ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА: ФЛОТЪТ

Звездният флот бе в състояние на свободно “висене” в открития Космос край орбитата на Зегандария. Гледката към родната планета отвисоко бе наистина впечатляваща. В нея имаше нещо първично и неповторимо. Толкова много липсваше тя на всеки от екипажа на “Ензория”. Свръхмодерният военен крайцер, способен да се движи с надсветлинна скорост, бе под командването на контраадмирал Кенджи Нолсуро.

Той слезе величествено по мостика, но без излишни превземки. Определено знаеше как да мотивира момчетата. Освен талантлив военен пилот и командир на боен кораб, Кенджи имаше още една страст, която никак не бе изненадваща – бойните изкуства. Самият той бе основател на свръхмодерен стил армейски бой, който включваше елементи от бокс, кикбокс, борба, граплинг и нунджуцу – както мнозина биха се изразили “смъртоносна комбинация”.

Когато не бяха на вахта, войниците обичаха да си устройват свободни боеве без правила в условия на ниска гравитация. За всеки от новобранците това беше истинско изпитание. На практика това беше тест за мъжество, приемен изпит, който трябваше да преминеш, за да ти се гласува доверие. Идеята всъщност принадлежеше на Кенджи, който смяташе, че “оръжието не е нищо повече от продължение на ръката”. Тоест тренировката трябваше да започне от крайниците, с който ни беше надарила природата.

- Как са квантовите стабилизатори, Енлоу? – запита той заставайки зад първия капитан на кораба в огромната командна зала, пълна с холограмни екрани. – Има ли нужда от промяна на параметрите в случай, че ни връхлети астероидна буря?

Дъг Енлоу, най-младият капитан на боен крайцер от най-висок клас в историята на въздушния флот на Зегандария, леко се усмихна, но отговори напълно сериозно:

- Всичко е под контрол, сър. Бордовите компютри не отчитат наличие на такава в близост до нас. Най-близката е в съзвездието Бета Кентавър.

- А докога ще чакаме новите попълнения? – Обърна се с почти недоловимо нетърпение Кенджи към Дъг.

- Знаете, че това не зависи от нас, командире, но по мои сведения може би още днес.

- Добре тогава – с лек елегантен поклон Кенджи се отдалечи и се прибра в собствената си каюта.

Каютите за висши офицери от флота на Зегандария, дори и за най-висшите, не бяха образец за комфорт и пространство. Каютата на Кенджи не правеше изключение. Но той имаше нужда да събере мислите си. Вече втора седмица чакаше като грешен дявол, докато онези там долу, се разправяха бог знае за какво. Но нямаше избор. Според договореностите, които имаха с Елохия, ресурсите от въздушния флот на Убундер би следвало да участват в транспортирането на престъпници. На ужасни военнопрестъпници, както го уверяваха неговите господари. Въпреки свободолюбивия си нрав, Кенджи уважаваше старшинството. Заповедна си бе заповед. Понякога той си задаваше въпроса доколко всъщност са виновни тези, който траспортираше до Трудова колония 206. Но по тези въпроси, той бе държан в пълно неведение. Честните и интелигентни лица на окованите хора, набедени за извършители на държавна измяна, събуждаха угризенията на съвестта му. Той изпитваше съмнения дали постъпва правилно и това предизвикваше кошмари в сънищата му.

Кенджи не си правеше илюзии, че той е човекът, който ги изпращаше на едно неособено приятно място. Знаеше, че то притежаваше особен статут и беше на практика извън юрисдикцията на Военния съвет на Убундер и Военния трибунал на Имградон. Там просто властваха други закони. Законите на колонията.

Мислите му бяха прекъснати от леко почукване по хидронната врата.

- Пристигнаха, сър. Вече са тук! – гласът беше на адютанта му Уиноу Ричуотър.

Кенджи би избърсал ситните капчици избила пот по челото си, но това би развалило безупречната му прическа. А един офицер от неговия ранг трябваше да държи за външния си вид.

- Разбрано, адютант. Идвам! – произнесе той с привидно безразличен глас.

След по-малко от две минути контраадмирала, следвайки своя адютант, стигна до едно от най-неугледните складови помещения на борда, където обикновено стоварваха новодошлите. Наоколо се търкаляха сандъци с провизии и различни инструменти, които военните кораби като “Ензория” доставяха на планетата, на която бе разположена колонията.

Помещението бе сравнително слабо осветено. С отличното си зрение на пилот Кенджи долови дори при слабата зеленикава светлина, обляла трюма, че този път пасажерите му съвсем не са случайни. Но той не можеше да си спомни къде бе виждал тези лица.

Да пази новите затворници бе ангажиран цял взвод от “призрачни воини” – така наричаха най-елитните командоси на Зегандария.

Клетниците имаха измъчени и унили изражения. Очите им приличаха на очите на говеда, които водят на заколение – в тях се четеше животински ужас пред неизвестността. В дъното на душата си Кенджи поиска да им каже една-две окуражителни думи, но се въздържа, съзнавайки цялата абсурдност на ситуацията. Какво биха казали околните, включително и собственият му адютант? Сигурно биха го помислили за луд! Тежката мъртвешка атмосфера в трюма го задушаваше.

Той само махна с ръка. И излезе от помещението, обляно от толкова болезнен зеленикав цвят, навяващ нерадостни мисли, дори и на свободен човек с неговото положение.

- Липсва ли някой от списъка? – обърна се той към адютанта.

- Не, сър! Всички са налице! – изрече Ричуотър, изпънат като струна пред своя командир.

- Тогава включете на надсветлинна скорост, защото малко изоставаме с графика – провикна се той на Дъг Енлоу, влизайки в командната зала на “Ензория”.

^^^

За някои Космосът може би изглежда безкраен и неопределен по своята същност. Източник на тайнственост и недостижимост. Това разбира се e вярно, но само донякъде. Изкривяванията в пространството (и по-специално червеевите дупки) отдавна бяха предоставили на човешката раса почти неограничени възможности за пътуване в необятния космически вакуум. Противно на наивните разбирания, те не даваха директна възможност за пътуване между две точки, тъй като свързани на квантово ниво черни дупки, също можеха да се използват като червееви дупки. Разбира се, точното им местонахождение, както и видовете кораби, които бяха способни да преминат през тях, представляваше строга военна тайна. Именно затова не бе чудно, че бяха изпратили цял контраадмирал да ескортира въпросните “престъпници”.

Корабът бавно започна да концентрира енергия около своя корпус. Квантовите стабилизатори бяха изключени. Четирите основни йонни двигателя преминаха на пълна мощност. Предстоеше им да достигнат първа космическа скорост.

Кенджи наблюдаваше с добре прикрито напрежение процедурата на подготовка за осъществяване на хиперпространствен скок. Като военен пилот с богат летателен опит, той знаеше, че при подобни ситуации винаги всичко можеше да се обърка.

Дъг обаче си знаеше работата и следеше дори и за най-малката възможна грешка.

- Двигателите на пълна мощност. Достигане на втора космическа скорост след 10, 9, 8.

- 7, 6, 5 – мислено отброяваше и Кенджи.

Внезапно целият крайцер се разтресе и достигна тягата, необходима му, за да преодолее гравитационното поле на планетата и напускането на нейната орбита. “Ензория” навлезе в открития Космос.

Кадетите, които бяха на мостика и дори не подозираха за живия “товар” на борда, едва се сдържаха да не изръкопляскат на майсторството на Дъг. Просто беше роден талант. Разбира се, не го направиха, защото евентуална проява на неуважение към по-висш офицер, можеше да им коства не само цялата по-нататъшна кариера, но и сериозно порицание от Военния съд на Зегандария.

Адютантът не успя да стане свидетел на цялата зрелищна подготовка по осъществяване на хиперпространствения скок, защото Кенджи го бе изпратил с важно поръчение - да измъкне някои сведения от пленниците. Той се промъкваше по дългите, слабо осветени и потискащи коридори на военния крайцер. Като че ли се намираше в шахтата на някоя фараонска гробница.

Към контраадмирала изпитваше голямо уважение, но не старшинството и доблестта му го караха да се подчини без излишни въпроси. Самият Ричуотър също се питаше накъде точно отиваха те.

Любопитството му се подхранваше от факта, че Ензория откарваше тайния си “товар” не до крайната дестинация, а до един астероид на име “Калистро 325”. Въпросното звездно тяло далеч не притежаваше размерите на малка планета, а повече приличаше на гигантски скален къс, обикалящ в астероидния пояс от съзвездието “Цикада” в “Звезден квадрант 415”. Огромният брой астероиди правеше достигането му достатъчно сложна задача дори за свръхмодерен крайцер като “Ензория”. Правеше го и по-незабележим. Всеки път по време на пристигането им астероидът разполагаше със сериозна охрана. Макар правещ първи стъпки в кариерата си на висш военен, Ричуотър не бе вчерашен. Липсата на обозначителна маркировка върху скафандрите на войниците, говореше, че дори човек с ранг на контраадмирал, какъвто беше Кенджи, не биваше да си вре носа в тези неща току-така без причина. Иначе рискуваше главата си. Освен “Разпределителния център”, както го наричаха помежду си войниците, на астероидът нямаше нищо друго. Той представляваше съвкупност от няколко съоръжения – космодрум за изтрелване на совалки, складове за интероново гориво и комуникационен център. Макар и не особено големи, въпросните структури заемаха близо една трета от територията на астероида.

- Дявол знае накъде ги карат после… – Изтри потта от челото си Ричуотър. – Рискувам да ме дадат под военен съд, ако продължа да изпълнявам заповедта на командира, но ако не му се подчиня, пак ще ме изправят на военен съд!

След като мина през серия от помещения, той най-накрая се добра до складовете на крайцера. Миризмата определено не беше приятна, но това в крайна сметка беше военен кораб, а не увеселителен парк. Нямаше право да бъде придирчив в това отношение.

Адютантът понечи да прекара дланта си през ултрамодерния сензорен четец на хидронната врата, но тя отказа да се отвори и издаде тих, но пронизващ ушите звук. Този звук, нямаше съмнение, значеше отрицание. Пот потече по челото му и той реши да направи втори опит, когато нечия ръка учтиво, но твърдо тупна на рамото му и го извади от унеса, в който тревогата да не бъде забелязан, го бе тласнала.

- Извинете, сър, но е забранено да бъдете тук.

Ричуотър се обърна и разпозна, че гласът принадлежи на един от така наречените призрачни воини. В слабо осветеното помещение, очертанията на лицето му не се виждаха добре, но в гласа му се забелязваше едва доловимо напрежение.

Изпратен съм лично от генерал Джин Пейли с тайна мисия да проверя състоянието на пленниците. – излъга без да му мигне окото Уиноу.

Войникът се стъписа, помисли малко, но очевидно се разколеба при споменаването на това име и отдаде чест.

- Тъй вярно – замръзна на място той.

Призрачният воин постави дланта си на сензорния четец и този път вратата реагира дори на лекото докосване и гостоприемно се отвори. В дъното на склада цареше почти непрогледен мрак, нарушаван от откъслечните светлинки на ирениевите фосфоресциращи лампи, които не консумираха никакво електричество и можеха да горят едва ли не вечно. Недостатъкът им бе, че едва мъждукаха.

Сър – произнесе едва чуто войникът, – нямате право да ги разпитвате за какво точно са осъдени или за самоличността им. Това е строга тайна. Лично ще надзиравам разговора ви.

Ричуотър бе смаян. Не бе очаквал такова развитие на събитията. Адютантът пристъпи напред, стараейки се да придаде колкото се можеше по-голяма увереност и тежест в походката си, която окончателно да внуши на пазача, че той е техен човек. Войникът му направи път да мине пръв. Но при по-внимателно вглеждане напрегнатият взор на Уиноу не можа да различи силуета на нито един пленник. Тях просто ги нямаше! Сякаш нечия опитна ръка бе измела и почистила трюма на крайцера подобно на хирургическа зала за интервенции. “Тук нещо не е наред” – тази мисъл проблясна в съзнанието му за частица от секундата.

Внезапно усети глух звук зад гърба си, като от удар с тъп предмет, и погледът му се премрежи.

- Така ти се пада, глупако, като си вреш носа не където трябва! – бяха последните думи, които чу, преди мракът да го обгърне.

^^^

Хората са склонни да отричат съществяването на някакъв свръхразум, въобразявайки си, че от тяхната свободна воля и най-вече лични качества зависи всичко, но прибягват до молитви за помощ, насочени към него, в моменти на истинска криза и изпитания. Такъв бе и случаят с Ричуотър. Той не бе особено вярващ, дори не изпитваше респект към религията. Но сега само нещо свише можеше да му помогне. Той мислено преповтаряше “Велики Мидриел, закрилник на Зегандария, родоначалник на човешката раса, спаси ме!”. Това набързо скалъпено подобие на молитва бе най-доброто, което му дойде наум.

Възпитан да стане висш офицер от флота, произхождащ от аристократично семейство с традиции във военното поприще, той имаше донякъде изкривено съзнание. Краен индивидуалист по природа, бе станал любимец на Кенджи. Но това не беше близко приятелство, а по-скоро симпатия, изградена на базата на чисто служебни отношения. Ричуотър винаги бе правил всичко, за да бъде пръв във всичко. Върху този наглед прост житейски принцип бе изграден целият му досегашен живот. За него не съществуваше друго освен бяло и черно, а нещата от живота, както знаем, не винаги са такива. Именно и за това бе тръгнал по следите на мистериозното изчезване на пленниците, макар това изобщо да не беше негова работа. Заповедта в крайна сметка си беше заповед.

Адютантът се раздвижи в тясното помещение. Опита да освободи ръцете си – нещо на практика невъзможно. С каквото и да го бяха вързали определено беше много здраво. Размазаните образи пред очите му, макар и бавно започваха да се избистрят, щом той се опита да фокусира погледа си върху тях. Гласовете, които чу бяха доста груби, стигащи дори до глухо ръмжене.

- Какво да правим с него, капитане? – успя да долови с огромно усилие той.

- Защо не го убием веднага? Няма какво да се занимаваме с него. И без това закъсняваме с доставката. – чу той твърд мъжки глас с леко пискливи френетични нотки.

- Не. Твърдо не. – възпротиви се един малко по-мек на фона на останалите глас, - той е ценен пленник. Най-малкото ще ни каже, каквото знае. Пък и защо да не се включи към работната ръка на колонията. Няма да е излишен. Нуждите от добив на руда нарастват.

Макар и с натежала глава Ричуотър започваше добре да осъзнава, че положението му не беше никак розово. Цяло чудо щеше да е, ако се измъкнеше жив. Приглушените сенки сякаш се раздвижиха неспокойно, явно бяха усетили, че той е способен да ги чува. Приближиха се бавно и се надвесиха над него. Ричуотър не бе страхливец, но не си правеше никакви илюзии какво ще последва.

Макар и в лошо състояние и с натежала глава, в която сякаш се търкаляха камъни, успя да забележи, че не се намира в трюма на кораба, където го бяха нападнали, а на борда на совалка, която определено не бе от най-малките, предназначени за чисто военни цели. Вътрешността и беше доста по-чиста от трюма на “Ензория” и значително по-добре осветена, но в никакъв случай по-уютна.

- Аз съм Дейвид Пероуз – чу мекия плътен мъжки бас, - а ти в момента се намираш на борда на транспортна совалка „Емзиру“.

- Какво ще правите с мен? – осмели се да запита Ричуотър, не толкова, защото не бе чул, колкото за да види ответната реакция на похитителите.

- Мисля, че преди малко чу много добре – усмихна се капитанът. – Но и аз искам да те питам нещо. Защо един адютант, пък дори и на контраадмирал, си пъха носа, където не му е работа?

- Защото Вие отвличате невинни хора – опита се да възрази Ричуотър, съзнавайки абсурдността на собствените си думи.

- Моето момче, - разтегли устните си в широка усмивка капитан Пероуз – като човек от армията ти трябва добре да знаеш, че един войник просто изпълнява заповеди. Работата ми е да ги транспортирам до крайната дестинация. И ти се подчиняваш на твоя главнокомандващ, не ми казвай, че по своя собствена инициатива си решил да ни преследваш.

- Ами астероида на който имаше изградена база за совалки? – изпусна се Ричуотър.

- Какъв астероид? – преднамерено лукаво се усмихна капитан Пероуз.

- Сега ще отречете ли? – Разгневено подхвърли Уиноу. – И това ли не е истина?

- Не казвам, че не е – продължи със своя мек и дори напевен глас Пероуз, - но ти сам ще се убедиш за истинската му функция, след като стигнем до крайната дестинация. Този, да го наречем астероид, просто служи за прикритие, а не за пункт за прикачване на совалки и прочие глупости.

- Тогава защо е толкова добре охраняван? – инатеше се Ричуотър, макар да знаеше, че при сегашната ситуация те напълно разполагат с неговия живот.

- Защото дори и едно прикритие се нуждае от охрана. Виждаш сам, че трябва да го пазим от любопитни погледи.

- Капитане, обяснявате му прекалено много – осмели се да възрази мъжа с ръмжащия глас, - какво му влиза в работата да знае всичко това.

- Нищо, Лайнъс – съвсем спокойно поде капитан Пероуз, - тази информация не може да му помогне кой знае колко. Нека задоволим любопитството му.

Ричуотър не можеше да не се съгласи обаче, че транспортната совалка се движеше изумително бързо. Като човек на флота бе длъжен да признае, че дори “Ензория” трудно би конкурирала подобен летателен апарат.

- Сигурно се движим с втора космическа скорост – наивно додаде той.

Екипажът, който беше помещението, се засмя. Адютантът се почувства неловко и глупаво, защото все пак искаше да спаси част от достойнството си пред тази “сган”, както мислено наричаше в ума си капитана и останалите.

- Това са свръхмодерни тахионни двигатели, момчето ми. Скоростта, за която спомена, е много под възможностите на тази машина. За твое сведение се движим почти хиляда пъти по-бързо. – подсмихна се Пероуз.

- Невъзможно – Ричоутър бе смаян. – Та дори военните крайцери “Унищожител” не са способни да направят това.

- Май попадна в свят, който не разбираш и това те обърква и потиска. – засмя се капитана отново. – Почакай да стигнем колонията. Още нищо не си видял.

^^^

Хиперпространственият скок беше успешен, но Кенджи бе зает с важни мисли. “Къде беше потънал Ричуотър?” Заради високия си ранг на военен той не можеше просто така да тръгне да обикаля из крайцера и да остави командната зала без надзор. Тази мисъл беше направо противоестествена. Освен това гравитационното поле на кораба извън нея, офицерския отсек и килията на затворниците, на която Ричуотър неволно бе станал свидетел, бе доста слабо и човек можеше доста лесно да започне да се удря в стените като гумена топка, ако не носеше скафандър с програвитонни ботуши. От друга страна не разполагаше и с друг доверен човек, когото да изпрати да търси адютанта. Кенджи обаче знаеше, че каквото и да се беше случило, то едва ли беше станало заради просто съвпадение. Не, неща като тези бяха много по-дълбоки и сериозни. Всичко разбира се трябваше да има някакво логично обяснение, но от друга страна, за най-проницателните очи тази логика сякаш някак твърде закономерно се губеше и сякаш водеше в нищото. Днес мислите му за втори път бяха насочени точно върху този въпрос и това също не беше случайно.

В този миг в съзнанието му проблесна гениално хрумване. Разбира се, едно произволно обикаляне из кораба за човек с неговия ранг би било абсолютна лудост, но не и ако провери гайгеровия брояч на Ричуотър. В напредналото бъдеще към тези ултрамодерни броячи бяха добавени и специални сензори за проследяване и ако някой беше погълнал по-висока доза радиация от обикновено, сигналът изпратен от устройството, все пак трябваше да бъде регистриран. Хиперпространствените скокове може и да позволяваха изкривяване на две точки в пространството и така хората да преодоляваха огромни разстояния, но от друга страна срещу космическата радиация човечеството не бе стигнало по-далеч от използваните в миналото оловни екрани, които намаляваха дозата на радиация, но не напълно. Тънката част в плана беше в един дребен детайл, което беше свързан с разпоредбата никой член от екипажа да не изключва своя гайгеров брояч, докато е на вахта.

Като оставим настрана техническата страна на въпроса, по-голямата част от екипажа на кораба бе на възраст между двадесет и тридесет години. Лично Кенджи бе на двадесет и девет и се имаше едва ли не за дядо сред всичките тези младоци. Знаеше, че този елементарен трик би могъл да бъде от огромна полза, защото ако нещо все пак се беше случило с Ричуотър, явно имаше вероятност той да бъде следващият.

Сега оставаше втората част от плана, а именно как да напусне командната зала под някакъв предлог.

Определено членовете на екипажа бяха заети със своята работа и достатъчно вглъбени да следят различните холограмни индикации за скоростта и курса на кораба.

Но все пак трябваше да прояви поне малко предпазливост и внимания към детайлите.

- Еренгейлс, замествай ме докато ме няма. Включете двигателите на пълна мощност, слeд като излезем от астероидния пояс. Бъдете нащрек за евентуални засади или изненади. Сложете енергийният щит на тридесет процента. Плазмените картечници да бъдат в готовност. За всеки случай пригответе и бордовите фотонни оръдия, но само основните - към задния отсек и основния дек. По-живо! Изоставаме!

Хилда беше може би най-амбициозният член на екипажа, тя беше стигнала дотук със зъби и нокти и може би беше единствената, която не беше родом от Зегандария, а от един от спътниците на Зегандария – Елонто Сибу. Малък астероид, на който дори и не можеше да се развива космическо земеделия в истинския смисъл на думата поради липсата на достатъчно площ. Но тя беше дръзка и упорита и искаше да пробие на всяка цена.

Хилда Еренгейлс застана начело на кораба моментално щом Кенджи напусна залата. Внезапно се сдоби с властта да управлява крайцера поне за малко. Като втори адютант, не бе имала възможност все още да се изяви в това отношение и винаги качествата й бяха оставали в сянка. Сега щеше да даде всичко от себе си да навакса в това отношение.

Кенджи напусна командната зала, следван само от личната си охрана. Но той искаше да остане сам поне за малко, и не защото нямаше търпение да провери гайгеровия брояч на адютанта си. Искаше да бъде сигурен дали корабът е пленен, но завоевателите все още някак си хитроумно се криеха и зад лъжливото спокойствие наоколо бедствията щяха да връхлетят всеки момент. Разбира се времето изтичаше…

^^^

Кенджи беше обхванат от опасения за собствената си безопасност. И реши да потърси Ричуотър. Но след като не го намери, разбра, че положението е дори по-лошо от преди. Минавайки по коридорите не се натъкна на абсолютно никого. “Както и да е - няма да рискувам да ходя до отсека с пленниците. Първо ще проверя евакуационните совалки!” Той пипнешком запристъпва по коридора, като се стараеше да запази известно достойнство. Това беше последният му шанс да оцелее! “Нека Хилда се радва на поверената й власт!” помисли си отново той. “Царството й няма да трае дълго!” После бавно пое към една част от кораба, която беше известна само и единствено на него. Зад командната зала, бяха сервизните коридори, а под долния мостик – имаше един синтераниален люк, който никой не би забелязал с просто око. Беше толкова невзрачен и скрит, че просто да си стане драго. Кенджи завъртя внимателно клапана и люкът полека се отвори. Той се напъха доста ловко и го затвори. Всичко си идваше на мястото, тъй като там някъде имаше скрит тайник за оръжие. Докато той пълзеше по еквадоновия тунел, приличен на черво, определено си представяше как храната минаваше през тялото на човека до нейния изход отвън. Малко по-късно беше в съответния тайник с размери на малка стая. Там имаше особен вид оръжия. Някои от тях бяха доста интересни и по форма и по функция. Той облече специален боен костюм, който щеше да предпази тялото му, когато беше принуден да се напъха в космическата капсула. После си взе оръжието и провери зарядите на плазмения бластер. Всичко беше точно. Всичко освен едно. Беше най-добре да не разбират, че изобщо е напуснал кораба. Трябваше да е внимателен. Постара се да изтрие всички възможни следи. Всяко движение беше добре премерено. Нямаше място за импровизации. После мислено се помоли изтрелването да е успешно и някак си да мине през щита на кораба. За тази цел бяха необходими две неща. Първо трябваше да го изключи. Трябваше да се върне по червото обратно. И да отиде до един друг отсек, който обаче беше строго охраняван. Не си правеше илюзии, че едва ли щеше да спре охраната с някакъв си бластер. Това бяха обучени призрачни войни, които бяха по-добри дори и от него. Но не и по-умни. Поне така се надяваше. Щеше да им покаже какво може един контраадмирал!

Беше взел първото специално оръжие, което се наричаше термофлонова горелка. С нея щеше да ги стопи. Целия коридор беше под видеонаблюдение, така че той използва специален нанокостюм, който да го скрие дори и от инфрачервените датчици.

Върна се и премина доста дръзко през складовете на крайцера. Какво беше учудването му като не намери абсолютно нищо и никого! Това го озадачи още повече. Колкото и да беше смахнато, той се върна отново към командната зала. Дали не беше някаква мистификация!

Опита се да отвори масивната тройна хидронна врата. Никакъв резултат! Опита отново! Пак същото! Вратата сякаш се беше заинатила и не искаше да се помръдне. Постави дланта си на сензорния четец. Нищо!

Реши да използва горелката! Обля го силния огнен полъх на мощното оръжие! Той просто усешаще, че е сред някаква мараня, докато вратата се стичаше на пластове подобно на някаква полувтвърдена шлака. Определено искаше да се откаже, но не можеше, тъй като рязката промяна на температурата можеше да бъде опасна и дори да предизвика експлозия. Беше застанал под такъв ъгъл, че шлаката да минава покрай него. Отне доста време. Но накрая Кенджи с гордост трябваше да признае, че е по-инатест от вратата. Поне на теория. Бяха изминали петнайсет минути. Дупката в средата на вратата беше средно голяма, но той можеше да провре атлетичното си тяло през нея. С отлична трениран скок той се шмугна и мина през отвора, насочвайки горелката напосоки. Беше идиотска хрумка! От другата страна можеше да има цял взвод воиници. Но отново нямаше никой!

Твърде странно! Огледа се! Сензорните и наноекраните бяха изключени, а и нищо не можеше да се види през огромния капак от подсилен ендосиант. Той също беше помътнял.

Едно беше сигурно – корабът не се движеше! Или поне така му се струваше!

- Ехо, има ли някой? – кратко се провикна той.

Отговор не последва. Кенджи разбра. Бяха отвлекли екипажа. Само той по чудо се беше спасил. Но къде бяха се дянали. Сега той беше сам на кораба.

- Хилда, винаги мечтаеше да заеме моето място. Ето сега го зае! – пошегува се той, с доста язвителен черен хумор. Жалко, че нямаше кой да го чуе!

Кенджи обиколи и огледа всяко ъгълче. Нямаше никакви драскотини, следи от плазмени откоси, камо ли кръв или експлозии. За всеки случай се обърна и погледна отново през дупката. Естествено, нямаше абсолютно нищо. Не се чуваха никакви стъпки от потропващи наноботуши. Просто беше станал щурм и той се беше спасил. Екипажът от близо двеста души сякаш се беше изпарил.

Но оставаше въпросът къде всъщност се намираше корабът? И кой го беше отвлякъл? Кенджи имаше съмнения, че това може би не бяха точно елохианците. Не беше в стила им да действат чак толкова прецизно. Дали беше друга раса? Или пък някакво свръхсъщество?

Да не би да бяха заседнали в някаква времепространствена аномалия? Той много добре знаеше свойствата на така наречената гравитационна сингулярност, която беше толкова характерна за черните дупки. Там се нарушаваше непрекъснатостта на времепространството. Но тук нямаше нищо подобно. Би трябвало по тази логика той вече да не съществува, заедно с целия кораб.

Това беше очевидно.

След като мозъкът му продължи да скача от една на друга хипотеза, беше съгласен единствено с едно нещо. Не можеше да остане тук дори и секунда повече. Върна се при отсека със совалките. За щастие нямаше никакъв проблем с тях. Поне си бяха на мястото. Той се напъха леко нервно в една от тях. И просто плътно затвори люка. Пусковият механизъм леко изщрака, когато малкият евакуационен апарат се откачи от силоза се плъзна в открития космос. По-добре там, отколкото сам в този призрачен кораб! Той вече не се нуждаеше от своя капитан!

Совалката пое своя път насред безкрайния шир! Приличаше на малка светла точка, която накрая се изгуби съвсем. Нямаше вече дори и следа от нея! “Ензория” продължаваше да се носи насред нищото, подобно на някой колос, лишен от живот.

Чувството да летиш в совалка насред абсолютно тъмния вакуум на открития космос не можеше да се сравни с нищо. Кенджи просто си стоеше мирно и имаше чувството, че е в нещо като шейна. Беше виждал отдавна подобна картинка в някаква електронна книга. Тогава ясно осъзна, че беше оставен на милостта на съдбата. Совалката беше снабдена с резервни капсули кислород и имаше автономност за до три денонощия, но след това нейното гориво щеше да свърши и летателният апарат просто щеше да си плува в открития космос като малка прашинка. Кенджи осъзна, че може би беше направил грешка, но които и да бяха похитителите, явно бяха задигнали всичко на кораба, което беше годно за ядене, а това значеше гладна смърт. Не че дажбите на персонала на крайцера бяха обилни, тъкмо напротив, но поне имаше нещо за ядене.

Кенджи настрои совалката в режим на хибернация, тъй като така можеше да издържи по-дълго. Надяваше се някои кораб да го открие и да го спаси. Ако ли не - щеше да потъне във вечна забрава. Това не беше романтична смърт, а един доста злощастен край. Но понякога съдбата обичаше да си прави шеги. При това убиийствени!

Нямаше как да не се отчете фактът, че Кенджи можеше и да загине по-рано. Някак си беше уцелил момента да напусне командната зала. Това за добро или лошо се беше оказало правилното моментно решение. “Хилда искаше този кораб и не можеше да се примири с поста на втори адютант!” – мислеше си той. - “А аз вярвах, че извършвам нещо справедливо и добро! Какъв слепец бях! И какъв глупак! Тези хора загинаха може би по моя вина. Но поне аз отървах кожата! Не че е много за хвалене! Тази совалка скоро може да бъде моята гробница. Кислородът е крайно ограничен. Ще започна да дишам отвреме навреме за да го пестя! Но и това няма да ми помогне задълго. Най-добре да не мисля изобщо. Мозъкът потребява около една пета от енергията на тялото, което на практика ще рече, че аз ще бъда в крайно неизгодна ситуация, ако се отдам на мисли. Не, просто ще си стоя и няма да правя нищо!”

Странни скални образувания летяха покрай совалката и можеха да я разбият на парчета, а освен това радиационното излъчване също не трябваше да се пренебрегва. Имаше и още нещо, нанокостюмът защитаваше своя собственик от някои вредни въздействия, но радиацията все пак оказваше своето влияние. Дори и пред защитите на совалката и шестнайсетслойния нанокостюм, изработен от напреднали биополимери, тя бавно щеше да се прокрадва, докато не достигнеше критични стойности.

Но изведнъж някакъв странен обект проблесна в далечината. Кенджи се напрегна да го види. Определено там имаше нещо. Активира изометронния нанобинокъл, който беше усъвършенствана версия на инфрастенния. Даваше в пъти по-голямо увеличение и имаше филтри, които да предпазват окото от вредни отблясъци. Каква гледка само! Това нещо определено се движеше към совалката, при това с все по-голяма скорост.

- Не ми прилича на крайцер, нито на совалка, дори на остатък от космически спътник – едва чуто промърмори той.

Сега го обхвана някакъв бяс. Някаква дива ярост, която заплашваше да го изяде отвътре.

- Само да не ме подмине! – закрещя той, без да му пука особено, че никой няма и не може да го чуе.

Светлото нещо продължаваше да го наближава и да придобива все по-ясни очертания. Без съмнение скоро щяха да се сблъскат. Но кога - беше трудно да се каже, а още малко да се предвиди. Скоростта на въпросния обект се увеличаваше ли увеличаваше.