8.02.2011 г., 15:23 ч.

Водно послание (Приказка за любов) част 

  Проза » Еротична
979 0 0
3 мин за четене

                                      ВОДНО ПОСЛАНИЕ

 

              Имало на света чуден морски бряг, в който се разбивали пищни вълни и разнасяли мелодията на природата. Дългата плажна ивица се обливала от прелестта им и понасяла твърдо ударите им. Тези вълни били заредени с впечатляваща мощ и удивителна нежност. От допира им пясъкът се пръскал на безчет златни частици, които блестели от милувките на слънчевите лъчи и създавали усещане за разкош. Морето изглеждало огромно и поглъщало ненаситно светлината на деня. Искало да попие в себе си цялото съвършенство и да се превърне в идеал за красота. Слънцето не спирало да разпръсква ласките си и да го гали с безграничната си любов. Дори въздухът треперел развълнувано от контакта си с щастливата водна повърхност. Тя станала огледало, върху което танцували отраженията на мечтите на един художник.

                Тома взел бялото платно, боите и четката и се отправил към брега. Обичал да рисува, съзерцавайки водната необятност, обзет от спокойствие и светлина. Щом усетил вълните в краката си, се почувствал свободен и окрилен във въображението си. Морският бриз го прегръщал с лекота и го зареждал с нежност. Топлината попивала в тялото му и го размеквала до неузнаваемост. Самият той се чувствал странно, изпълнен с трепет и галантност. Избрал подходящо място и разпънал статива. Сложил платното и се вгледал в празнотата на белия лист. Усмихнал се и погалил четката  със задоволство. Вътрешното му усещане в този миг било, че ще разнищи платното с умението си и с преливащата си фантазия. Погледнал морето и плавно поднесъл четката към боите, а те я заредили с цветна магия. Неусетно почти, ръката му се плъзнала по бялото платно. То се стегнало в очакване и попивало ненаситно всички багри, които се леели върху него.      

          Очите на Тома светели със загадъчен син блясък. От тях бликали ненаситни лъчи, които бродели по гладката водна повърхност и се сливали с изящната ú същност. Морето се къпело в погледа му. Всяка гънка, всяко полюшване се оплитали в очертанията на синеещата мисъл на художника. Тома бил безумно красив. Абсолютно изваян до съвършенство. С тези силни ръце и гъвкаво тяло бил съкрушителен. Устните му попивали солените капчици от щедрото море и изглеждали объркващо предизвикателни. Той се усмихвал на ведрия ден и душата му се пречиствала от излишни тревоги. Постепенно се зареждал със сила и красота. Слънцето го боядисвало със своята боичка, така, както можело единствено то. От нея тялото му греело на фона на слънчевия ден с натрапчива идентичност.            

          Всъщност душата на художника била безумно романтична. От нея се изливала нежност, която се разнасяла по бялото платно. В мислите му непрестанно се лутал един образ със загадъчни черти. Искал да го открои и да го пренесе върху платното. Това била неговата мечта за жена. Тома гледал морето и рисувал.

            - Искам да те нарисувам, любов моя. Виждам те, дори и да си далеч. Знам, че съществуваш. Винаги, когато погледна морето и се докосна до четката и боите, твоят образ ме преследва. – мислел си Тома и продължавал да лее багри върху бялото платно.

            Морето блестяло на фона на яркото небе. Всичко се сливало в ослепителна светлина, запалена от слънцето.    

            - Очите ти са толкова сини, искам да погледна в тях. – продължавал да си мисли, а погледът му потъвал в синята красотата на водната шир.

             Оформяла се странна картина. На бялото платно се разливало морето, съчетано с изящния блясък на една грейнала усмивка, доловена от изваяните устни на прекрасна жена.

             - О-оо, да! – погледнал Тома рисунката и душата му се изпълнила с вълнение. – Имам нужда от твоята усмивка. Толкова си красива... Блясъкът в очите ти е моята примамка. Искам да уловя лъчите ти... – продължавал да пилее мислите си върху платното.

              Наоколо се чували недодяланите крясъци на безгрижните чайки. Те неуморно се блъскали в морето, за да уловят невинни риби. Лекият ветрец пръскал златни песъчинки, които полепвали по тялото на Тома. От задълбочения си унес във фантазията на желанията си, той изглеждал прекрасно. По лицето му пробягвала бърза усмивка и после в миг се претворявала в сериозна непредсказуемост. В главата му се реели различни мисли, но определено насочени все към тайнствената жена на неговите мечти. 

© Ирена Дочева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??