Селото се пробуди от ужасяващ вик - керемиди падаха от покривите, а птиците излетяха от гнездата си. Малко след това ловците бяха на площада, нарамили пушки. Те бяха решили, че вълкът единак отново е нападнал добитъка им. Разделиха се на групи, пребродиха цялото село, но... - нищо. Когато се върнаха на площада, там стоеше дядо Стоимен.
   Столетникът беше висок и жилав, напълно с ума си мъж. Само напълно бялата му коса и набразденото от бръчки чело издаваха напредналата му възраст. Мъдростта и добрият му нрав бяха спечелили уважението на всичките хора от селото.
   Ловците пристъпиха към дядо Стоимен и поздравиха почтително.
   - Добър да е и вашият ден, деца. Вълк тръгнахте да търсите, а? Да ме бяхте питали, да ви кажа. Не е ни вълк единак, ни глиган, момчета. Водният бик се обади.
   - Какво е туй чудо, дядо Стоимене? Не сме чували за него - отговориха почти вкупом ловците.
   - Млади и зелени сте, затуй. Пък и той се обажда само когато някоя беда му се случи. Ай, да пием по една ракийца в кръчмата и ще ви разправям.
   Мъжете влязоха в кръчмата, а кръчмарят вече наливаше юзчетата. Отпиха за здраве и всички отправиха погледи към дядо Стоимен. Той започна своя разказ.
  * * *
   Някога, някога толкова отдавна, че никой не може да каже дали е било, изворите често пресъхвали ей тъй, от нищото. Вчера имало извор, днес - пусто. Казват, че там змейовете гасели жаждата си, ама знам ли дали е било така.
   Та тогава, на всеки извор бил даден по един бик. Ама не бик като биковете, а цяло чудо. Роговете му от желязо - сигурно да не може никой да му се опре, а и да си пази костите. Те са меки-мекички. Заради водата, че те там най-много живеят. Има си перки, като рибите, та да може да се потопи на дъното на извора и да го пази.
   Случвало се е хората да се пробват да убият воден бик. Никога не са успявали, че срещу железни рога, никой не успява. Пък и като погледнат в очите на бика, забравят са какво са отишли. Те забравят, ама бикът - не. Посред нощ излиза от извора и ходи при кравите. После се раждат улави телета - с меки кости, едва-едва стъпват, ма до извора стигат и се мятат у водата. Демек, връщат се при баща си.
   Веднъж, когато бях момче, бикът от извора изрева така, както го направи днеска. Тогава, страшна рана имаше на опашката му. Баба Мара, дето имаше цяр за всичко,  донесе едно гърне с някакво мазило. Тя пошепна нещо на ухото на бика, той излезе и полегна кротко пред нея. Намаза го бабата, побая му малко и онуй ми ти чудо стана, близна й ръката и се прибра у водата.
   На другия ден до извора бе израснала една фиданка. От нея е голямата стара върба до извора. Клоните ú надолу гледат, сякаш плаче - да напомня кога бикът е ревал.
   Преди да си иде, баба Мара ми остави гърнето с мазилото. Каза ми, че аз ще надживея всички, та у мене да седи, че бикът пак щял да реве. Е те това е.
  * * *
   - Да вървим тогаз, дядо Стоимене. Сигурно бикът го боли нещо - каза най-младият от ловците.
   - А, бях аз вече при него, докат вие търсехте вълк у селото. Намазах добичето и то се кротна. Не знаех какво да му казвам, ама то ме разбра, че с помощ съм отишъл.
   - Какво му беше на бика?
   - Не ви трябва да знаете. Айде, да вървим, че то обед станало.