ѝ да я нарича, цареше трескава подготовка за осемнадесет годишнината на младото момиче. Баща ѝ беше поканил целият елит в града, на тържеството на момичето си, да покаже на всички колко е богат и че може да си позволи всичко което се купува с пари. Майката на Вики, през целия ден украсяваше къщата заедно със прислужниците и се разпореждаше калто приляга на една  истиска господарка на имението. Госпожа Сара Уайт, беше ученическата любов на Уилям, педантична жена която държеше всичко в живота да е перфектно. 

-Госпожо Уайт, седнете да си починете-каза прислужницата Бриджит докато нареждаше масата във балната зала на къщата. Цял ден сте на крака и помагате, не бива така вие сте нашата господарка. 

-Искам всичко да е повече от перфектно! - отвърна Сара. Дано моята Вики хареса как се е получила окрасата, много се постарах. 

-Сигурна съм, че ще я хареса-отговори с усмивка Бриджит. Знаете че госпожица Виктория много Ви обича.

Времето неусетно отмина и господин Уайт отиде да вземе Виктория от урока ѝ по пияно. На път за вкъщи, той даде на Вики да кара колата. Нещо което никога не и позволяваше преди. Сега просто гледаше усмивката ѝ на лицето и се гордееше с нея. 

-Защо се усмихваш така татко? - попита го развълнувана Вики

-Просто така, имам изненада за теб. - отвърна Уилям. Но преди това трябва да се отбием до фабриката да взема едни важни документи. Те спряха пред фабриката и господин Уайт каза на Виктория да го почака в колата, че щял да вземе на бързо документите и се връща, а и това не било място за такова изискано момиче. Стоманолеарната била най-доходната във околноста и Уилям не пропускал възможността да се хвали на всеки как успял да я построи от нищото. 

Докато Виктория чакаше баща си в колата, тя забеляза, че си беше забравила часовника при госпожица Смит. А в същото време, вече идваха работниците за нощната смяна. Баща ѝ много се бавеше и тя реши да попита приближаващите работници за часа. 

-Извине, някой от вас знае ли колко е часът? - попита ги срамежливо Виктория

-Вижте я, колко скъпа кола кара, а не може да си позволи да си купи часовник. - каза един от работниците на висок тон и всички избухнаха в смях.

-Грубян! - отвърна сърдито Виктория и се върна в колата. Само един от тях изглеждаше, че не се присмива. Това беше Тим Лиъри. Бедно  момче, израстнало без баща, а майка му беше безработна и той се грижеше за нея. Във мига във който видя Виктория, Тим не знаеше дали е жив. Сякаш сърцето му беше спряло. Стоеше на улицата и не помръдваше. 

-Тим, Тим, хей Тиим! Какво ти стана, езикът ли си глътна? Защо спря и не ми отговори на въпроса-учудено го питаше неговият приятел и колега Били. 

-Не, не, просто аз! Какво ме попита? -каза Тим

-Питах те дали ще заведеш Барбара  на танците в града утре? Знаеш, че те харесва и не би отказала поканата ти. 

-Нее, не ми е до танци, знаеш, а и не искам да ѝ давам празни надежди, тя за мен е просто приятелка. Ти влизай вътре аз сега идвам само да подишам малко чист въздух, че във фабриката няма такъв. Тим се приближи до колата в която Виктория седеше и с треперещ глас каза. Осем и тридесет. 

-Моля? - учудено отвърна Вики 

-Осем и тридесет. Нали попита колко е часът? Втората смяна започва във осем и тридесет. Аз съм Тим, Тим Лиъри-подаде ръката си притеснено

-Виктория, Виктория Уайт

-Уайт? Ти си дъщерята на Уилиам Уайт? - зачудено попита Тим

-Да, а той вече страшно закъснява и ще изпуснем празненството за рожденият ми ден.

-Ами честито. Може би някой път ще се видим отново? - попита я Тим

-Не съм сигурна, татко не ми позволява да комуникирам със..... 

-Кажи го! Бедняци, какъвто съм и аз нали?

-Не, не исках да те обидя извинявай. Тим се обърна и влезе във фабриката. Господин Уайт най после излезе и се качи в колата. Видя, че Виктория е тъжна, но не искаше да я попита какво става. Той си помисли, че след като си види подаръка, който и е купил веднага ще ѝ върне усмивката. 

Запали колата и си тръгнаха към вкъщи. Във фабриката Тим почти нищо не каза цялата нощ. Били го разпитваше какво се случи отвън, че е толкова тъжен. Дааа, той мислеше за красивото момиче, което видя в колата пред фабриката. Не можеше да си я избие от ума и по точно онова, което тя му каза. Попита Били. 

-Ти познаваш ли Виктория Уайт? 

-Коя? Онази разглезена богаташка ли? - разсмя се Били. Приятел, такива момичета не се занимават с простолюдието каквито сме ние. Ти не може да си позволиш да я заведеш на вечеря или да и подариш цвете. Те дори не се принизяват да говорят с нас. 

-Не говори така за нея! Та ти дори не я познаваш, може да е различна? - Възмути се Тим и изгони Били на работното си място. 

-Не мога да те позная Тимъти. Какво се е случило с теб. Човек ще си помисли, че си влюбен.-изрече Били тези думи, без да осъзнава, че неговият приятел наистина това е сторил. 

Вики и баща ѝ тъкмо стигнаха до имението Уайт. Имаше километрична опашка от паркирани коли, коя от коя по скъпа. Как да не са, след като там се бяха събрали едни от най-богатите  хора в страната. 

-Виж Вики! Тези всички хора са дошли за да те поздравят, защо не се усмихваш мила, какво има? 

-Не татко, тези хора са дошли заради теб, това са твои познати, не мои. Аз нямам приятели, защото по цял ден уча и се упражнявам.Нямам лично време за себе си - отговори сърдито Виктория

-Защо да нямаш приятели, виж, Джинджер и Тифани са тук. 

-Моля те! Те са тук заради репортерите от весника и снимките за корицата, та те не знаят на колко години съм - смутено отвърна Викториа.