2.09.2007 г., 12:21 ч.

Вива ла либерта или Да живее свободата - 1част  

  Проза
1096 0 2
12 мин за четене

- Къде ще спим, приятелю? - запита Югото бившия ефрейтор. - Раната ми не е още напълно зараснала и се опасявам, че ще я разлютя, ако остана на открито.
- Един приятел намерил чудесно местенце в студентските общежития в Дефенс. Ще му отидем на гости.
- Ще ни приеме ли? - усъмни се Югото.
- Да се надяваме. Веднъж се видях с него в едно сръбско кафене, недалеч от Бастилията. Видя ми се приятно момче.
- Всички са приятели, когато разговаряш с тях. Само да чуят, че ти трябва услуга и веднага се свиват като миди в черупките си.
- Взех му телефона от един познат. Хайде да му се обадим.
- Има телефон на ъгъла на улицата, до зеленчуковия магазин.
Двамата югославяни закрачиха бавно по улицата. Югото се опита да раздвижи раненото си рамо и лицето му се разкриви от болка.
- Не движи болното си рамо - посъветва го Борето. - Остави го да почива.
- Имаш ли някакви дребни?
- Не. Изхарчих всичко до стотинка - гласът на Борето беше гузен. Той наведе виновно глава. - Съжалявам.
- 2000? - Югото забрави за раненото си рамо и подскочи гневно. - Това бяха последните ни пари! Какво ще правим сега?!
2000 франка бяха помощ от френското правителство. Когато подадеш за политическо убежище във Франция, властите ти отпускаха еднократна помощ от 2000 франка, което е около 400 долара. Разбира се, ако не искаш парите, можеш да останеш в някое общежитие за 6 месеца, без да плащаш нищо. Дори ти даваха безплатна храна. Двамата югославяни, понеже нямаха намерение да остават толкова дълго във Франция, взеха парите.
- Какво направи с парите? Да не си ги пръснал по курви?
- Бях в няколко нощни клуба. Също в една дискотека в Дефанса.
- Ти не можеш да задържиш стотинка. Кесията ти е пробита! - укори го Югото.
- Какво да правя! - въздъхна дълбоко Борето. - Аз съм човек на удоволствията. Животът е прекалено кратък, за да се лишавам от тях!
Югото извади портфейла си и го даде на Борето.
- Добре че скътах някоя парица за черни дни! Извади някоя монета за телефона и прочети колко пари са ни останали.
- Около 1600 франка. Уааа, ти не си похарчил стотинка, откакто се разделихме.
- Нали знаеш, аз съм стиснат като евреин. Може гладен да ходя, но нищо няма да си купя!
- О - ооо... Каква е тази снимка? - прекъсна го Борето. - Страхотно гадже! Откъде я познаваш?
- Запознахме се в болницата. Баща и е сърбин, а майка и - французойка. Следва славянска филология. Много е умна...
Югото потъна в спомени. Той имаше няколко красиви приятелки в живота си, но никоя не можеше да се сравни с френската Мона Лиза.
Нощта, която прекара с нея, беше незабравима...
Борето обърна снимката и прочете: "С много любов на Дани. От едно ранено сърце." Отдолу беше изрисувано сърце, прободено със стрела, а под него беше изписан куплетът:
Черноликият момък щом съзрях,
от неутолима жажда изгорях.
Ох, боли, боли сърце сломено,
от стрелите на Амур ранено!
Борето изсвири от изненада.
- Чудесно стихче. Ама това гадже е страшно. Истинска поетеса. Направо си е загубила ума по тебе!
- "Искам да се оженим!" - хвърля ми се тя на врата.
"Аз съм авантюрист, не съм за тебе!" - и казвам. - "На тебе ти трябва някой улегнал мъж, който обича семейството и ще се грижи за теб и децата ти!"
"Аз те обичам!" - плаче девойката. - "Искам само теб!"
"Опитай се да ме забравиш! Намери си приятел и след месец-два всичко ще бъде само блед спомен!"
"О, моля те!" - прегръща ме тя горещо и не ми дава да си тръгна.- "Не ме изоставяй! Ти си първият мъж, който истински обичам!"
Сълзи, целувки, прегръдки - едва се измъкнах, приятелю!
- Тихо! - прекъсна го Борето. - Телефонът звъни... Ало... Аз съм Борис... запознахме се в сръбското кафене на Бастилията... не ме помниш... няма да бъде възможно за сега... виждам... все пак благодаря... - Бившият ефрейтор тръшна слушалката и изруга: "Съжалявам, но не мога да Ви помогна. Може би в близко бъдеще!" Копеле мръсно!
- Аз ти казах предварително! Слушай, имам една идея. Ти му знаеш името, нали?
- Да. Защо?
- Ще се вмъкнем в общежитието довечера. Ако портиерът ни спре, ще му кажем, че отиваме на гости на нашия приятел. Ще потърсим някъде, където можем да се скатаем и да преспим. Може би в коридора на последния етаж или на стълбите. По-добре вътре, на топло, отколкото на студа на улицата. Нито ще ни вали, нито ще ни духа!
- Чудесна идея - кимна одобрително Югото. - Да отскочим първо до църквата и да вземем малко храна. Нали знаеш вечер как бързо огладняваш!
Двамата югославяни се отправиха към метрото. Френската подземна железница беше много по-чиста и по-красива от Ню-Йоркското метро, което беше най-старото в света. Нашите герои имаха една много проста система за возене, без да плащат. Докато в Ню-Йоркското метро трябваше да се правиш на "Рамбо" и да прескачаш над "въртележките" - често пъти отсреща на пейките стояха частни детективи и те хващаха начаса - влизането в Парижкото метро беше много по-цивилизовано. Всичко, което трябваше да направиш, за да се вмъкнеш, без да платиш, беше да вземеш един билет от земята и да го пуснеш в отвора до "въртележката". Машината удряше печат с датата и те пускаше в метрото. Разбира се, билетът имаше стара дата и това го правеше невалиден. Понякога 20-30 контрольора блокираха една станция и проверяваха билетите на всички, които излизаха навън. Но това се случваше много рядко.
- Виж го онзи просяк - посочи Борето. - Прилича ми на румънец.
Френската столица беше залята от румънци. Просяци, крадци или джебчии.
Румънецът беше на средна възраст, с голяма черна брада и сплетена коса. Дрехите му бяха мръсни и миришеха отдалеч на човешка урина.
На малко килимче пред него беше легнало куче от породата "Улична превъзходна" с превързана лапа. Французите се спираха пред просяка и неговото куче, четяха табелката и пускаха дребни пари. Понякога някой по-щедър оставяше и малка банкнота.
- Какво е толкова интересно написано на картона, та всички се спират да четат? - запита Югото. - Не мога да го разбера добре.
- Така е, когато навреме не си четеш уроците по френски, а бъркаш под полите на младите гаджета - ухили се Борето. Той знаеше малко по-добре френски и зачете: "Моля, помогнете на моето куче. То е със счупена лапа и се нуждае от грижите на ветеринарен лекар. Послушайте своите благородни сърца и помогнете на нещастното животно!"
- И отворете своите кесии! - добави Югото и двамата бегълци от югославската армия се разсмяха. - Просто не е за вярване колко много французи му дават монети. Почти никой не минава, без да пусне нещо!
- Французите обожават домашните животни. Знаеш ли, ако тук беше застанал възрастен просяк със счупен крак, надали някой щеше да му обърне внимание. Просяци с лопата да ги ринеш. Но когато видиш, че любимото куче на просяка е със "счупена" лапа, тогава в "милостивите сърца" на французите трепваше струната на съчувствието и те разтваряха кесиите си.
- Не мога да повярвам на очите си! - поклати глава Югото. - Кучетата се ценят повече от хората!
- Настъпиха луди времена, приятелю. В тези времена е по-добре да бъдеш бездомно куче, отколкото бездомен просяк! - мъдро добави Борето. - Ако си бездомно куче, все някой ще се съжали над тебе и ще ти даде кокал или нещо друго за ядене. Но ако си бездомен просяк, всеки ще те нахока и ще те изпъди!
- Виж го румънецът, надига се. Ще се прибира навярно в бърлогата си!
- Хайде да го проследим - предложи Борето. - Просто съм любопитен къде ще отиде!
- Защо не. И без това нямаме какво да правим!
Просякът прибра купата с монетите в една от торбите, сгъна черджето, взе картона с надписа и се отправи към метрото. Кучето го последва, без да куцука, което удиви двамата сърби.
- Лапата му е здрава! Голяма лисица е този румънец!
- Да видим как ще влезне в метрото. Нали знаеш, че кучетата са забранени в метрото, с изключение на кучета водачи на слепи хора. Ако се опита да влезе през въртележките, служителите ще го спрат.
Румънецът се опита да се промъкне между забързаните французи, но тълпата беше гъста и го избута навън. Когато последният пътник излезна, вратите автоматично се затвориха. Системата за отваряне на вратите беше много проста. Когато някой стъпеше на каучуковото килимче пред нея, тя автоматично се отваряше. След няколко секунди, ако нямаше никаква тежест върху килимчето, тя се затваряше. Около вратата всичко беше оградено с метални решетки. Беше невъзможно да се промъкнеш, освен ако гръдният ти кош е с размерите а котка. Долу, ниско между вратата и металната решетка, имаше дупка, голяма, колкото да се промъкне средно голямо куче.
Румънецът погали кучето и му даде кора хляб. Животното загриза сухата кора и излая.
- Виж го! - извика Борето, не вярвайки на очите си. - Ама че циркаджия!
Бездомният пес се промъкна през дупката и стъпи на каучуковото килимче пред вратата. Тя се отвори автоматично и просякът влезе в метрото. Той погали кучето между ушите и двамата се спуснаха по стълбите. Двамата сърби останаха с отворени уста.
- Убий ме, ако това не беше най-ексцентричният цирков номер, който съм виждал в живота си!
- Истински артисти! - съгласи се Югото. - Напомнят ми на Чарли Чаплин, когато играеше бездомника с кучето.
- Животът е драматичен театър, приятелю. Едни плачат, други се смеят.
Двамата заслизаха надолу по стълбите.
- Чуваш ли? Като че ли някой свири?
- Това са перуанците. Музикална група от Перу. Много са добри. Видях ги миналата седмица пред Националната библиотека. Беше се събрала огромна тълпа.
- Обожавам индианската музика. Вкъщи имам една плоча с музика от Андите. "Танцът на Орлите" най-много ми харесваше. Нека да послушаме малко.
Двамата се спряха малко настрана от тълпата от слушатели, която бързо се увеличаваше. Групата беше от петима музиканти, които бяха облечени в традиционни индиански носии с цветовете на дъгата. Най-много преобладаваше небесносиният и кафевият цвят. За разлика от мексиканските индианци, които обикновено не бяха по-високи от 160 см, тези бяха истински великани в сравнение с тях. Лицата им бяха загорели от слънцето, с широки изпъкнали скули. Ушите им бяха продупчени на няколко места и бяха обкичени с тежки, златни обеци. Панталоните им бяха ог груб вълнен плат, вероятно изтъкан от лама. Ръкавите и предната част на ризите им бяха обкичени с разноцветни маниста, а през раменете им бяха преметнати шарени одеяла с дълги ресни. Нещо като мексиканско пончо. Косите им бяха сплетени на плитки и бяха окичени с пера от птици - може би кондор, гордият крал на Андите. Краката им бяха обути в кожени ботуши, също украсени с маниста. Индианците свършиха песента си и тълпата избухна в овации.
- А сега - рече водачът на групата на развален френски - един танц от Андите. Танцът "Кондор".
Той допря странния, подобен на хармоника (приличаше на няколко свирки, слепени една до друга, всяка с различна дължина) инструмент до устните си и започна да изтръгва дивни звуци. Вторият индианец опъна струните на чудноватата си китара, която беше миниатюрно копие на класическата китара. Нещо подобно на гъдулка или банджо. Тълпата, очарована от музиката, започна да ръкопляска в такт с музиката.
- Браво! - извика някой и остави една банкнота в отвореното куфарче. Вътре бяха наредени касети и компактдискове със записи на групата.
Третият индианец беше най-чудноват от всички. Той размахваше лудо ръце, дрънкайки връзки с медени черупки. Звукът, който се носеше, беше същият като от гърмяща змия, която чаткаше с опашката си, само много по-силен.
- Тръпки полазиха гърба ми! - рече Борето. - Сякаш съм попаднал в змиярник, пълен с гърмящи змии!
Четвъртият индианец удряше ритмично голям тъпан и от време на време издаваше остри крясъци, които наподобяваха крясъци на животните в джунглата.
- Истински дивак! - каза Югото и се хвана за главата. Глухият тътен на тъпана накара главата му да забръмчи.
- Чел съм в книгите - опита се да надвика воя на индианеца Борето, - че в древни времена индианците изпълнявали танца "Кондор", когато принасяли някого в жертвоприношение. Жреците ти дават да пиеш сладко вино и главата ти се омайва. После полуголи красавици започват да подскачат в кръг около тебе и в един миг главният жрец ти разрязва гърлото. Страшно, а?!
Последният член на групата удряше чевръсто с две дървени палки по миниатюрен стан, направен от различни по дължина метални пластинки. Звукът, който изтръгваше, наподобяваше звука на камбана, но беше много по-мелодичен.
- Прррррррр... - извика индианецът със "свирките" и започна да танцува, размахвайки смешно ръце и крака. Темпото на музиката започва да става все по-бързо и по-бързо. Останалите индианци не останаха назад и също се присъединиха към танца.
- Прррррр... - продължи първият индианец и се унесе във вихрен танц. Отстрани като го гледаше, Югото имаше чувството, че не играе, а просто лети. Тълпата изпадна в екстаз и започна лудо да ръкопляска. Дори няколко по-млади французи се присъединха към чудния танц на индианците. Изведнъж върховният ритъм на музиката секна и тя стана бавна и ленива като река, която се стича в равнината. Индианците оставиха инструментите на земята, хванаха се за раменете и започнаха да обикалят из тълпата. Избухнаха бурни аплодисменти. Водачът на групата се поклони ниско и каза на развален френски:
- Имам честта да ви представя прочутата група "Инка" от Перу. Дами и господа, ние изпълнихме няколко популярни индиански песни и танци. Ако нашата музика ви хареса, можете да си купите диск за 100 франка или касета за 50. Също, ако желаете, можете да оставите дарения в помощ на млади таланти от моята страна. Благодаря за щедростта ви.
Заваляха банкноти като сняг, дъното на куфарчето се покри с франкове и монети. Всички дискове и касети бяха изкупени за минута. Дори двама господина на преклонна възраст се наредиха за последния диск. Беше много комично отстрани как дядовците си дърпаха брадите.
- Спокойно, господа! - рече водачът на групата. - Имаме още касети и дискове.
Той се наведе и измъкна още стока. Тълпата се нахвърли алчно върху индианеца и го отхвърли назад като сламка. Бедният човечец за малко не беше премазан.
- Като ги гледам как се бият за касетите, спокойно можеш да ги вземеш за диваци от Амазонските джунгли! - подхвърли под мустак Югото.
- Европеецът е жаден за зрелища, братле. Покажи му нещо ново и той ще те обяви за Бог!
- Прав си. Парижаните умират от скука. Добре че са индианците от Перу да ги забавляват! Хайде да вървим.
Югославяните изскочиха на перона и зачакаха влака...

 
© Kolio Karpela Всички права запазени.

© Кольо Карпела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??