Бяха на два съседни коловоза. Стояха и чакаха. Умееха да чакат. Пък и имаха време да си говорят. Влакове. Два влака, които щяха да пътуват в различни посоки. Даже се различаваха един от друг и по това, че единият беше пътнически, а другият - товарен. Както ви казах, говореха си:
- Аз, както знаеш, съм товарна композиция. Още, когато ме създаваха, си мечтаех да срещна влак и да се влюбя в него. Да го обичам, а и той да ме обича. Исках да ме целуне, представи си. Колко съм била наивна, нали?
- Направо наивна. След целувка, какво, а? Ще ни събират за желязо? Хората ще пострадат. Ама, че целувка.
- Е, аз ти казах какво съм мислила отдавна. Аз наистина срещнах любовта си. Срещнах теб и се радвам за това...
- И аз се радвам на срещата ни. Знам, че ще се срещаме пак и пак. Ще разговаряме, нали?
- Трябва да се сбогуваме. Човекът с червената шапка идва. Ще даде знак за тръгване.
- Сигурно е за теб. Ти возиш пътници. На добър път...
- Ще се срещнем пак... Довиждане...
© Харита Колева Всички права запазени