2. Хир

Оставаше по-малко от минута, но Наташа вече знаеше, че е почти седем. Чакаше само алармата на часовника да ѝ даде знак да стане от леглото. Това бе единственото му предназначение – да даде началото на графика. Как иначе би могла да нарече живота си?

Наташа стана, подтиквана по-скоро от досадата и нетърпението си. Хвърли завивките настрана и не обърна внимание на часовника, чието цвилене жално я последва дори в банята. „Зъбите – лицето” – продиктува ѝ строг глас в главата, но тя гледаше себе си. Гледаше към Наташа Ишева, към гладкото ѝ лице, набъбналите гърди и тънките ръце. Към тази красива и стройна млада жена, която толкова много се бе променила, докато всичко друго си бе останало същото.

„Кърпата – банята” – обади се пак гласът, но тя излезе и не обърна внимание на календара. Слезе долу по нощница и забеляза, че без дори да се бави с миене на зъби, закуската я чакаше на двайсет сантиметра от ръба на масата над нейното място, с гръб към прозореца. Майка ѝ, Мафалда Ишева, винаги избираше този стол, за да не може Наташа да вижда какво се случваше навън. Тя се поколеба, преди да седне. Коленете ѝ се бяха опрели в ръба на седалката и сами се подгъваха, готови да се подчинят, но тя продължаваше да се противопоставя на графика. Вече не се чувстваше така примирена, както преди. Поне до първият съществен запис в нейния дневник.

Беше първата четвърт от третата луна, когато откри изхвърлен от дъжда до уличната канавка механичен часовник. Наташа се страхуваше да го вземе. Беше против правилата да пипа чужди вещи, дори да бяха изхвърлени. Но любопитството гъделичкаше върха на пръстите ѝ. Тя никога преди това не бе виждала механичен часовник. Всички в града бяха електронни. Взе го и го скри.

Изглежда водата не го беше повредила и той работеше. Беше много красив и скъп, самонавиваше се само с няколко движения на китката. Наташа знаеше, че е грешно да го държи за себе си, но пожела да го притежава още малко. Това беше първият път, когато тя наруши правилата.

Не носеше часовника на ръката си от страх да не го видят, затова го сложи на глезена си. Поглеждаше го то време на време и започна да забелязва, че електронните часовници мереха времето по различен начин и часовете винаги бяха така нагласени, че тя обезателно да закъснее за училище и да получи наказание. Нямаше значение колко бързаше, дали пропускаше закуска или не – електронният часовник над дъската в класната стая винаги сочеше друго. Затова тази сутрин Наташа не бързаше. Пренебрегна Мафалда няколко пъти, докато ѝ напомняше за часа и как дори пакостникът Радостин ходел навреме на училище. Да. Наистина, много странно. За какво му беше на Радостин изобщо да ходи където и да е? Той нямаше родители, безнаказано предизвикваше всички учители и винаги провокираше Наташа, щом му се отдадеше сгоден случай.

Спомняйки си за него с жлъч и омраза, Наташа бутна закуската си, заобиколи масата и отиде при сестра си Ралица. Онази я погледна изпод вежди и изпищя, когато я бутна от стола ѝ. Наташа седна и погледна през прозореца, за да види както толкова имаше там. Срещна смутените погледи на съседите. Кой знае какво вършеха в градината! Те бързо изчезнаха от полезрението ѝ, когато Наташа получи плесник зад врата и още един – в главата.

– Глупачка такава! – просъска Ралица заради натъртените си части.

Наташа не я дочака да довърши. Побутна приготвената си раница и тръгна по нощница и пантофи към училище. Хората, идещи насреща ѝ, се спираха и заговаряха. Не я изпуснаха от очи, докато пресече и влезе в училището. Естествено, коридорите бяха празни и звънецът отдавна беше бил, но това също не я притесняваше. Тя преброи кабинетите, без да поглежда към табелките им, и влезе в този, над който пишеше „Химия”. Главите на целия клас се извърнаха към нея, а учителката престана да говори и завърши последното си изречение с дълбока въздишка.

– Кога ще си вземеш поука, Ишева?

Но госпожица Ишева отиде на мястото си, без дори да я погледне. Настани се удобно и се опусна на седалката. „Миша” – рече гласът, когато дългокраката училищна икона се надигна от мястото си, бюстът ѝ висна във въздуха и прошепна, та всички да я чуят.

– Отчаянието ти не знае граници, мърло!

– Твоят геврек не знае граници,… мърло! – подсмихна се на себе си Наташа, без да се извръща към Миша. И от мястото си много добре знаеше, че вече е позеленяла от непрестанното кискане тук и там. Миша се надигна да иде лично да се разправи с нея, но Наташа вече беше до вратата, където обикновено се появяваше директорът, за да подбере издънките от дневника, т. е. – нея. Директорът се стресна и отстъпи крачка, щом видя решителната и изпълнена с ненавист Наташа. Тя излезе и затвори вратата след себе си.

– Та в кой ъгъл да застана днес?

Директорът смотолеви нещо и посочи несигурно към кабинета си. Там Наташа застана на колене с вдигнати ръце и започна да брои. Знаеше графика наизуст, но сега се нуждаеше от точното време, за да разбере правилно интервала, през който се случваха събитията. Очевидно, поведението ѝ внесе лек смут, защото Ана и Мария, двете слабохарактерни кучки, пишещи се за нейни приятелки от детинство, закъсняха. Идвали да я приберат от директорския кабинет, уж че минали през унижението да го молят да я пусне. Три-минутно забавяне. Не беше достатъчно.

Ана първа се спусна към Наташа и ѝ се хвърли на врата, но другата просто я отблъсна и грабна чантата, която носеше Мария. Знаеше, че са ѝ донесли дрехи. Такава беше процедурата – нощницата не беше част от схемата. Преоблече се и изхвърли всичко, но Мария вече беше започнала със скучната си проповед за несправедливата йерархия в училище, грешката на Наташа и озлобената женска клика под пълководството на Миша, която вероятно ги причакваше на следващия ъгъл.

Ана и Мария бяха причината Наташа да започне да си води закодиран дневник. Още от детската градина те идваха в най-тежките за нея моменти, но тайните, които им споделяше, винаги излизаха наяве. Дори с тях първо беше споделила, че в този град имаше нещо нередно, грешно и зло, което я притесняваше. Същата вечер баща ѝ нанесе невиждан побой. Отупа я като стар килим, по който се бяха налепили твърде опасни идеи. Наташа дълго след това не посмя да говори за впечатленията си и получи още много наказания, докато разбра, че Ана и Мария са вредни. Така тя започна да записва в дневника математически формули и изчисления, зад които се криеха мислите ѝ. Само тя знаеше ключа за разгадаването на кода и това ѝ даваше сили да се събужда всяка сутрин в същия ад.

След тежките години в детската градина и началното училище, на Наташа ѝ коства много време, докато открие две неща. Децата наистина бяха прави за едно – тя беше твърде различна. Но грешаха за друго – тя беше красива. За да осъзнае това, не ѝ беше нужно ничие одобрение. Откри го в книгата за незрящи. Слепите имаха свой начин да опознават хората около себе си. С думи, интонация и държание. Тънкости, които Наташа усвои от любопитство. Без да иска, осъзна, че тънките ѝ ръце и приятният глас я правеха красива. Наистина красива. А това малко откритие беше предостатъчно за нея, за да започне да се съмнява.

В нея се роди желание да продължи да чете и други книги, които тя жадно поглъщаше през свободното си време. Особено ѝ се понрави, че библиотеката не се посещаваше от никого, така че тя можеше спокойно да се отпусне за час или два в мъдрата тишина. В един момент книгите там се оказаха недостатъчни, доста ограничени, липсващи или дори цензурирани. По препратките в тях тя осъзнаваше, че отвъд има друг, по-обширен свят, но един удар в тила я прати обратно на земята.

Главата на Наташа се изви назад, когато пръстите на Радостин сграбчиха опашката ѝ и я дръпнаха. Гърлото ѝ се оголи безпомощно и тя замаха с ръце в пространството. Краката ѝ непрестанно се местеха ту напред, ту назад, поддържайки крехкия баланс. И друг път Радостин я беше причаквал по този начин, затова Наташа успя да се овладее навреме, ала той я дръпна повторно и я блъсна в стената до прозореца. Наташа сдържа изначалните си емоции, за да не му достави удоволствие. Той я пристисна силно с тялото си и стисна китките ѝ, които непрестанно се огъваха и шаваха в ръцете му.

– Ставаш все по-глупава с всеки изминал ден, Ташенка.

– Знаеш колко обичам да ме наричаш така – просъска му през зъби тя и го наплю. Той се избърса в ръкава на тениската си и я блъсна повторно.

– А знаеш ли колко те мразя? – кресна той, но тя не мигна.

– Ерекцията ти говори друго.

Двамата свалиха поглед към крака му, а Наташа самодоволно му прошепна:

– Не бой се! Няма да те издам на Миша!

В черните му очи пламна скрита възбуда, но тя го ритна леко и се освободи. Мразеше да я докосва. Мразеше гнусните ръце, с които я влачеше и удряше; тялото, което опираше в нейното; дъхът, който опитваше насила да смеси с нейния. Ненавиждаше го, а още повече ненавиждаше красотата си, заради която той се настървяваше всеки път.

На г-н Пападуров, учителят по математика и класен, му отнеха точно осем минути да намери Наташа. Паниката ставаше все по-голяма. Ана и Мария вече бяха съобщили за нея, но тя продължаваше да нарушава схемата и да прави и казва неща, които никога не бе правила и казвала. От къде ли ги беше научила? Какво още знаеше?

Преди седем пълни луни Наташа отиде до видеотеката, както обикновено, за да вземе осма част от „Създаването на света”. Във видеотеката имаше само научнопопулярни филми и анимационни сокоизстисквачки. Последните бяха силно религиозни и непрестанно изповядваха морал и послушание. Истината беше, че Наташа от известно време бе забелязала, че магазинерът зад щанда гледаше дискове от друг албум, който не слагаше при останалите. Беше мярнала няколко пъти на малкия му монитор интересни кадри и така идваше всеки ден с надеждата да ѝ отдаде случай да види още.

Малко объркване накара магазинера да остави албума си без надзор. Наташа нямаше намерение да го взима, дори не си го бе помисля. Но сякаш нещо вътре в нея щеше да избухне и да я погуби, нещо щеше да я завлече към пропастта на ежедневното, баналното еднаквото, които тя презираше. Преди да успее да размисли, вече беше взела албума. Трябваше да действа бързо и да го изнесе незабелязано. Затова грабна една кутиийка с филм и я хвърли в краката на клиент, който излизаше в същия момент. Алармата се задейства, онзи се вкочани поразен. Кракът му висеше във въздуха, когато магазинерът дотърча да разбере какво се случва. Алармата се включваше за пръв път и това му докара главоболие и сърцебиене. Знаеше, че шефът му ще дойде и вероятно щеше да потърси всичко в паниката и да открие… О, не! Не трябваше да го открива! По-добре да го унищожи!

Албумът вече беше на две преки. Наташа съобрази да се поспре преди дома, за да не я забележат. Промъкна се тихо до горния етаж, заключи се в стаята си и остави албума на бюрото, сякаш се съвещаваше с него каква ще е следващата им стъпка. Трябваше да мисли бързо. Беше невъзможно да го задържи, защото вече сигурно проверяваха записите от охранителните камери. Тогава тя се сети.

Взе сешоара и с него отлепи етикетите на оригиналните дискове и ги залепи върху празните, които държеше в кутийка в долното чекмедже. Така вадеше оригиналите, а на тяхно място слагаше празните. След като завърши подмяната с примряло сърце, тя затвори албума, върна се обратно във видеотеката, извини се за кражбата и даде албума на собственика. Той страшно се разгневи, но остана видимо доволен. Дори не наказаха Наташа, но след случилото се албумът и нещастникът зад щанда изчезнаха безследно.

За да не буди повече подозрение, Наташа сама си сглоби плейър, така че да гледа на него тайно нощем. Държеше го в дупка под дюшека си и го вадеше от време на време, а сутрин едва успяваше да стане от леглото. За сметка на това, научи твърде полезни въпроси, които напълно преобърнаха представите ѝ за устройството на света. Тя видя смешните му и тъжни страни през играта на актьорите, известни и не до там известни, но за нея всички те бяха наставници. Имаше чувството, че на тях може да има по-голямо доверие, отколкото на всеки друг в обкръжението си. Защото тези хора, гледащи я от малкия екран, нямаха причина да я лъжат, да я злепоставят, унижават и упояват. Те не бяха истински, но за Наташа бяха всичко.

А, да. Наташа наистина биваше упоявана. Това тя разкри с помощта на любимия си медицински сериал със сакатия сладур, когото обожаваше. Без да иска, научи за симптомите си. Още от ранно детство на нея ѝ се повтаряше, че е немощна, че нямала достатъчно хрущял в ставите и затова не бивало да тренира. Дробовете ѝ не били добре развити и физиката ѝ като цяло. Затова Наташа приемаше дневно четири различни хапчета, които майка ѝ държеше в шкафа над мивката. Но тъй като бяха с еднаква форма, тя реши да открадне витамини от аптеката и да ги боядиса с готварска глазура. Да се краде от аптеката бе далеч по-лесно, защото на пост бяха поставили възрастна жена с конюнктивит и тя, от време на време, караше клиентите си сами да влизат и да ѝ четат на глас етикетите. Вече не ходеше като в паници, нито изпитваше непрестанна умора. Най-вероятно това бяха успокоителни или упойващи медикаменти, но тя не пожела да узнае.

Повече ядосана на себе си заради сляпото доверие към тези непознати, Наташа тръгна към изхода, но Пападуров вече я чакаше там. Годините не му позволяваха да я гони из училище, но беше висок и едър мъж, който все още я плашеше до смърт. Червеното му сако мрачно събираше сенките от фоайето. Той бавно затвори вратата и тръгна към нея с отмерена крачка. Наташа не помръдна от мястото си и той я помоли с тих глас да го последва. Втори кабинет по математика беше абсолютно празен, но като че ли цялата сграда беше пуста и глуха. Пападуров откопча копчето на сакото си и седна зад бюрото. Наташа остана до вратата, заровила ръце в мръсния си суичър. Ана и Мария имаха усет за мода.

– Колко часа седмично имаш математика? Не съм ги броил. Петнайсет?

Наташа кимна.

– За петнайсет часа не усвои ли най-същественото, на което ви учих? Математиката е основата на съвременните технологии, тя е международен език и, макар никога да не успя да я усвоиш, трябва да си се сдобила с поне бегло чувство за отговорност. Къде мислиш, че водят минусите, които трупаш? Става все по-студено, Наташа.

Естествено, той ѝ говореше за ада, който по някаква причина за него беше мразовита тундра, подобно на жена му, докато за останалите беше изгаряща пустиня от уродливи чудовища. Наташа беше усвоила един урок от него и при това много добре. Че каквито и изчисления да правеше, резултатът беше винаги един и същ. Тя отдавна се бе отказала от идеята, че може да промени тези хора или да им внуши, че постъпваха грешно. Затова снизхождението не слизаше от очите ѝ. Тя все още се страхуваше от него и той все още имаше власт над нея, ала като че ли той беше станал по-дребен, по-тих и глупав. Пък и не беше чак толкова умен. Наташа имаше дарбата да преобръща думите в своя защита и атака. Умение, което тя бе усвоила чрез интернет.

Когато изгледа всички филми и започна да разбира по-лесно човешката психология, Наташа изпита остра нужда да научи повече и повече, защото вече знаеше, че филмите ѝ показваха само малка част от света навън, при това твърде изкривена на моменти. Но нямаше интернет, нямаше достъп до мобилната мрежа. Тук дойде и втората грешка. Компютрите, които ползваха в час по информатика, имаха вграден модем за безжична връзка. Той понякога улавяше някакъв сигнал, но за не повече от две или три минути. На всичко отгоре, имаше и парола за достъп. От два приключенски филма Наташа разбра, че сигналът може би идваше от автобус или кола, които в същия момент минаваха по близка магистрала.

Наташа се научи от наръчник за софтуер как лесно да разбива пароли и даже създаде програма в часа по информатика със същите инструкции, но тя не знаеше кога сигналът отново ще се появи, за да извлече данни. Затова създаде втора програма, която го правеше вместо нея. Тя сваляше текстове от свободна енциклопедия, които Наташа по-късно четеше.

Едно късо съединение обаче изтри всичко, пък и тя нямаше постоянен достъп до кабинета, затова взе кардинално решение и счупи лаптопа на майка си. Направи го единствено, за да иде лично при техника да види коя точно част беше модема за Wireless. По-късно дочупи у дома компютъра, свърза модема със своя, въведе програмите и изкара на покрива антена, която да улавя сигнала. Разбира се, грубо поднесената информация не я правеше по-умна от Пападуров, но тя умееше да се възползва от нея, именно защото беше твърде оскъдна.

– Казвате – международен език – продума най-сетне Наташа като видя, че не може повече да се удържа. – Какво значение има това? Аз никога не съм напуснала пределите на този град. Очевидно, никой друг – също. Да, понякога идват нови хора, други изчезват… Но от къде идват и къде изчезват?

– Твоя работа е да идваш на училище и да се подчиняваш на родителите си.

– Защо? Кой казва така? Да идвам, защото трябва. Да слушам, защото… Как така не можахте да измислите друго извинение за тези 12 години?

Мислите на Наташа се накъсваха и тя често не довършваше мисълта си, а започваше с първото, което ѝ дойдеше наум. Беше изпълнена с твърде много въпроси и противоречия. Вътрешно усещаше, че Пападуров ще продължи да я мами, както правеше винаги, но тя искаше по-скоро да изпита търпението му и да го провокира да ѝ издаде нещо полезно, да изплюе малко парченце от пъзела. Тя винаги бе действала именно с този манипулативен метод. Най-много информация беше изкопчила от Радостин. Темпераментът му беше горещ. Очевидно и той не обичаше графика, но по някаква причина се сдържаше да пресича границите му. Само Наташа можеше да го накара да излезе извън релси.

Благодарение на слабостта му към цигарите, тя разбра за слепите петна в града. Обикновено, от където и да минеше, имаше хора и тя не оставаше незабелязана. Тези места ѝ бяха нужни за проучванията ѝ. Тя правеше карта на града в опит да открие къде започваше и къде свършваше. Обикаляше улиците, броеше крачките си и се опитваше да намери изход. Но някак си, както ставаше само в приказките за омагьосани лабиринти и замъци, улиците и къщите се разкривяваха и я връщаха пак там, от където беше тръгнала. На няколко пъти бе опитала да изкопчи нещо по този въпрос от Радостин, но той упорито отказваше или се правеше на разсеян. Макар да беше зъл с нея и често да я удряше, тя му беше слабост и той никога не издаваше разговорите си с нея. Макар да го мразеше, Наташа го чувстваше едва ли не като неволен съюзник. Искаше ѝ се да го убеди да ѝ помогне, да я спаси, да я отведе, както се пееше в песента от онзи индийски филм, но истината беше, че никой не я търсеше, никой нямаше да ѝ се притече на помощ. В това я убеждаваха всички, в това я караше да вярва и г-н Пападуров.

– Защо ме караш отново и отново да ти обяснявам, че отвън няма нищо?

– „Нищо” в смисъл на „нивя”? Ливади? Поляни? По климата разбирам, че сме в умерения пояс, макар по география да не сме учили точно къде се намира нашия град. От време на време усещам леко люлеене и тракане – железопътна линия. Появата на интернет пък говори за път или магистрала. Та къде точно се намира това „нищо”? Има живот около нас, но защо се преструвате, че няма?

– Не можеш да искаш всичко, Наташа. Толкова си заета да гледаш нагоре, че не виждаш какво се случва в краката ти. Отговорите на всички твои въпроси се намират тук. Твоето място е тук.

– А вашето? – присви очи Наташа, а Пападуров вдигна замечтания си поглед. Той усети, че беше престъпил границата. – Не само аз се чувствам не на мястото си. Сякаш всичко около мен са тук по принуда. Не зная дали се дължи на депресия или друго, но вече не виждам деца в детската градина, рядко се мяркат нови лица, а за сметка на това, кучетата стават все повече и повече.

– Какво те кара да смяташ, че си специална, Наташа?

Тя се подсмихна надменно, отиде до бюрото и извади от пазвата си своя късметлийски медальон. Той беше малко тежък, но тя не се разделяше с него. Обичаше да разглежда изографисаната му в релефни, непознати символи повърхност, да ги докосва с върха на пръстите си и да улавя светлината с прекрасния сапфир, инкрустиран в средата. Пападуров преглътна, щом видя медальона, и се облегна назад.

– Виждате ли този медальон? Подарък ми е от човека, който ме е спасил като дете. Пъпната връв се увила около шията ми и съм се родила без сърдечен ритъм. Била съм мъртва в продължение на 22 минути. Когато докторът дошъл, дори сестрата не била там. Никой не знае какво е направил, но намерили медальона до мен, а един фелдшер случайно го видял да излиза. Ето точно колко специална съм аз. Но вие сигурно вече го знаете.

Тя постоя така, втренчена в него. Искаше да се наслаждава на всеки слаб спазъм в стомаха му и всяко ново сухо преглъщане, което щеше да го накара да се закашля. Наташа предусети удара на звънеца и се изправи, преди Пападуров да е успял да я изпръска.

– Извинете, но ще закъснея за следващия час. Физическото възпитание възпитава възпитаните. С други думи – време е да ме линчуват.

Наташа подозираше, че Миша вече ѝ е подготвила подходящ отговор на репликата от по-рано. Жалко само, че щеше да е толкова шумно на двора, та никой нямаше да чуе и останалите забавни умотворения, които беше подготвила. Не можеше да излъже, че не изпитва страх и поне малко съжалява за поведението си, но или това, или прокълнатият ден щеше да продължи да се повторя.

Още на входа имаше две момичета, които започнаха да ѝ ръкопляскат и това беше знак за онези отвън също да ги последват. Какво правеше цялото училище на двора? Нима всички имаха промяна в програмата? Глупаво, много глупаво. Вместо да продължат с шоуто, онези идиоти свалиха маските си твърде бързо. Навярно бяха отчаяни.

Наташа слезе по стъпалата и сви вляво към игрището. Кръгът от хора се отвори и Миша се показа с ножици в ръце. Казват, че силата на таласъма се криела в неговата опашка и, ако се отреже, той умирал. Друга митология твърди, че мощта на вещицата е в нейната плитка и това е единственият начин да стане уязвима. В приказките косата притежавала невиждана мощ и с нея се правели магии, тъй като е част от човека и символ на неговата сила. Колкото по-дълга била косата, толкова по-могъщ бил човекът. В днешния свят поддържането на дълга коса е цяло изпитание, а отрязването ѝ – белег за варварство. Един от методите за мъчение, освен варенето на сапун, изтръгването на нокти и отлепянето на кожа, бил и бръсненето или директното сваляне на скалпа. Миша щеше да се затрудни в изпълнението на първите, без предварителна подготовка, но веднага откри ножици в кабинета на секретарките, а останалите само това чакаха.

Миша стисна Наташа за бузите, пръстите ѝ потънаха и тя приближи лицето си до нейното.

– Не знаеш колко много мисля за теб всеки ден – прошепна тя, а Наташа едва промълви със стиснатите си бузи.

– А ти нямаш представа как въобще не ми пука.

Ножиците проблеснаха на слънцето. То се беше скрило между мрежа от облаци и разсеяно наблюдаваше случващото се. Един облак се плъзна пред него и започва да постила бавно сянката си над училищния двор. Захладня неочаквано.

– Този път няма да се разминеш само с ръката. Костта още ли те боли?

Миша пусна брадичката ѝ и нарочно изви ръката ѝ, но Наташа не позволи дори мускул да трепне. Още усещаше фрактурата като куршум, който не можеше да извади.

Облакът вече беше застанал на позиция, слънцето се изгуби някъде далеч и изведнъж вятърът се спусна и разклати клоните в парка. Стана глухо, като пред буря. Миша обаче не изпускаше Наташа от поглед, докато изведнъж ръката ѝ се изви, ножиците се изплъзнаха от пръстите ѝ и тя изпищя от изненада и болка. Наташа хвана китката ѝ, дръпна ножиците, стисна косата ѝ и отряза от нея, колкото можа. Русите кичури се разпиляха по земята. Косата ѝ щръкна на места като четка, цяла настръхна от внезапната смърт. Само някои от кичурите останаха да висят безпомощно от клетата ѝ глава. Миша изглеждаше обезобразена. Разперените ѝ пръсти шаваха над мъртвата ѝ коса, а устните ѝ се кривяха, изричайки думи, които не намираше смисъл да изрече. Вече на никой не му беше смешно. Радостин се промъкна през тълпата, дръпна Миша и видя косата. Обърна се към Наташа, но тя беше минала зад гърба му. Следваше сянката, която ѝ бе помогнала да отвлече вниманието на училищната икона.

– Защо се забави? – възнегодува срещу нея Наташа. Обичаше да я нарича „мастилено петно”, но сянката нямаше нищо против, защото нито говореше, нито можеше да бъде видяна от другиго. Двете се срещнаха през един дъждовен ден. Същият, в който Наташа откри механичния часовник, и започна да разнищва една по една нишките на жестокия кроеж. Сянката бе затисната под часовника и всячески се опитваше да се изплъзне. Наташа го вдигна, за да ѝ помогне, иначе не би го докоснала. Това беше началото на тяхната дружба. Сянката хвърляше светлина там, където останалите опитваха да забулят в мистерия. Много скоро двете започнаха да плануват как да избягат по-скоро от тази прокълната земя.

 Наташа и сянката проверяваха всички възможности ден след ден. Копаеха, където бе нужно, мереха и брояха, за да въведат по-късно данните в картата, която чертаеха у дома. Покрай тези проучвания на открит терен двете разбраха няколко факта, които не можеха с нищо да свържат. Като например, че почвата бе твърде плитка, а отдолу имаше пясък или скала. Дърветата бяха от един вид, на една височина и възраст. Къщите бяха строени по едно и също време, на еднаква дълбочина и със сходен дизайн. След пощата, кметството и читалището, следващият обект беше телефонната кула. Тя беше най-високата постройка в града и ако не беше изход, то поне можеше да даде някаква отправна точка.

И друг път Наташа бе обмисляла възможността, но кулата имаше денонощна охрана. Преди три години, когато още беше на петнайсет, трима души скочиха от върха. Имаше и други опити за самоубийство, не толкова успешни. Обикновено хората, които прибягваха до това дръзко решение, не бяха никак важни. Защото около Нашата имаше едни и същи, които я провокираха и изпитваха, но имаше и такива, които бяха там просто, за да запълват бройката, пространството, илюзията. Безволеви, безименни, безхарактерни. Никои. Този факт тя също остави при неразрешените и се отправи към кулата. Сянката я следваше неотлъчно. Слънцето я караше да се свива и ставаше не по-голяма от юмрук, но истинските си размери разкриваше на светлината на свещ. Тогава можеше да погълне цяла стая.

Не може със сигурност да каже, че имаха план как да се изкачат до горе. За сега целта беше ясна, пък и по-добре да действаха инстинктивно, без да се обременяват във временни цели. Ето и какво знаеха. Тъй като смените продължаваха 12 часа, даваха храна на онези хора горе по въже, свързано от двете страни с макари. Закачаха на въжето кофа и с нея качваха в метални купички варен боб, лук и хляб, а на празници – малко задушено свинско. Макар Наташа да не беше проверила издръжливостта на въжето, беше сигурна, че няма да се скъса. Само тази възможност ѝ остана, след като изчисли, че ще я хванат, ако тръгне да се катери по стълбата. С въжето щеше да е горе за секунди и да има време да се огледа, преди пазачът да я свали с груба сила.

Наташа застана на ъгъла на една къща и свали раницата си. Продължаваше да я носи по навик, след като я получи от Мария. Свали си суичъра. Миризмата я разсейваше. Погледна към сянката, която също се беше скрила. Трябваше да пробяга тридесетина метра, да закачи китката си за гумената гривна и да освободи тежестта. Ако скъсаше съседното въже, щеше да се изкачи по-бързо, но тя искаше и да се измъкне по същия начин. Дори да го стореше, последствията пак щяха да я застигнат, след като нямаше къде да се скрие.

Без да се двоуми повече, от страх да не са я последвали, Наташа се затича, докато пазачът долу беше с гръб. Стигна до подножието на кулата, бутна кофата и надяна гривната. Пазачът се извърна и се отдръпна назад, изплашен. Понякога хората реагираха така, ако се появеше неочаквано. Наташа пусна тежестта и въжето се плъзна плавно по макарата. Тя се издигна, улови се и се обърна с лице към къщите отсреща. Започваше да вижда очертанията им различни ъгли, улиците и се опитваше да запомни колкото може, повече.

Жилите ѝ се изпънаха от началото на китката до врата ѝ, заради силното притегляне. Тя се надигна, мускулите ѝ потрепериха за миг, а в следващия, тя достигна върха. Залюля се, докосна с пети парапета и балансира едва. От тук градът изглеждаше наистина различно. Плашещо симетричен. Отвъд се виждаха същите онези дървета, но тя знаеше, че пътят към тях е отрязан. Тогава погледът ѝ попадна на бента. Някога там имало река, но била отклонена и сега бентът се ползваше за сметище. До високата стена стигаха последните къщи и там свършваха улиците. Това бе крайната и началната точка, които Наташа беше търсила. Щом изхвърляха боклука там, значи имаше изход. Имаше шанс.

Наташа вече беше започнала изчисленията си, когато пазачът горе я грабна през кръста и я свали от парапета след кратко колебание. Той насила я върна долу, но тя му се измъкна и побягна към дома. Беше щастлива. Почти чувстваше свободата. Нейният вятър разтваряше крилете на въображението ѝ. Само когато градът се обвиваше в мрак и светлините на звездите изгряваха за нея, тя беше себе си. Без да се оглежда непрестанно и без да прави изчисленията си.

Още не се беше вдигнало слънцето за обед, когато Наташа получи наказанието си. За нея вече беше нощ, поредният ден на проучвания беше изтекъл. Но за родителите ѝ едва сега започваше. Щяха да се съвещават следобеда какво и как да променят, за да обуздаят тази Наташа. Баща ѝ пропусна побоя. От известно време се въздържаше, особено след появата на сянката. Но остана едно сигурно наказание. Изолацията. Без говор, без досег с външния свят, без човешко присъствие. Всеки би полудял. В началото Наташа се чувстваше комфортно и правеше всичко възможно, за да го избегне. Ала сега… Сега копнееше да остане сама с мислите си, заключена в стаята си, където необезпокоявана да разгърне картата на града. Поредният план беше закодиран зад формули в нейния дневник.

Понякога тя отваряше този дневник, разлистваше го и препрочиташе старите си бележки. Макар и далеч по-наивни като хрумвания, предишните ѝ идеи имаха нещо общо. Всички те разчитаха на случайността, или по-скоро – на „мигът”. Както се случи днес, нещо необичайно, неочаквано беше нужно да обърка графика, да го изкара от релси и да ѝ спечели време да избяга. На природно бедствие не можеше да разчита, нито случайно всички да гледат в другата посока в един и същи момент. Отчаяно се нуждаеше от Хир. Нуждаеше се сега!

Дори петното понякога изчезваше от взора ѝ. Не идваше с дни, друга път – със седмици. Оставяше я сама и тогава дори пламенните кроежи за бягство не можеха да я разведрят. Наташа изпитваше силна жажда за човешка топлина, но допирът на онези хора я отвращаваше. Най-добре се чувстваше във фантазиите си, а не съществуваше място, където да се развихрят така силно, както на покрива.

Нощта вече бе паднала, когато вдигна поглед от записките си. Гърлото я стягаше и се задушаваше от самота и мъка. Вече не можеше да изпише дори ред. Остави дневника настрана, сложи слушалките си и пусна същата песен на плейъра си. Качи се на стола, вдигна капандурата и се озова на покрива. Звездите увиснаха над нея като на конци и заблещукаха едва. Опитваха се да я заговорят, да я отвлекат от нямата ѝ мъка, докато тя ги гледаше с насълзени очи и си припяваше с примряло от надежда сърце: „Не ме наричайте Хир, приятели. Превърнах се в Сабхиан. Надявам се да дойде на кон и да ме отведе! Да ме отведе…”