Тъкмо бях доволна от живота си. Бях основател и лидер на "всички лиги", какви лиги ли? Ами, изпитът за членство в едната се държеше върху умения, които се демонстрираха върху голяма краставица и два домата. За другите "лиги" се сетете сами. Тези умения, съчетани с доста голяма и чаровна доза "личност", подкрепени със секси тяло, остър ум, както и съблазнително материално положение... ех, какво да ви кажа, живот ли бе...! Един приятел, като ме видеше с поредното ново "гадже", казваше: "Просветли ли го във висшето изкуство на френската любов", ако кажех "да", репликата беше "значи и тоя вече е роб". И така за забавление си повлякох "три синджира" роби...

 Ако ми беше скучно, можех да ги шибам с камшика, ако ми беше тъпо - можех да ги накарам да ми потанцуват, ако ми беше самотно - можех да си избера някой от тях, да ме утеши. Ако ми беше хищно, можех д си поробя някой по-екзотичен. Влача ги аз, обаче няма как да ме разсеят от нещастното, тормозя ги, а не ми става радостно, фалшиво е доволството ми, хм... Ще видим тая работа! И си вървим ние с кервана и изведнъж - бам! Нещо ме халосва, обръщам се - Воин! Oгромен, як, замахва с ятагана и крещи - "Ти, кучко, сега ще бъдеш робинята!" Изсъсках срещу него и се хвърлих в битка... Дерем се, удряме, посичаме, хапем, ревем и пак така... кървави и късащи осъзнаваме, че сме се врязали  един в друг, че гневът и злобата се изливат във секс, брутален, груб, ненормален... Много време така, паднахме... дишаме хъркащо, треперим от раните и страстта си, имаме нужда от сила, от почивка, от "стратегия". Обърнах се, робите все още са мои, не е успял да ги освободи...

И в този миг изчезна...

Но къде е? Няма го, какво става? Какво е в мислите ми? Защо? Кой е, къде отиде, кога ще дойде пак...? Започнаха да омекват краката ми, да тежи оръжието ми, да отслабвам в ума си, да мисля за отстъпление, да го чакам, като робиня, къде е, къде е..."О, ела! огромен си, силен, яростен, див, вземи ме, ето ме, ще бъда твоя робиня... само ела, къде си, защо те няма още...???!!!"

Започнаха да се лютят раните ми, паднах, жадна и безсилна, държах здраво веригите на онези мухльовци и крещях "водааа!!!", носеха ми веднага, но не ме утоляваше, болна бях, много болна, заразена...

Стана тъмно в мен, не можех да отворя очи, дори да ги отворех - мрак беше светът, чувах го да ме вика - и той беше болен, паднал някъде далеч, бях му пуснала от отровата си, бях драла по него с всичка сила.

Бях го ранила така смъртно, както той мен. Оставаше само мракът и колкото и да се напрягах, нямах силата да се изправя. Остана безчувствие, дълго и тъмно, студ и вятър, който донасяше понякога ехото от агонията му.

Лежах, намирах сила да изкрещя на света (за да се поддържам) "Аз ще умра господаркаааа"

И така, както крещях в студа, ми стана топло, някой се смееше на моят крясък. Не ехидно, не с подигравка, детски смях - чист. Не отворих очите си, защо да го правя - все е мрак. Отговорих и аз със смях, но суетен, господарски, ехиден, ироничен, дребен в голямата си заблуда, че владее. След смеха чух глас - нежен, кротък, усетих присъствие не нещо по-високо от мен, нещо, пред което аз с "цялата си мощ" съм просто прашинка. Надвеси се над мен, започна да ме лекува. Бръкна в раните ми, разчовърка ги, разкъса абсцесите, гнойта и горчилката започнаха да изтичат от мен. Говореше ми на език, който не разбирах, но нямаше значение, защото не думите бяха важни, а чувството на покой, чистота и Истина. Умът ми се успиваше в този глас и отстъпваше пред Друго. Егото и суетата на жестоката господарка се гърчеха, разбрали по някоя дума, чули, че е дошло време да отстъпят властта на сърцето - онова глупавото  наивно дете, което знае само да  се смее, да вярва, да се радва и да обича... пфууууу, гадост! Цялата болест и болка останаха в тях и те умираха в мъки...

Тогава отворих очи и светлината прониза съществото ми, Умрях! Знаех, че съм мъртва, а не бях. В гърдите ми биеше нещо, нечие друго сърце. Сърцето на Любовта. Изправих се - чувствах се лека и щастлива. Огледах се наоколо, ееееех колко е красив света, каква музика Е! Каква красота, какви цветове! Спомних си  за миг за жаждата и се затичах да пия вода, надвесих се над реката на близо и се огледах, отразяваше се едно лице, знаех на кого Е.

Не бях го виждала с очите си, но знаех, че Неговият глас чувах и неговият смях, неговата топлина и неговата Любов ме излекуваха, неговото сърце туптеше в гърдите ми и чрез него се родих чиста, след като умрях в мърсотията си.

Усмихнах се на света и полетях с новото си сърце на истински крила.

Оковите на робите се превърнаха в прах, те само трябва да намерят воля да се изправят и да продължат.

Воинът... ех, воинът. Тъжно е, но той остана болен, остана в гнева си, остана да крещи и да кълне самата Любов...

Любовта му прощава, Любовта не мрази, в Любовта няма гняв и ревност, Любовта му подава ръка, да се изправи, Любовта го моли да живее и да обича. Любовта Е.