Внезапен дъжд
Навън валеше... Внезапен дъжд. Тя крачеше забързано, една жена, приближаваща средната възраст... Ловко прескачаше локвите, вървеше навела глава, за да пази грима си. "Закъснявам ли или е още рано?" Вървеше със свито сърце, досущ като гимназистка на първа среща... А вече лицето й бе покрито с тънък, почти невидим воал на годините. И изведнъж внезапно, непредвидимо и неумолимо при нея бе дошла любовта. Или поне й се искаше да вярва, че това е любов, че няма нищо общо с кратките, мимолетни флиртове, в които човек, предчувстващ есента на годините си, бърза да се втурне. Ей така, да докаже на себе си, че още го бива. Само едно нещо не и даваше мира и хвърляше сянка върху внезапното й щастие. Понякога се чувстваше като крадла. Крадеше ли чуждата любов от онази жена със светлите очи и карирана престилка? И защо тя бе лишена от онова простичко, като карираната престилка на снимката, щастие с мирис на готвено и току-що изгладени дрехи, нещо, което другите наричат ежедневие. И уж все се оплакват се от него, завиждат за свободата и, но към което всяка вечер в 17.30 бързат да тръгнат. Бързат... В този миг осъзна, че за първи път от толкова време бързаше за някъде, за някой... Потрепера от хлад, от болка... Защото бързаше към нечие чуждо щастие, към мимолетното измамно чувство - да се сгуши в някого, да усети грубата мъжка ръка върху лицето си, допира до ризата, изгладена от друга, до копчето на ръкава, което първият път се скъса и което след това видя старателно пришито отново на мястото му.
В този миг една мисъл прониза съзнанието и: те никога не ще бъдат само двамата, където и да скрият забранената си любов. Тя, законната, ще бъде винаги тиха и невидима с тях, в безбройните следи, които оставяше по Него: в пришитото копче на ризата, в добре подбраната вратовръзка на новия му костюм, в плетениците на пуловера, във всичко, в което самата тя не осъзнаваше, че се докосва и променя в мъжа си. И кого всъщност обичаше тя - Него, изначалния или това, което жена му малко по малко пресъздаваше в него. Не усети как беше спряла под дъжда. А той на тънки черни струйки стичаше грима по лицето й. Постоя още миг или час така, сама не можеше да определи и изведнъж, внезапно и за себе си, се обърна рязко и тръгна в обратната посока, бавно... Отново не бързаше за никъде.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Панайотова Всички права запазени
