Този лъчист ден бил чисто предизвикателство за Тома. Не посмял да изгуби и минутка време от предложеното му от майката природа. Много бързо се озовал на любимия си плаж и с радост разцелувал слънцето. Потопил се в морето и с преливаща енергия се опитвал да се пребори с него. Плувал ненаситно. Водата била приятна и го зареждала с настроение. Излязъл от водата и разкършил гъвкавото си тяло. Пристегнал бялата си кърпа около челото и се приготвил за най-желаното занимание, което му предстояло. Разпънал отново бялото платно и придобил сериозно изражение, което препуснало в лабиринта на фантазията му. Този път твърдо бил решил да нарисува морето. Погледнал пред себе  си чудната морска картина и се усмихнал съвсем лекичко. Точно в този миг онзи женски образ го боднал направо в сърцето. Тома се позачудил, но му станало приятно и хванал здраво четката. Потопил я в синята боичка и после плавно я поднесъл към платното. Ръката му тръгнала в свой ритъм и изливала багри, който се преливали една в друга и прехвърляли морския пейзаж върху новата картина. Очите на Тома греели, запалени от синия огън на бурното море. Той рисувал, но в мислите си бил отново със своята представа за красива жена. Тя се преплитала върху платното, а той изливал синьо море в прекрасните ù очи. Вятърът вдигал вълните и ги разливал върху изваяното ù тяло. Слънцето се пръскало на снопове лъчи, които се пилеели по раменете ù вместо коси. Тази жена протягала ръце и събирала море и слънце в едно, за да го изсипе върху бялото платно. Така Тома не спирал нито за миг да рисува морето.     

             - Прекрасно си, море, в погледа на моята любима. Какво ненаситно желание за живот трепти в извивките на вълните ти. Любов моя, ти си изумителна в съчетание с това страстно море. – откроил образа на своята любима и с много нежност излял мислите си върху нея. - Искам да те гледам всеки ден, още щом отворя очи, искам да си до мен... да те галя нежно с пръсти, да те докосвам с трепет, да се взирам в очите ти... - усмихвал се загадъчно и леко премрежил погледа си. – Направо бих искал да потъна в теб и да се загубя там.

                 Така както си мечтаел и изреждал куп желания, които споделял сам със себе си, загледан в творението си, духнал топъл вятър и около него затанцували златните песъчинки на чудния плаж. Те блещукали, целунати от слънцето и полепвали по тялото на Тома. Той усетил пясък в устата си и присвил очи. Тази лятна вихрушка се заиграла с него. Напразно се опитвал да се покрие с голи ръце. Картината му блеснала, сякаш била посипана с фини златни стружки. Тома се объркал. Погледнал към морето и постепенно започнал да откроява силует на жена, която бавно се приближавала към него. Тя изглеждала странно и нереално. Някак си не се вписвала във времето и в пространството. Като прекрасен мираж трептяла, а от нея хвърчали във всички посоки златни орнаменти. Вятърът бавно утихнал и загадъчната жена ярко изпъкнала на фона на синьото море. Цялата блестяла от злато. Изглеждала богата, отрупана с изобилие от златисти фигурки, които на пръв поглед нищо не означавали за Тома. Тя съвсем се доближила до него. Той се взрял по-задълбочено в нея и направо се изумил от гледката. Цялата непредсказуема жена била обсипана със златни букви. Те били полепнали по роклята ù, по косите ù. Самата ù коса била от чисто злато, а очите ù блестяли със слънчева светлина. Тя пилеела букви по плажа, а вятърът ги подхващал и ги отнасял към морето. Тома гледал и не вярвал на очите си. Тази жена отворила златните си устни и промълвила с такъв омаен глас нещо, което просто се разнесло във въздуха и бавно полепнало по слуха на Тома.

           - Добър ден, Тома! – бликали златни букви от устните ù. – Не се чуди повече, не ме ли позна? Аз съм феята на думите – Дума. Приятно ми е да си поговорим. Знам, че ти имаш нужда от мен. Дойдох да ти помогна. – усмихнала се със златна усмивка и протегнала ръка към него.

            Тома се вцепенил. Стегнал се и не можел да помръдне. Устните му залепнали и недопуснали дори и въздишка. С широко отворени очи той гледал приказната фея, а времето замряло за миг. Тя се движела грациозно, напето, доволно. Погалила много внимателно лицето му и просветлила ума му.

             - Аз мога да ти бъда много полезна, Тома. Ти ме повика, ти ме пожела... Аз мога да ти покажа пътя към истината, която търсиш. Знам какви са твоите желания. Гледам те и виждам твоята мечта. Аз съм тук, за да отнеса твоето послание до бленуваната жена, която ти рисуваш. – Дума се усмихнала и пронизала със златния си поглед очите на Тома.

             Сини сълзи се търкулнали от очите му. Морето се изсипало и се разляло по лицето му. Въпреки това, Тома ги държал все така широко отворени и продължавал да гледа прекрасната фея. Тя бавно се доближила до него и хванала ръцете му с топлите си длани. Стискала ги и се опитвала да го освежи от нелепото му състояние. С такава усмивка го дарила, че слънцето ù завидяло. Дума греела в своето съвършенство и настъпателно го подканвала да я познае.

              - Тома, съвземи се! Морето е пътя към мечтата ти. Какво са мечтите, ако не ги достигаме? – докоснала с нежните си пръсти прилепналите му устни. – Ще отнеса всяка твоя дума, всяка твоя мисъл до твоята любима. Само кажи какво искаш да ù кажа и аз ще го направя. Ще предам твоето послание.

               Дума вляла своите мисли и проникнала дълбоко в ума му. Там прочела всичко, всичко било написано ясно с пулсиращи букви в река от кръв, която минавала през главата му и после с бясна скорост се устремявала към огромното му сърце, изпълнено с любов. Тя разбирала всяко негово трептене, всяка нотка от мелодията на неговите съкровени желания. Виждала как Тома втрещено я гледа и това ù харесвало. Обичала объркани мъже. Винаги щом се появи, всички реагирали така – учудени до неузнаваемост, вцепенени и вледенени от светлината на познанието. Дума била преизпълнена със слова. Всички те били строго подредени в нейното прекрасно тяло. И от толкова много думи, тя светела като сутрешно ярко слънце. Озарявала душите на хората, изпълвала мислите им и отнасяла изречените желания до тези, които трябвало да ги чуят. Ако бъде докосната с любов, тя отвръщала с още повече любов. Това е тя – прекрасната фея Дума, златна и трептяща звездица в необятната Вселена – Любов.

           - Имаш нужда да споделиш чувствата си, Тома. Твоята мечтана жена очаква твоето послание. Бъди сигурен, че тя ще се зарадва много. Една твоя дума и тя ще блесне от щастие. Тома, тя има нужда да ù говориш. – феята погалила лицето му и пуснала светлина в погледа му. – Ще прекося морето и ще предам на твоята любима светли думи, изречени единствено от теб. – посочила към синьото море, а от златната ù рокля се търкулнали няколко нетърпеливи букви, които се пръснали по златистия пясък.

           Тома се отърсил от нелепото си състояние и погледнал феята без страх. Видял в очите ù огромно желание и вяра да сътвори чудесата на собствените си пориви.

             - Сега разбрах. Предай на жената, която се е вплела в платното, прегръщайки морето и слънцето, че искам да я докосна... поне за малко но истински искам да я погаля.

             Дума прегърнала посланието и с устрема на вятъра се понесла през необятното море с една единствена цел да отнесе трепетните думи до жената, за която са предназначени. След миг плажът опустял. Дума отлетяла и Тома останал сам с четка потопена в ярка жълта боичка, да съзерцава огненото слънце. Почувствал се освободен от някакво неразбираемо напрежение, което го било споходило от разговора със златната фея. Плавно поднесъл четката и очертал ярките слънчеви лъчи, които се смесили с косите на жената от платното. Колкото повече рисувал, толкова по-светла и красива ставала тя. Усмивката ù се отразявала от слънчевата светлина и се разливала върху пенливото море, а то святкало като посипано с безчет щастливи светулки, литнали да търсят щастие.    

               На отсрещният бряг Брита се наслаждавала на топлия ден. Отново била сама и с тиха тъга се вглеждала в необозримото море. Слушала звука му, бликащата мелодия от нежното разбиване на леките вълни в твърдите камъни. Всичко, което струяло от синьото съвършенство се блъскало в ума ù. Напоследък била наистина доста самотна. Направо влудяващо самотна. Светът останал пуст в душата ù. Единствено то – морето било утехата на нейната самота. Само то ù  говорело с чудния език на природата. Само то я прегръщало и то оставало с нея до тогава, до когато тя желаела. Мократа прегръдка на топлото море я сгрявала и ù предоставяла необходимата сигурност, такава, каквато ù била нужна, за да бъде поне малко спокойна. Тя намирала себе си в отражението на слънцето върху гладката водна повърхност. Там се чувствала закриляна, галена от нежния бриз, като плавно потъвала във фантазията си, за да се впуска в приключения. И така всеки ден. Всеки топъл летен ден, Брита си седяла на камъните, зареяла поглед в чудната морска картина. Изведнъж слънчевите лъчи затанцували вихрен танц върху синьото море. Брита усетила, че нещо странно се случва. Съсредоточила се и внимателно се вгледала в шеметния танц. Ярките лъчи се преплитали и прегръщали, както нищо друго на света. С такава ласка се докосвали помежду си, че върху водата се пилеели златни звездици. Те с огромно удоволствие се потапяли и гмуркали в една дива надпревара, коя по-бързо ще се изкъпе в сияйната вода. Нямало начин Брита да опусне това представление. Леко се надигнала и със зяпнало изражение гледала ли, гледала. Така върху синия екран, излят от светеща вода се подредили златните звезди. Най-сетне се успокоили от лудата си игра и с голямо удовлетворение легнали върху водата. Брита погледнала вече по-спокойно и с учуда съзряла златни букви върху морето. Прочела внимателно водното послание, което се извезало пред погледа ù:

            - Искам да те докосна... Искам да те погаля, любов моя...

            Тя прочела отново и отново, и светнала от щастие. Протегнала ръка, за да погали морето, но в този миг била заслепена от блясъка на усмихнатата фея, която светела върху морето. Толкова златна и съвършена, както никоя друга, като нищо друго по-висше от нея. Дума преливала от богатство и сила. Ненадмината и недостижима, но прекрасна и истински желана от всеки търсещ любов.          

            - Да искам, искам... искам те, море... Вземи ме, моля те! Прегърни ме! – летяли думите, изтръгнати от сърцето на Брита.      

            Феята ги сграбчила и литнала обратно, там от където е дошла. Вятърът я носел през морето и скоро я пуснал върху песъчливия бряг. Дума се приближила с леки стъпки към Тома. Завъртяла се и плиснала златните букви върху горещия пясък. Те се търкулнали и отново затанцували подпалени в бясно подскачане, да намерят мястото си. След миг се подредили и притихнали леко засрамени, сгушени една в друга.

           Тома ги погледнал и с изумление прочел отговора, който се изписал пред него.

            - Искам те! Вземи ме! Прегърни ме! – трептяли буквите.

            Той гледал и препрочитал прелестните слова. Дума стояла до него и с усмивка го подканвала да говори, да отвърне на посланието на неговата любима. Тя вдигнала ръка и посочила към слънцето, за да осветли по-добре мисълта му. Тома втренчено гледал написаното, гледал и платното си, в което сияела неговата мечта, гледал и феята, защото тя била толкова красива, че трудно свалял очи от нея... погледнал и слънчевата светлина и проумял всичко. Разбрал смисъла на цялата тази история.

                - Да, Тома, тя те желае. Тя те очаква. Кажи ù нещо. Ще отнеса думите. – шептяла феята.

                Стискал четката в ръка и с треперещ глас изрекъл:

                - Искам да те открия. Ела при мен! Ела! Сърцето ми те моли и те желае безумно...

                  Дума скрила в обятията си съкровените думи и отлетяла с вятъра. Там на другия бряг Брита все още се взирала в трептящото море. Феята затанцувала заедно със слънчевите лъчи. Галела ги, а те били опънати златни струни. От тях се изливала мелодия, която се разнасяла навред, като омайно блаженство. Такава нежност от слънчеви ласки и танцуващи лъчи, Брита не била виждала. Тя гледала с широко отворени очи този невероятен танц. А Дума се вплитала в слънчевите лъчи и сипела златни букви по изгарящото море. Толкова гореща станала водата от потопената слънчева светлина, че буквите залепнали много бързо по нея. Отново пред погледа на Брита блеснало златно послание окъпано в синьото море.

                - Искам... Ела... Сърцето ми те моли... желая те безумно...

                 Върху лицето ù греела усмивка, а сърцето ù блъскало неудържимо. Брита нагазила във водата. Заплувала към златните букви. В този миг не мислела нищо друго, освен за лудата си отдаденост на водата и топлото послание, което се изписало върху нея. Прегръщала буквите, докосвала лъчите, изгаряла от щастие в горещото море. Дума я наблюдавала със задоволство. Виждала пред себе си една щастлива жена, която се къпела в познанието. Виждала една жена, която се обливала от златото на копнежите си и от светлината на ласките на един мъж, който безумно я желае. Гледала как Брита плувала в синьото море, а това ù  напомнило за картината на Тома. Абсолютно еднакви картини, тази пред погледа ù и тази на романтичния Тома - неговото платно с море, жена и слънце прегърнати от вятъра..     

                - Харесва ми да ме галиш, да ме мокриш, да ме покриваш цялата със слънчеви ласки... Това е изумително изживяване! Благодаря, ти че те има, любов... - изричала с трепет и се потапяла без всякакви задръжки в синьото море, попивайки ненаситно всяка буква, всяка милувка, всеки тон... не спирала дори за миг да се наслаждава на посланието потопено в морето и да шепти своите разнежени слова.

                 Дума се сливала със слънцето и всичко наоколо потъвало в ярка светлина, която можела да те заслепи и същевременно да те озари по нов начин, като влее в душата ти толкова от нея, колкото да заблестиш от щастие. Това се случвало и с Брита. Доплувала до брега и бавно се отпуснала, уморена върху белия камък. Стиснала с ръце мокрите си коси и погледнала морето. То утихвало постепенно от лудото блъскане на игривите букви. Дума събрала всички разпилени букви и ги отнесла мигновено към Тома. От вятъра навред се пилеели златни точици и падали безразборно върху синята вода. От тях тя святкала, като посипана с хиляди слънчеви диаманти. Но феята стискала здраво в прегръдката си всички букви, които радостно я боцкали и звънливо шептяли със своите крехки гласчета.

           - Щастливи сме с теб, Дума! Ти си нашата майка, горда и красива! Обичаме те! Много те обичаме! Искаме да сме завинаги заедно...

           Така буквите не спирали нито за миг да чуруликат в топлата прегръдка на феята. Тя скоро стигнала до плажа и с невероятно удовлетворение хвърлила нетърпеливите букви върху нажежения пясък. Те се впуснали в лудо подскачане и бързо се подредили. Притихнали и направо онемяли, щом погледнали сините очи на Тома. Той се взрял в стройните им редици и прочел най-невероятното послание, кото можел да си представи.

          - Благодаря ти, че те има, любов... – бляскали буквите и греели с ослепителните си усмивки.

           Тома не издържал и се хвърлил върху тях. Запрегръщал ги, галел ги, целувал ги... Целият се овъргалял в пясъка. Легнал по гръб, с устремен поглед в небето. Там слънцето светело с най-жаркия си пламък. Жестоки лъчи запалени с любов се стрелнали и проболи безмилостно сърцето му. Под него буквите го гъделичкали подканващо. Тома се изпълнил със светлина. Всичко в него светело, запалено от искрицата - любов.        

          - Искам да те нарисувам, любов... – бликнали букви от устните му, но толкова светли били, че се сляли със слънчевите лъчи.

          Дума бързо ги уловила и се понесла в своята стихия. Завъртяла се и с танц се понесла заедно с чайките над морето. Дори и в небето танцувала неуморно, а белите птици се смутили и накацали по водата. Останала сама да се вихри и да се конкурира със слънцето. Вятърът я подхващал и я отнасял все по-навътре в морето. Не след дълго Дума съзряла отсрещния бряг.

           Брита не спирала да разлиства с поглед всяка надигнала се вълна. С нетърпение очаквала да се изпише пред погледа ù водно послание. Мислела си за загадъчния покой на морската синева. Толкова пъстра и ярка била тя. Много леки вълнички трепкали пред любознателната девойка. Тя искала да гледа, да се взира и да търси ласкави слова. Искала едно-единствено нещо:

          - Искам любов! – мислела си Брита и докосвала топлото море. – Искам много любов! – повтаряла си наум и галела солената вода.