Нейният живот беше монотонен и еднообразен. Трябваше да промени нещо в него. Беше й писнало от неразбиране, недомлъвки и тихи... скандали. Защото в крайна сметка я упрекваха за всичко, което било или не било, трябвало да се случи.

                  А работата - не я плашеше. Тя беше и мъжът, и жената в къщи, защото съпругът й беше дълго време в командировки. И дълго време се е заблуждавала, че уж всичко върви, докато не се стовари с цялата си тежест неприятната история с... роднините. Тогава тя за пореден път бе безкрайно огорчена. Не беше виновна за всичко, което се случваше. Раздаваше се за околните пряко физическите си възможности. И в замяна получи безкрайните упреци, че никога нищо не е правила, само гледала собствения си интерес. И не само от роднините, а и от собствения си съпруг. Онзи, когото обичаше, боготвореше. От тогава нещо в нея се пречупи. Беше разочарована - от себе си, затова, че винаги скланяше глава и не скършваше думата му на две. И от родата, че успяха да внедрят собствените си егоистични цели, като разклатят по този начин семейния й живот. А това я принуди да се затвори в себе си. Но чувствителната и болезнена душа страдаше. Не за да се докаже като жертва на нечии алчни и мерзки намерения, но за да намери разковничето и да се отърси от неприятностите, които я съсипваха...

                  Не след дълго тя трябваше да отиде в командировка - в неговия град! Чудесно! Тъкмо ще имат повод да се видят за по кафе. Уговориха се по телефона. И той се зарадва на приятната изненада.

                  Но...

                  Дългоочакваният ден дойде. Трябваше само са се чуят, за да си уговорят срещата. Тя нетърпеливо набра номера. Той се обади, но още преди да е поздравил, каза, че се извинява, но не могат да се видят. Нещо спешно и непредвидено се бе случило. И той нямаше как да излезе, дори за някакви си пет минути.

                  Светът около нея сякаш се срина.

                  След всичките дълги разговори, след уверенията, че той изпитва най- нежни чувства към нея и как трепетно очаквал срещата наяве... И тогава, когато й пишеше, че я обича... Когато след всеки безгласен разговор трудно се разделяха.

                  Тя се поколеба, но нямаше какво да направи. Може би наистина нещо го е възпряло. Но не си даваше ясна сметка, че така трябва да е. Тогава събра сили в себе си, успокои го, че всичко при него ще се оправи. Думите му отекваха в съзнанието й. Но в ситуацията  тя нищо не можеше да направи, освен да му повярва. Защото нямаше как по друг начин да му помогне.

                  Затвори телефона. След като привърши със задълженията си, тръгна обратно.

                  Продължиха да пишат. Той убедително я увещаваше, че ако има следващ път, никога не би си простил, да пропусне шанса. Тя усещаше как все по-често дните й минават в мисли за него. Той беше обсебил съзнанието й. Бяха заедно почти всяка нощ, говореха си дълго, много дълго...

                  Така, до един августовски ден, когато той й каза, че имал проблеми с Интернет и известно време няма да могат да си пишат. Но ще се чуват, защото той не би си позволил да я загуби... Обичаше я! Нещо повече - беше много влюбен, но... нямаше как да се срещнат. Единствена някаква надежда крепеше всичките им мечти.

                  При нея нещата все таки не вървяха никак гладко. Опитваше се да не им обръща внимание. Сега  беше нова - беше дала тласък на живота си в нова светлина. Защото прекалено много вярваше в името на любовта, която я споходи... Някаква такава - виртуална. Неистинска на пръв поглед, но съществуваща. Кой знай?!

Нейните чувства, провокирани от него, също дадоха тласък на тази любов. Тя много добре си даваше сметка, че не могат да бъдат заедно, но пък знае ли човек?

                  След около месец той отново се появи, но влизанията му бяха по- редки от преди. Пишеше някак вяло, нещо в него се променяше, но тя нямаше как да разбере. Опита да говори с него. Той каза, че всичко е наред. Но тъй като имал много работа, не можел да влиза често и да си бъбрят, както го правеха първите няколко месеца.

                  Нейната мисъл бе спохождана от различни провокации по отношение на поведението му. Когато една вечер тя усети, че наистина нещата не вървят.

Писаха си малко. Той й каза, че трябва да ляга, защото сутринта бил от 5 на работа.

Нещо в нея  се преобърна - за втори път. Интуицията й не позволи да го остави на мира, докато не разбере какво става. Защото  за поредна нощ той й твърдеше, че му се спи, а не излизаше от нета...

                  Тя реши да рискува, постъпвайки може би нечестно, пряко собствените си разбирания - сама си даваше сметка, че не трябваше да постъпва по този начин, но трябваше...

                  Тя го обичаше... Или е заблуда всичко !?
                   Колко дълго не беше чувствала подобно нещо. И винаги с нетърпение очакваше появата му.

                  Смени ника си.

                  Влезе с някакво друго име. Не след дълго „заспалият"  Мони й писа - беше на линия.

                  Нейният Мони...
                   Главата й забуча. Сълзите сами се стичаха по лицето й. Не е вярно! Искаше й се да крещи, от болка. Но кой ли щеше да я чуе. Взе бързо решение - поведоха разговор. От начало... Запознаха се. Отново. До 4 сутринта. Той й пращаше всевъзможни усмивки. Била му първата, с която си пише, едва ли не... Тя намери сили да се превъплъти в новата си роля. Пък каквото повикало, такова се обадило... На другият ден  той звънна на Ани, за да й каже, как... си е отпочинал. И да й напомни, че не може без нея.      

                  Глупости! Тя пое дълбоко въздух и с преправена усмивка отвърна на чувствата му. Но душата й плачеше. Много болеше...