ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА: ХАНС

Ханс Аусландер беше един много странен и леко отблъскващ човек, който в същото време притежаваше своего рода привличане и магнетизъм. Всичко около него се движеше в особен ритъм, който той обичаше да задава. Външността на Ханс не се отличаваше по нищо от външността на другите младежи на неговата възраст. Той имаше учтиви обноски и носеше очила с квантови наностъкла. Младежът беше предпочел да завърши компютърни науки, но впоследствие се дипломира със специалност “Червееви дупки и квантова механика”, която беше най-престижната в избраното от него учебно заведение. Винаги беше пръв сред останалите. Но някъде дълбоко в сърцето си осъзнаваше, че нещо вътре в него не е като у другите. Той имаше принципи и убеждения, които следваше в разрез с общоприетите норми. И затова много трудно прогресираше в живота. Ако въобще можем да наречем “прогресиране” жалките му опити да се влачи напред. Подобно на някой, който се пази да не стане жертва на случайно отклонил се плазмен откос. Ханс нямаше много приятели, нито пък така наречените му познати имаха много общи приказки с него. Геният му живееше като в пашкул. Той беше твърде своенравен според общоустановените норми. Обичаше да преподава на съучениците си, докато някъде вътре в него всичко се преобръщаше и той търсеше нови начини да задоволи този си плам! Как ли не се беше опитвал да оцелее! Толкова много пъти беше започвал някое ново начинание, което изглеждаше твърде многообещаващо, но напразно – все се оказваше, че не е точно за него. Независимо от всичко друго, той не спираше да опитва, защото рано или късно усещаше, че ще дойде и неговият час. Трябваше просто търпеливо да чака. И да се надява.

Приемът му в кадетската школа също беше много интересна част от неговия живот, където той като че ли за съвсем кратко се почувства като част от някакъв социум. Но това беше само докато беше кадет. Умееше отлично да имитира всякакъв вид конформизъм. Нещо на практика – много полезно за оцеляването му в непозната среда. Въпреки че добре контролираната и регулирана затворена общност на кампуса и преподавателският състав едва ли биха могли да бъдат модел на реалното общество.

Винаги беше странял от приятели и шумни веселби и купони. Беше вълк единак. Но затова пък работата му беше добре свършена. Не, по-точно беше да се каже, че тя беше перфектно свършена.

Веднага щом се дипломира, изрази огромното си желание да види звездите. Тогава това за повечето младежи беше повече екзотика, отколкото прагматизъм при избора им на кариера. Обществото на Зегандария недоумяваше защо трябва да се занимава с червеевите дупки, след като това беше само и единствено работа на военните. Но Ханс знаеше, че има и други пътища да постигне заветната си мечта. Той беше повече от целеустремен. Първоначално не беше допуснат до нито един летателен апарат, но впоследствие ситуацията се промени. И той някак си спечели един много важен конкурс за нов модел изорендери. Откритието не остана без симпатиите на много важни хора, които по някаква неизвестна причина се застъпиха за него и просто му дадоха шанс. Шанс да покаже какво може най-добре. И той оправда очакванията.

Хаплоидната хидравлика, задвижваща нанокостюм, направен от композитни материали беше нещо изумително впечатляващо – още повече за току-що завършил курсист. Аусландер се беше справил блестящо. Вътрешно в себе си знаеше, че ако не беше вече споменатата протекция, никога нямаше да бъде допуснат дотук.

Но Ханс не се възгордя, а продължи неуморно да се труди и да дава най-доброто от себе си. Докато не се добра до борда на Ензория.

Някои биха казали, че Ханс Аусландер е мръсен предател. Подъл, хитър и пресметлив кариерист. Но някъде дълбоко в душата си той знаеше, че това не е така. Младежът носеше самурайска психика и можеше да служи само на един господар. Всяко раздвоение го побъркваше. А някъде там долу всички можеха да загинат. Той добре осъзнаваше, че изпълнява по-скоро дълг, отколкото да върши явно предателство. Губернаторът му беше началник, а не Кенджи и прехваления му екипаж. Още преди хиперпространственият скок до ушите му бяха стигнали твърде обезпокоителни сведения. И всички те рано или късно щяха да доведат до него. Това беше ясно. Трябваше да свърши някаква работа и да успее да оцелее. Очевидността на факта, че Кенджи никога не беше изпълнявал хиперпространсвените скокове без чужда помощ, щеше да изиграе ключова роля. Да беше опитен, но се нуждаеше от някои тънкости, тъй като районът на Ермук Сор беше твърде специфичен. Ензория трябваше да достигне до колонията, но не и преди да премине през червеево изкривяване на пространството от трета степен – нещо твърде сложно. Тахионните двигатели според физиката се деляха на такива от първа, втора и трета степен. За да се премине през червеева дупка от трета степен просто корабът се нуждаеше от двигател от същата степен. Тази грешка се правеше от доста от екипажите, които пътуваха в непознатите космически дебри на Ермук Сор. Този район беше взел твърде много жертви и много екипажи бяха безследно изчезнали в опитите си да преодолеят тази мъртва зона. Кенджи беше млад контраадмирал, отличен пилот и каратист, но твърде слабо подготвен за подобен род пътувания.

Някъде дълбоко в себе си Аусландер усещаше, че трябва да придобие увереността, че може да победи в неравния бой със своя противник – затова беше вербуван от Елмбаум.

“Накрая всички Вие ще изчезнете и ще останете само обвивки в тленна форма!” – мислено се закани Аусландер. – “ А аз просто ще съм изпълнил задачата!”

Когато настъпи смяната му, той се приготви да осъществи подлия си замисъл и да победи в една отчаяна надпревара с времето.

Съмненията възникнаха още, когато се опита да се качи на борда с фалшив нарензиев чип. Трябваше дълго да убеждава екипажа, че е втори допълнителен набор към редовия екипаж и че е тесен специалист по червееви изкривявания на пространството и квантова механика.

Огромните познания, които демонстрира, му отвориха мястото твърде лесно, но впоследствие той трябваше и да се бори за своего рода социално признание от другите членове на екипажа. Въобще не беше лесно. Накрая другите членове на екипажа все пак го приеха за един от тях.

Всички го смятаха за новобранец, но той знаеше с какви усилия си беше извоювал мястото сред останалите. Реши да се бори с всички сили.

Скоро се издигна до ранга на първи редови оператор и очакванията към него нараснаха. Дори Кенджи беше впечатлен от дълбоките разбирания, които той имаше за принципите на космоса. Някъде в дъното на съзнанието си чуваше смътно някой или нещо, които се опитваха да му отворят очите, че нещо с този човек не беше наред. Кенджи или беше сляп или пък беше глух. Той не послуша вътрешния си глас.

Преди да се извършеше колапсаров скок трябваше да се внимава много, тъй като корабът можеше лесно да изпадне в така наречената дупка на латентност. Според принципите за свръхсветлинния двигател се използваше така наречения мехур от специално пространство, който не се движеше, а просто се преместваше за сметка изкривяването на пространството. Но какво можеше да се случи ако мехурът се спука или казано по друг начин казано неговата цялост се наруши?

Целта на Аусландер беше да създаде условия, които да нарушат правилното навлизане във времевия тунел. Дали някой щеше да се усети? Естествено, че да, но на практика, той щеше да “кривне” от инструкциите в последния момент. Можеше и да загине, но нали историята щеше да помни делата му! Или поне така се надяваше!

Преди да се качи на борда на Ензория, той твърде старателно беше изучил всички възможни планове за евакуация на екипажа. Всичко, свързано с внимателното осъществяване на плана му, беше взето под внимание. Твърде наясно беше, че съответните циклични деформации ще тласкат кораба напред. Той трябваше само да наруши коректното равновесие между материя и енергия. Нищо повече!

Аусландер добре знаеше, че за да се създаде така нареченото свиване в предната част на мехура, гравитационното поле, генерирано от обекта, трябваше да бъде достатъчно силно. От друга страна, за разширяването на пространството зад обекта беше необходима друга предпоставка, която беше свързана с така наречената негативна материя. Той просто смяташе да наруши синхронността между материя и антиматерия при създаването на мехура. И успя да го направи.

Когато корабът започна да концетрира енергия около себе си, като първи редови оператор по осъществяване на хиперпространствения скок, той реши да промени част от инструкциите за тахионния ускорител и да настрои тахионния двигател от трета степен да работи като такъв от втора. Не беше сигурен дали това изобщо щеше да наруши баланса, тъй като никога не го беше правил. Можеше да се окаже най-глупавата му постъпка. Но все пак промяната в ускорението поразтресе кораба по начин, който не можеше да не бъде усетен.

Епипажът, начело с Дъг Енлоу даваше максимума от себе си, но никой не забеляза малката промяна в инструкциите. Според нея превключването на втора степен щеше да бъде само за кратко, докато нивото на материя и антиматерия се доближат едно до друго. В последния момент щеше да се превключи на трета степен, точно преди навлизането в колапсарния тунел. Това обаче така и не се случи. Настана неимоверно объркване на борда и всички се питаха какво всъщност се случва. Но само един човек знаеше отговорът със сигурност! И този човек беше Ханс Аусландер! Новакът, който държеше всички в ръцете си. В това число и Хилда Еренгейлс. Сега беше дошъл неговият момент!

Хилда беше на мостика и даваше своите нареждания. Сега тя беше в стихията си и искаше да използва тази едничка възможност, за да блесне и да направи впечатление на целия екипаж. Може би рано или късно щеше да се докопа до ранга на първи адютант на контраадмирала. Това тя искаше с цялото си сърце. Молеше се на някаква незнайна висша сила да има поне малко късмет. Всичко това можеше да наклони везните в нейната посока.

Командната зала беше разделена на три основни отсека – командно-рулеви, оръжеен и радиолокационен. Сега координацията между тях беше по-важна от всичко. Къде с мъка, къде с късмет, трябваше да преодолеят времепространственото изкривяване.

Хилда слезе по мостика и даде допълнителни нареждания на Дъг Енлоу:

- Няма наличие на квазари наоколо, нито на някакви други обекти като например астероиди, които да ни придърпат към себе си и да ни отклонят от курса. Внимавай с всякаква друга информация, която получаваш отвън. Искам да ме потърсиш за потвърждение.

- Тъй вярно – изрева Дъг все едно беше на фицзарядка.

- Трябва да сме много внимателни със степените на тахионните двигатели. Те могат да ни издънят – веднага и отвърна той.

Хилда знаеше, че е прав. Но кой знаеше най-много по въпроса в това отношение. Това можеше да бъде само и единствено Ханс Аусландер. Но къде се беше дянал той?

Хилда впери поглед към малка фигура, която внимателно говореше с някои от членовете на екипажа, но сякаш все повече се отдалечаваше и някак се насочваше към вратата на командната зала.

- Защо ли не е в операторската кабина? – учуди се тя. Миг по-късно тя осъзна какво се случва. – Предател! – изрева тя с цяло гърло. – Подъл негодник!

Ханс Аусландер хукна да бяга, осъзнавайки си едва ли не безсмислените си опити да се изплъзне. Щяха да го спипат. Тогава всичко се разтресе, побеля и изчезна. Корабът беше изгубен завинаги.

Мигът, в който Кенджи напусна отсеците и излетя в открития космос със совалката, беше спасителен за него, но как всъщност той се беше изплъзнал? Просто при първия опит на Аусландер, който беше неуспешен, той вече се намираше долу по централния коридор, който беше разположен малко след средата на кораба. Екипажът, намиращ се в предната част на кораба, и по-специално командната зала, беше засмукан във време-пространствения тунел и изчезна безследно. Аусландер също не беше вече на борда, тъй като и той се намираше в същата командната зала. Когато Кенджи се беше върнал с горелката, просто сменената степен на двигателя беше предизвикала нещо като временно “отблъскване”. Кенджи беше късметлия, че не се застоя задълго в командната зала, докато провеждаше своето импровизирано разследване.

Малко по-късно, контраадмиралът ясно усети разтрисането на кораба. Но корабът още не беше засмукан напълно. Време-пространственият тунел беше започнал вече да се затваря, когато внезапно генерираното ниво на гравитация от квантилионовия реактор на кораба достигна минимално изискуемата граница. През това време от почти петнадесет минути, Кенджи беше успял да се добере до спасителната капсула. За много голям свой късмет! А останалата част от историята я знаем!