23.06.2020 г., 13:23 ч.  

 Войните на Зегандария (Глава пета: Тайната стая) 

  Проза » Повести и романи
778 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
39 мин за четене

ГЛАВА ПЕТА: ТАЙНАТА СТАЯ

 

Енио Хамър беше друг типаж в сравнение с Дислан, но вътрешно усещаше някаква потребност да го напътства и да го протежира или поне държеше това да бъде така.

Самият Дислан нямаше нищо против. Не искаше да пропуска своя шанс, който се очертаваше да придаде някакъв смисъл на живота му.

Дислан беше принуден да признае, че се бяха отнесли твърде снизходително към неговия характер, давайки му шанс да се докаже на толкова отговорна позиция. Сигурен беше, че знаеха за него много повече отколкото му загатнаха. Просто някак си му прощаваха, но дори и да беше в името просто на тайните разработки на кораб като “Емзиру”, пак не се връзваше. Можеха просто да се поинтересуват от другите конструктори, които бяха горе-долу на неговото ниво и да сглобят пъзела твърде лесно. Защо именно той? Дори и губернаторът да се беше застъпил за него, много от нещата бяха прекалено добре подредени.

Той се прибра в уреденото му помещение. Нямаше намерение да протестира срещу порядките на новото място, тъй като обикновено не се оплакваше. Опита се за намери нужните аргументи за това, от което се интересуваше и отново не успя да го направи.

Беше вече потънал в полусън, когато усети…Някакво драскане, подобно на стържене…То продължи няколко секунди…Отново заспа…Стърженето продължи…Нямаше съмнение…Нещо се случваше от другата страна…Но какво…

Дислан се надигна…Бяха взели оръжието му, преди още да замине. Всеки техник имаше по един лазерен резец. За всеки случай. После му сложиха специален чип, който да следи дали не напуска базата. Много странно.

Дислан видя Миеру да стои на вратата – по-изкусителна от всякога. Тя тихо влезе при него.

- Мъжът ми е стар и болен. Скъпи медикаменти едва поддържат измамния му добър външен вид. Той не може да се справя с всичко тук. Въобще не слушай какво ти говори. Но у теб има нещо специално.

Дислан я слушаше като омагьосан. Не можеше да откъсне поглед от нея.

Гласът й беше като мед. А фигурата й сякаш се разтваряше в мрака.

- Губернаторът не е човекът, който те прати при нас. Това е уредено от Джин Пейли. Този коз може да реши изходът на войната.

- Не съм сигурен, че разбирам – неохотно се обади Дислан.

- Замисли се защо си толкова важен. Само заради уменията си на техник или там някъде лежи тайна, която ти не знаеш?

Дислан мълчеше. Беше ставал жертва на подмятания нееднократно. Но все пак.

- Нека ти разкажа нещо за произхода ти – обади се Миеру. – Това се е случило не чак толкова отдавна. Преди войната за Ау Кактир. Губернатор Елмбаум е твой дядо. А баща ти е Виар – надзирател в Трудова колония 206. Ти си бил добре скрит, но вече за теб става опасно. Джин Пейли осъзна, че единственият начин да държи баща ти в пат, е да те прати при нас. Но той пропусна мен. Знаеш, че жените сме надарени с тънка чувствителност. А, ти, господин Дислан, ще ми помогнеш, както всъщност аз помагам на теб. Разбира се, ще получиш своя дял от заработката. Ти няма да разстроиш спидерите на врага, а спидерите на Елохия.

Дислан слушаше и невярваше. Това дори не звучеше добре дори и да беше шега. Той пребледня.

- В уреченото време ти ще бъдеш заведен в командната зала, но всичко трябва да бъде само между нас двамата. Ако ни разкрият, веднага ще ни убият. А ти ще се сбогуваш завинаги с възможността да направиш нещо изключително.

- Защо правиш всичко това? – обърна се към нея техникът.

- Да кажем, че просто ми писна от корупцията в Имградон. – Дойде ред нещата да спрат дотук. Моята майка пострада още по време на последната война в Ау Кактир. Загина под руините на катедралата “Сор Ин Тум”.

Дислан кимна мълчаливо. Това значеше “Да!”

Двамата излязоха от станцията и тръгнаха по преплетените екванатови “черва”. Приличаха на съзаклятници, тръгнали на пътешествие. Минаха през какви ли не помещения. Едното беше пълно с ембозатови намотки, които от своя страна бяха страшно търсени на зегандарианския пазар. На Дислан веднага му мина през ума, че са крадени, и това не беше по устав. В следващата зала бяха разположени специални хионови прекъсвачи, който допълнително гарантираха заглушаването на някои от сигналите. Трябваше да се пипа внимателно. Дислан се удивляваше, че изобщо няма охрана. Явно неговата спътница беше издала някакви разпореждания. Твърде отчетливото присъствие на серни съединения правеше всичко да изглежда твърде странно. Техникът не му мислеше много-много. Вече беше дал своето обещание – сега беше време да пипа много внимателно. Стигнаха до помещението, пълно с елиоронови въжета, придържащи определен обект, който беше доста обемен.

- Това е така наречения антирадарен ускорител – побърза да му обясни Миеру. – Той преобразува честотите и връща точно определи дискретни стойности към пилотите. Иначе казано, няма как те да са сигурни накъде летят без нужното потвърждение от наша страна.

- Това звучи интересно – отвърна Дислан, поглаждайки брадата си. – Защо тогава всичко се развива по този начин?

- Твърде вероятно е някъде там излисленията да бъдат хаквани и копирани – изказа предположението си Миеру.

- Не и ако просто направим промяна в параметрите на цялата машина в последния момент преди новата смяна.

- Те правят проверка всеки път преди да я включат – намеси се тя.

- Може просто някои от тези специалисти да пропусне нещо – тихо се прокашля той и се залови за работа.

Тайната щеше да остане само между тях. Върнаха се по същия безшумен начин, по който бяха дошли и не събудиха подозрението на никого.

- Ти си една смела жена – каза Дислан. – Добрината ти към мен ще бъде възнаградена и ти ще имаш своето отмъщение. Но помни едно – тепърва ще стане страшно за всички онези, които понечат да летят в споделеното въздушно пространство над Еландонското поле. После ще измислим как да напусна базата.

Обратният път беше далеч по-лесен. Те не промълвиха и дума. Миеру тихо се прибра при съпруга си. Тя знаеше твърде добре какво можеше да се случи, ако разкриеха, че е помогнала на Дислан. А самият Дислан знаеше, че човек като Хамър нямаше да направи компромис и да не го изпрати директно с погребална капсула, пишейки че е изчезнал мистериозно из дълбокия космос.

Някъде там из съзнанието му блесна идеята, че сам беше виновен за собственото си положение. Сам. Да някой като че ли му помагаше свише. Но той правеше пакост след пакост. Може би на този някой щеше да му омръзне да му помага. Дислан осъзна колко много беше направила за него Миеру. Тази жена жертваше почти всичко за един непознат, който евентуално можеше да свърши това, за което го беше помолила. Дислан не беше експерт по антирадарни ускорители, но с вродения си интелект се беше справил с проблема. Всичко сякаш си идваше на мястото. Едно от най-особените неща обаче беше откъсването от реалността на техника. Той знаеше, че е свършил работата по-добре от всеки друг. Някъде там нещо в него се пречупи. Добре осъзна, че сега зависеше прекалено много от разположението на Миеру. Тя неволно или пък може би напълно умишлено се беше превърнала в нещо като негов покровител. Той трябваше да не я разочарова.

 

^^^

Дислан се преструваше умело на разсеян и на неподготвен макар прекрасно да осъзнаваше какво трябва да направи. Това беше част от репертоара му на артист от високо ниво. Така той оцеляваше сред масата от хора. Но това разбира се щеше да бъде само до момента, в който не го разкриеха. А това неминуемо щеше да се случи. Затова трябваше да изиграе картите си правилно.

След като се разделиха с Миеру, той се направи че спи и спа като къпан. Трябваше да е свеж за на другия ден. Тогава щеше да мине серия от кратки обучения и да бъде внедрен сред техниците като старши техник първи ранг.

Осъзнаваше, че Миеру му беше помогнала да стигне там, закъдето беше тръгнал. Тази проста истина изгаряше мозъка му. Една жена, която му помагаше преди още да е видяла изгодата си от своята помощ, беше безценен съюзник, но още по-страшен потенциален враг.

Техникът се побъркваше от мисълта, че времето течеше по някакъв твърде странен начин. В неговите мисли всичко сякаш беше като каша. Една голяма каша.

Енио Хамър го посрещна на сутрешната оперативка с приятно изражение на лицето си и без особени притеснения. Всичко беше така, както трябваше да бъде. Ни по-добре – ни по-зле. Но Дислан тайно се чувстваше гузен.

Хамър запозна техниците със техния нов шеф. Дислан щеше да ръководи всичко на всичко само шест човека плюс двама души поддържащ персонал. Щеше да се справи естествено. Нямаше и грам съмнение. Но някъде в дъното на съзнанието му се процеси странно разсъждение. Какво щеше да се случи ако някой просто дръпнеше координатите и ги смесеше със фалшиви? Това би причинило огромни вреди на всички. Непоправими вреди!

Зае се да проучва и тази възможност за съботиране на дейността им, тъй като искаше да влезе в очите на Миеру, че може и да действа самосиндикално. За добро или пък за лошо.

Хамър продължаваше да разяснява на техниците за богатия му опит, многото му квалификации и прочее и прочее. Просто не можеше да млъкне.

- Хубаво го погледнете. Това е най-добрият техник на планетата Зегандария. Роден талант. Просто се чувствам поласкан, че изобщо се е отбил при нас. Нали така?

- Ура – изреваха техниците, подобно на военно формирование на фицзарядка.

Едва сега Дислан се почувства в свои води. И спря да му пука за всичко. Просто наистина спря да му пука. Говорът на хората му приличаше на жужене, което се блъскаше в стените на шлема му. Почувства се като пиян или по-скоро като леко недоспал човек. На практика звукът се предаваше по вътрешните честоти на скафандрите, но на Дислан му направи впечатление, че някъде там нещо в него се беше пречупило. Точно това нещо го правеше готов да учи и да се развива отново.

Последващите дни минаха в обучения и тренировки. Някои от тях не бяха по вкуса на Дислан, който имаше съвсем друго ежедневие в миналото. Дори и екипажът от около едва десетина човека му се виждаше като тълпа. Но с времето успя да ги опознае и дори да се привърже към повечето от тях. Те бяха със доста сходни интереси, но това което ги отличаваше от Дислан беше уважението и любовта, което изпитваха към родната си планета. Това ги обединяваше и беше напълно разбираемо. Някъде там в цялата сложна плетеница от социални взаимоотношение той трудно намираше своето истинско място. Твърде сложно дори. Много неща оставаха недоизказани помежду им през цялото това време. Не че Дислан беше някакъв темерут, които не можеше да спечели хората. Но той имаше доста селективна стратегия в избора си на приятели. Това го определяше като индивид.

Обичай беше да се събират и да се напиват, докато Хамър не гледаше. Интересното е, че си варяха специален дестилат, които съдържаше зомбериеви соли и в комбинация с няколко други съставки можеше да ги накара да избухнат. Но те никога не злоупотребяваха с количеството на тази напитка. Бяха много внимателни. И все пак се забавляваха с пълна сила.

Дислан се преструваше, че пие, а дестилатът изливаше в специална гъба под скафандъра си. Така можеше да наблюдава и оценява различните слабости на своите така наречени “приятели”. А те ги имаха в изобилие.

Един от техниците имаше навика дори и да се напикава, нещо което искрено забавляваше останалите.

Ставаше неволен свидетел на злословията им срещу Хамър. На скритата им омраза срещу него. Когато го караха да се включи, той винаги отклоняваше предложенията им по начин, който да не го злепостави в очите им или да ги настрои срещу него.

Трябваше да изпълни заръката на Миеру. Тази жена знаеше какво иска. Знаеше и как да го постигне. Знаеше толкова много. А беше толкова незаменима. Той беше наясно със добре известната склонност на мъжете да издигнат жената, от която се възхищаваха, на пиедестал. Но в случая Дислан я гледаше просто като крачка или свързващо звено на своето собствено развитие.

Дислан само дебнеше сгодният момент да се добере пак до машината. Беше скрил източената информация по много тарикатски начин. Всичко това беше предвидил отрано. Дори и да направеха проверка, каквато вече беше претърпял в Урус Онкс, нямаше да го спипат.

Но тогава се случи нещо неочаквано.

 

^^^

На сутринта започна смяната на техниците. Те нищо не подозираха за нощното приключение на Дислан. Нищо не можеше дори да загатне какво щеше да се случи твърде скоро. Първо извършиха стандартната проверка на съоръжението. Провериха всички честоти. Дори провериха за микровзривни устройства с тахионов детектор. Всичко изглеждаше повече от добре. Не се отчитаха никакви проблеми. Но някъде там имаше нещо, което беше смущаващо. През цялата нощна смяна никой не помнеше какво точно се беше случило. Погледнато отстрани, това не беше кой знае какво. Случваше се да има заспали на вахта, тъй като Космическият Втори Пръстен беше на практика един стационарен космически кораб със много специални функции. Виновниците обикновено получаваха твърде сурови наказания. Някои от тях дори се разделяха с главите си. За тях не се хабяха никакви погребални капсули. Абсолютно никакви. Тъй като просто това не беше необходимо. Съоръжението беше приведено в готовност стъпка по стъпка. Някои от честотите в началото отказаха. Но малко по-късно всичко изглеждаше напълно наред. Сега вече можеха да започнат тестовете.

Къде на шега къде на истина техниците обърсаха изпотени чела. Метафорично казано, тъй като в открития космос, телата им не се потяха поради наличие на сложни механизми в скафандрите им.

Един от новобранците обаче забеляза нещо твърде необичайно. И повика останалите. Каквото и да си говорим, Дислан беше малко дилетант и в този ред на мисли беше направил малък, но съществен пропуск. Той можеше да предреши доста от съдбите на кораба.

Тъй като Миеру беше приспала охраната със специален серум, който собственоръчно беше приготвила и инжектирала в емонатиевите смесители на въздух на скафандрите, някои от новобранците имаха посинели лица и изглеждаха все едно че умират.

Дислан беше принуден да бърза и беше забравил да върне историята на скенера за данни на последния празен запис. Тоест някъде в огромната база данни се мъдреше точно един празен запис. При ръчно пусната проверка можеха и да го пропуснат. Но при направената машинна проверка – нямаше.

Тази сутрин обаче техниците бързаха, защото имаха прекалено много задължения и този пропуск остана незабелязан. Засега.

Трябваше да започнат със кодираните честоти на пилотите, които излитаха. Те разчитаха на тази информация твърде много. Трябваше да я получат навреме и в съответния готов вид. След това някои от добре обучените експерти можеха да се нагодят към ситуацията и да криптират честотите допълнително.

Енио Хамър сновеше насам-натам като стършел, готов да ужили всеки, който допуснеше дори и най-малката грешка. Но всички вършеха работата си перфектно. Някъде там се случи нещо твърде необичайно. Един от техниците с леко посинели лица се строполи. Мигновено се втурнаха да му помагат. Но той колабира и издъхна. Хамър нареди мигновено разследване. Тялото на умиращия щеше да бъде пуснато в открития космос, както си му беше редът, но не и преди да му се направи аутопсия. Причините за смъртта следваше да бъдат изяснени до най-малки детайли.

На Космическият Втори Пръстен разполагаха с модерна болнична апаратура. Там някъде имаше нещо, което обикновено наричаха езонианов скенер. Той правеше възможно прихващането на най-различни отклонения от нормата. Всичко бавно си идваше на мястото. Но скенерът беше повреден преди два дни и сега го оправяха. Така че трупът просто попадна в моргата на кораба.

Енио Хамър беснееше, тъй като веднага заподозря заговор. А може би и дори изтичане на информация, свързана с позицията на някои от екипажа. Какво можеше да я е причинило? Не можеше да подозира Дислан, който беше дошъл едва вчера. Не можеше, а и не трябваше. Миеру също изглежда му имаше пълно доверие. Кой тогава беше забъркал цялата каша?

За старо куче като него нямаше съмнение, че подобно нещо едва ли беше дело на сам човек. Просто не беше възможно. Не беше много трудно да се досети, че може би бяха манипулирани някаква част от апаратурата в командната зала. Но коя точно? И как?

Реши да проведе свое собствено разследване, което обаче да не пречи на официалното такова. Всичко щеше да излезе наяве рано или късно. Той беше достатъчно проницателен в това отношение. Залогът беше огромен. Но отново не заподозря Дислан, тъй като това беше прекалено очевидно. Просто изглеждаше нелепо. Разбира се, Енио щеше да провери и тази версия все пак. Но малко по-късно.

След като приключи инструктажа, реши да разпита техниците за това какво бяха видели или чули, но никой не знаеше нищо.

Докладваха му, че някои от корабите се бяха разположили в по-високите и мъгливи слоеве на атмосферата заради временните опити на пилотите да осъществят безуспешна комуникация със командния център на Космическият Втори Пръстен. Ако нещата не се вземеха под внимание, беше твърде вероятно да има жертви. При това много.

Отговорността на Хамър беше огромна. Той трябваше да направи нещо. Веднага!

Първото, което направи беше да отиде до моргата и да провери трупа. Според показанията на наносондата, както и на квантовият компютър с медицински функции не беше се случило нищо специално, освен че нивото на пентанол в организма на жертвата беше съвсем слабо по-висок от нормата. Това отново не беше доказателство за стара хрътка като Хамър. Тогава внезапно видя нещо странно. Малка, едва забележима дупчица на скафандъра на жертвата.

- Ето, че все пак открихме нещо – промърмори сякаш само на себе си той.

Върна се обратно и се опита да не предизвиква каквито и да било подозрения. На въпросите на подчинените си отговаряше едносрично и гледаше разсеяно.

Миеру обаче не го изпускаше от поглед. Видя й се леко напрегнат, но изражението му не подсказваше, че подозира нея, камо ли пък Дислан. И все пак Хамър можеше скоро да ги разкрие.

 

^^^

- Нападнали са рафинерията! Цялата е в пламъци! – изкрещя някой, който беше на вахта.

Това се беше случило точно на деветдесет и третия ден от пребиваването на Дислан във Космическият Втори Пръстен. Той вече напълно се беше адаптирал към новата си среда. Никой все още не беше успял да открие какво бяха сторили, но Хамър естествено продължаваше да души, макар и не така открито. Знаеше, че спипа ли виновника, ще го убие със собствените си ръце.

- Работниците ще загинат! Доставките на интероново гориво може да бъдат застрашени! – развикаха се техниците, като учудено клатеха шлемовете на скафандрите си.

Екипите се мобилизираха, за да реагират на цялата тази извънредна ситуация. Нямаше никакво съмнение.

Въпреки всичко Дислан ясно усети, че може би сега е дошло неговото време. В реда на нещата беше да използва този рядък шанс и да нанесе удари по някои точки от противниковата отбрата без някой да забележи - поне не в началото. Наоколо всички се шураха и се опитваха да дадат максимума от себе си. Дислан помнеше, че единственият път за спасение, преди да го разкрият, което определено щеше да стане, след като използваше машината за втори път, беше да се домъкне до някоя от резервните капсули. Обаче във Космическият Втори Пръстен такива почти нямаше. Самото съоръжение разполагаше едва с четири резервни спасителни капсули и те бяха на разположение само в една ниша под командния отсек. Дислан искаше да бъде сигурен, че ще може да избяга, но беше твърде вероятно да го свалят, дори и да излетеше. Ситуацията беше относителна. И той трябваше да вземе предвид всички възможни рискове.

миг Някакси всеобщото настроение се смени. Всичко това не биваше да се случва. Дислан действаше като на сън. Не му пукаше изобщо. Ама изобщо. Беше решен да накаже тези гадини.

Отиде до антирадарният ускорител и скришом вкара грешни записи в липсващата клетка, която беше уж неволно изтрил предходния път. Това определено щеше да промени правилата на играта. Цялата математическа парадигма зависеше от сменените коефициенти, свързани с функцията, отговаряща за насочване на оръжието.

След това той се опита и да пренасочи част от мощта на главния генератор и да усили неговата мощ. Щом посоката се променеше от неговата добра воля щяха да зависят доста животи. Той щеше поне малко да играе ролята на Бог!

Според получената информация запалената рафинерия беше само предтекст част от войските да бъдат дислоцирани извън града по незнайни причини. Разгръщането на този втори фронт се видя малко нелогично на Дислан не заради друго, а защото съоръжението беше ключов обект, който до съвсем доскоро беше определял търсенето и предлагането на интероново гориво.

Енио Хамър по случайност беше малко встрани и не забеляза Дислан. За втори път късметът му проработваше. Беше сигурен, че определено нямаше да има трети.

Някъде там беше необятният космос. Изворът на целият този хаос. Самото начало на съотворението. Дислан беше потопен в него макар и на борда на космическия кораб.

Скоро беше настроил всичко. Техниците получиха от него нужните инструкции. И тогава разбра колко много беше сгрешил. Всичко това беше постановка. Така поне си помисли в първия момент.

Енио Хамър беше решил да го премахне по много тънък начин. Най-вероятно щеше дори да го остави да се изплъзне с една от совалките. Единствената причина беше, че ако го пипне, щеше да носи отговорност за действията си пред губернатора, а това просто означаваше смърт. Неминуема гибел! Не, той щеше да му предостави правото на свободно оттегляне. Миеру беше в смъртна опасност. Той не си даваше сметка, че започваше да обича тази жена. Не с любовта на хлапак, а с топлата обич на човек, видял и преценил характерите на хората около него. Трябваше да се бори за нея. Трябваше да победи заради нея, но и за себе си. Това беше разковничето. Не трябваше да се мисли за герой! А просто да даде всичко от себе си, за да могат те двамата да живеят. Да живеят заедно. И да споделят остатъка от живота си. Тя трябваше да оцелее. Те двамата трябваше да оцелеят.

Опита се да я намери, но никъде из кораба не я срещна. Всичко явно така беше подредено. Енио Хамър си беше свършил работата отлично. Колко възпитан беше само!

Сети се за тайната градина. Вратата беше леко открехната. Не просто влезе, а нахълта. Там някъде вътре, зад цялата тази растителност, я намери. Крехкото й телце беше още топло. Очите й бяха затворени. Сълзите закапаха от клепачите му. Той се почувства гузен за кончината й. Откри една малка бележка, която тя държеше в ръцете си и на която пишеше “Благодаря ти, че ме научи да живея. Един миг, в който аз свободно можех да определелям живота си, независимо от своя съпруг. Твоя Миеру. Обичам те!”

Зад гърба му вратата се затвори. Явно все пак нямаше да го оставят. Той беше нанесъл достатъчно вреди на много и различни спидери. По груби данни може би щяха да са повече от деветдесет. А това значеше много.

- Няма да те пусна да ме разиграваш, техник Дислан. Вече свърши доста пакости и дори ме лиши от съпругата ми. А аз съм стар човек и е малко късно да си потърся нова – чу леко дрезгав, но възпитан глас.

Дислан нямаше особено желание да се обърне, но не искаше противникът му да го смята за страхливец.

- Показах ти градината си, само защото знаех, че ще стигнеш дотук. Ти нямаше да дадеш плановете на кораба за нищо на света. Но това отдавна няма значение. Постъпи разумно. Но сега сам ще стегнеш примката около шията си.

- Резервната капсула – прошепна той и грабна трупа на Миеру. Нямаше да остави своята любима дори в часа на смъртта й.

Беше на другия край на градината, а евентуалните му преследвачи на около двадесет и пет метра от него. Трябваше да ги изпревари.

 

 

^^^

Тъкмо вече го приближаваха, когато съгледа една малка врата, полузакрита от околната буйна растителност. Реши да рискува, дори и да се озовеше в зала, където щеше да стане жертва на декомпресия. Просто я натисна. Дори се опита да я ритне. Вратата беше здраво залостена. Нямаше никакъв ефект. Оставаха му само няколко секунди, преди да бъде разсечен от хората на Хамър, които освен лазерни резци, носеха и пневматични елориеви чукове, с които да го смачкат като пихтия. Внезапно обаче времето сякаш спря. Това трая за по-малко от секунда.

В главата си чу гласът на Миеру “Ти ще бъдеш спасен, любими.”

Люкът се отвори и светкавично се затвори. Дислан се метна и замалко не се заклещи в тесния отвор.

Когато се опомниха, хората на Хамър се огледаха, но от него нямаше и следа. Колкото и да блъскаха по здраво залостения люк, нямаше резултат. Опитаха се да го срежат с плазмена горелка. Но това отне доста време и в крайна сметка, Дислан се изплъзна.

Не знаеше как да напусне кораба. Скоро щяха да го усетят и довършат окончателно. Просто щяха да го екзекутират.

“Не бой се” – това несъмнено беше гласът на Миеру. Тогава съзря малко записващо устройство - звукът идваше от него. Тази малка “кутийка” му беше спасила живота.

Дислан знаеше обаче и още нещо. Енио Хамър криеше и други тайни. Нямаше да се учуди, ако на борда на този кораб се появеше още нещо интересно. Съмняваше се, че функцията на кораба се ограничаваше просто до наблюдение и използване на антирадарния ускорител.

Дислан дори се питаше как може двама души с толкова различни характери да станат съпрузи. Струваше му се направо невероятно. Изведнъж се плесна по челото. Ами ако Миеру просто беше андроид. Тя беше програмирана да го обича. Но въпреки всичко вътрешно в себе си го ненавиждаше до смърт.

Реши да провери хипотезата си. Бръкна зад темето й и не след дълго напипа едва забележимия елониев капак на черепа й, монтиран под така наречената синтетична коса, обработена по подходящ начин, за да имитира истинската.

Опита се да разгледа интегралната схема, която беше свързана по много особен начин с останалите компопенти вътре в главата й. Стори му се, че нечии опитни пръсти са пипали, но сякаш не са имали време да донастроят нещо и са прекратили работата си скоропостижно.

“Дяволски добри инженери имаме, щом успяха даже и мен да ме метнат. Просто да им се неначудиш.”

От уважение към помощта й, той не я разглоби, а запази целостта й, тъй като му беше по-приятно да я гледа в пълен вид.

Определено щеше да го забавя, ако трябваше да я носи, подобно осъден своя клуп, но не можеше и да я остави. Ако я намереха, лесно щяха да подушат неговите собствени следи.

Струваше му се, че е като благороден елен, около който вълчата хайка стеснява кръга, докато не успеят да го притиснат в някой ъгъл и да пречупят гръбнака му, гледайки как светлината бавно угасва в зениците му. Доста сърцераздителна представа на човек, попаднал в пълна безизходица! Но Дислан нямаше да се даде толкова лесно на тази банда негодници!

Мрачното помещение, в което се намираше той, тъй като не спираше да ходи дори и с андроида на гръб, не приличаше нито на хале, нито на нищо друго. Беше нещо, навяващо скръб.

Дислан проля сълза. Един андроид, който дори не беше програмиран да го обича, тъй като той не беше негов собственик или господар, го беше опознал за толкова кратко време повече от всичките му колеги, с които работеше от години.

Разбира се опасността за него още съществуваше. Вървейки бавно по нещо, наподобяващо споменатите екванатови “черва”, които представляваха главните артерии на кораба, той стигна до машинния отсек.

“Адът започва сега!” – прошепна той и се намести в машинното.

Пълзеше и се свиваше, за да не би някоя неравност наоколо да разкъса изолацията на скафандъра му. Тогава внезапно разбра. Сам беше влязъл в място без изход.

За щастие хората на Енио поради някаква причина не тръгнаха да проверяват първо машинното, а се разпиляха да огледат съседните изходи. Те твърде добре знаеха, че дори е да беше вътре, Дислан просто нямаше откъде да излезе. Малко по малко започнаха да се завръщат.

Дислан усещаше повишената температура в машинното, но не можеше да гъкне. Просто всеки момент можеха да го измъкнат оттам.

Ненадейно гласът на Миеру му прошепна “Не се бой, те не могат да стигнат до теб. Просто не напускай това място още известно време.”

Гиамозановите подобрени скафандри, които бойният кордон носеше на гърба си, им пречеха да се вмъкнат в тесния синтераниален люк. Приличаха на отбор шишковци, които бяха добре похапнали, но не искаха да си го признаят.

Не бяха взели горелката, с която бяха разстопили предишния люк. А и не помнеха къде я бяха захвърлили. Дислан знаеше, че тази игра на котка и мишка не може да продължава още дълго.

Тогава ненадейно му хръмна да използва нещо крайно нетипично. Гласът на Миеру. Едва ли щяха да очакват да чуят гласа на мъртвец. Дори и Хамър беше достатъчно суеверен да се сепне. Поне за миг!

Опита се да накара малката кутийка да заработи, но нямаше никакъв ефект. Тя просто оставаше няма. Сякаш духът беше се изпарил и го беше оставил да се оправя, както знае. Тогава забеляза, че отстрани на устройството имаше миниатюрен транслаторен клапан и той реши да го натисне. Включи вградения микрофон на скафандъра си и изкрещя със ниския си басов глас “Онгуро Зенал.” Транслаторният механизъм обаче беше преобразувал гласът му до неузнаваемост. Сякаш идваше от Ада. Дали това не беше хрумка на Миеру?

Горе тежко бронираните войници започнаха да се оглеждат обезспокоено. “Ами ако там долу се е сврял демон?” – шепнеха те.

Дислан предпочиташе да го смятат за демон. Но той познаваше психиката на хората. Нямаше да им отнеме дълго време да се опомнят.

Макар и леко странно, той имаше необходимото време да се вмъкне в една от спасителните капсули, която беше скрита точно в един страничен отсек в машинното. Докато се опомнят, той се претърколи и бързо херметизира совалката. Нямаше никаква представа дали тя беше подготвена за полет. Натисна аварийния бутон за изстрелване. И полетя. В безбрежната шир.

- Обадете се в командната зала, за да го свалят мигновено – изрева крайно разочаровано Енио Хамър.

Докато летеше със совалката, Дислан забеляза, че тя имаше специален камуфлажен режим, в който не само системите й минаваха в условия на хибернация, но още повече тя ставаше напълно невидима. Технологията беше крайно интересна, тъй като беше базирана върху специална “мета кожа”, създадена от течен метал на нанооснова. Този своеобразен “плащ” покриваше машината. Дислан го активира мигновено. И корабът стана прозрачен като стъкло. Но и той самият като че ли стана прозрачен. Беше доста смахнато. Е, не можеше да си види вътрешностите като на рентген, но просто все едно на мястото на кораба имаше само вакуум.

Веднага реши да направи сто и осемдесет градусова маневра, за да не бъде свален от огневата мощ на летящият космически град, който някак зловещо се рееше на границата между стационарната близка орбита и необятната космическа шир. Приличаше на призрачен остров, чиито зъбери като хищни нокти искаха да го сграбчат. Не искаше само да разчита на невидимостта си. Това можеше да му изиграе лоша шега.

В доста тясната пилотска кабина имаше малък херметичен отсек, в който той беше прибрал останките на Миеру. Но това не беше фетишизъм, а твърдото му намерение да й осигури достойно погребение! Тя беше единственият истински приятел, който той някога беше имал! Андроид или не, в чиповете на главата й се криеха някои от ключовете, водещи към отговорите, които техникът търсеше. Освен това, камуфлажът, който летателният апарат му осигураваше също не беше за подценяване. Трябваше да мисли къде евентуално да кацне. Зад гърба му на доста голямо разстояние от траекторията му на летене се носеха откосите на специални квантови оръдия. Такива бяха упълномощени да притежават единствено представителите на Космическия Втори Пръстен. Специалният му камуфлаж го беше направил невидим за радарите, но нищо не можеше да спре квантовите лъчи.

Той реши да направи стремително приземяване. Надяваше се корпусът на совалката да не се подпали или дори разпадне при навлизане в атмосферата на планетата.

Разбира се, имаше опасност това да направи летателният му апарат забележим и той да бъде свален. Но реши да рискува. Освен отличен механик, той беше може би най-добрият пилот на Зегандария!

Изключи автопилота, както и всички двигатели на машината – основните и страничните стабилизатори.

Време беше Ендрю Дислан да оцелява по своя начин!

Наклони носа на совалката и предприе контролирано свободно падане, като се опитваше да избегне всяка деформация на корпуса, която неправилният ъгъл на спускане можеше да причини.

Дислан определено усети повишаването на температурата. О, да, беше започнало да става адски горещо.

Наелектризираните облаци проблясваха сред изригвания от плазма, които се наблюдаваха в определени части на планетата. Совалката някак си успяваше да ги избягва. Но всеки момент можеше да има сблъсък и поради извънредно лошата видимост кацането се превърна почти в невъзможно.

Дислан беше задал правилните координати и совалката трябваше да кацне близо до космодрума “Урус Онкс”. Предвидливо искаше да е встрани от рафинерията на улица “Маеркс”. Кой беше виновникът за нейното изгаряне?

Совалката бързо се спускаше през рехавата атмосфера надолу към скалистата полупустинна повърхност на планетата. Скоро, съвсем скоро щеше да е вече на твърда почва. Апаратът плавно кацна сред малък облак прах. Дислан отвори херметическия люк и излезе. Внимателно скочи на земята. Веднага се огледа наоколо. Мъгливата атмосфера наоколо, примесена с тътена на войната, разкриваше една почти сюрреалистична, но страшна картина!

Рафинерията попадаше сред група обекти със стратегическо предназначение. Не беше чудно някой да беше искал заличаването й. В далечината забеляза ранени. Част от работниците бяха изхвърлени от силната експлозия и телата им бяха разкъсани. Когато Ендрю ги погледна със безизразно лице, изпитото му изражение означаваше единствено, че те просто са нямали шанс да оцелеят. Това го хвърли в смут за кратко, но после си каза, че явно е било неизбежно. Малко по-малко започна да изследва какво се е случило с рафинерията. Пречиствателните инсталации бяха полуразрушени, но не и част от основната сграда. Тук всеки ден полагаха труд повече от двадесет хиляди работници, тъй като това беше монополното звено за производство на гориво на западната част на планетата.

Техникът беше в добре изолиран скафандър. Беше пъхнал останките на Миеру в малка херметична капсула. Наоколо явно определено нямаше никакви други признаци на живот. Тъкмо се канеше да поогледа за последно, когато погледът му падна върху една умряла жена. Нямаше и съмнение, че беше издъхнала в адски мъки. По отруденото й лице ясно се виждаше, че смените в рафинерията я бяха разсипали напълно. Но това беше едно от много малкото сигурни работни места. До нея все още дишаше нейното момиченце. То беше оцеляло въпреки всичко. Дислан се втурна, за да се опита да направи каквото може за него. Жената беше сменила своята бутилка със сгъстен въздух и я беше дала на дъщеря си в опит да я спаси. Беше се жертвала, за да може тя да живее. Момиченцето може би не осъзнаваше напълно всичко това. Но по малкото му личице имаше засъхнали сълзи, които ясно личаха през стъклото на скафандъра. Явно майката го беше взела незнайно откъде. Странното беше, че въпреки всичко не се беше разхерметизирал.

Дислан пое детето. Погледна в дълбоките му сини очи и го попита:

- Как се казваш?

- Миеру – проехтя детското му гласче.

Тогава Дислан разбра цялата тази объркана история. Миеру беше просто майката на детето, което носеше нейното собсвено име. Явно беше, че е извънбрачно, иначе нямаше да го даде за отглеждане на тази проста и отрудена жена. Жена, която обаче го беше обикнала като свое, въпреки че едва го издържаше с оскъдните си ресурси. Но как може един андроид да бъде майка? А може би точно това е искал Хамър? Перфектното послушно същество, което да му осигурява перфектният параван за нормалност, която да му гарантира оставане на поста на летящия космически град. Но Дислан допускаше и друга много по-вероятна възможност. Допускаше се замяна на абсолютно всяка част от тялото и замяната й с биомеханична, тъй като черният пазар за органи беше добре развит. Как между впрочем и на всяка друга планета в галактиката. Значи, по тази логика, тя беше давала органите си един по един само за да осигури средства за отглеждането на дъщеря си и да я държи по-надалече от истинската опасност. Накрая се е съгласила дори да трансплантират съзнанието й върху някаква обикновена интегрална схема.

Зад гърба си техникът чу някакъв шум. Явно може би бяха войници или мародери. Реши да не рискува. Хвана детето под ръка. То го погледа учудено, но нищо не каза. И тръгнаха към Криптата. Като техник от най-висш ранг, Дислан знаеше тайните на тази планета на петте си пръста. Може би затова беше такъв темерут!

Криптата беше специален подземен комплекс, чиито подстъпи извеждаха неизвестно къде. За да претотврати кражбата на спидера, Дислан беше активирал камуфлажния режим и сега той беше напълно прозрачен. Дислан беше запазил опознавателния си нарензиев чип с цел да се легитимира, ако му го поискат. В случай, че изобщо срещнеха някого. Момиченцето послушно тръгна след него. Някъде далеч зад гърба им се чуваше тътена на битката.

Криптата беше изградена без знанието на работещите на улица “Маеркс” и се намираше не чак толкова далеч от рафинерията на разстояние от около пет мили. Но периметърът беше отцепен.

Дислан имаше огромния късмет, че поради избухналата тотална война постовете не бяха по местата си иначе никога нямаше да успее да проникне в рафинерията.

Първоначално Дислан въобще не можа да разбере промяната у себе си. Той никога не беше имал близък досег с друго човешко същество. Но сега той даваше всичко да спаси момиченцето. Може би така искаше да изчисти съвестта си. Сумрачната обстановка на криптата не беше най-доброто място на което човек да бъде. Техникът беше добре запознат със вътрешната сложна плетеница от коридори и тунели, които водеха далеч на североизток – може би се простираха стотици или дори хиляди километри. Дислан разбира се никога не беше обикалял из всички тях. Имаше само карти и нюх как да ги чете. Когато правеха първите изпитания, някои от залите бяха отлична възможност за провеждане на експериментите.

Миеру никога не беше влизала в подобно помещение, но някак се доверяваше на новия си закрилник.

Продължаваха да вървят все по-навътре и по-навътре. Дислан включи малко изетиево фенерче, което беше твърде често използвано за ежедневни нужди. Техникът не беше въоръжен и ако някой в тъмното имаше намерение да ги нападне, той едва ли би съумял кой знае колко да се защити.

Но той не се плашеше. Честно да си признаем, и да се плашеше мародерите отвън едва ли бяха по-добрата алтернатива. Той знаеше, че някъде из дълбините се криеше катедралата “Сор Ин Тум”. Искаше да отведе момиченцето, където беше починала баба му, а не да й показва някаква раздрънкан андроид, за които да твърди, че всъщност е бил майка й.

На съвестта на Дислан щяха да тежат много грехове. Тунелите се спускаха дълбоко и правеха толкова невероятни разклонения, че неминуемо се налагаше отвреме-навреме той да се допитва до картата. Иначе можеше изобщо и да не излезе никога от този лабиринт.

Миеру не плачеше, нито викаше, само големите й очи някак се разширяваха учудено, виждайки причудливата околна обстановка. Тук долу не беше влажно, а сухо и звуците отвън не достигаха до такава дълбочина.

Изведнъж Дислан се запита защо тази катедрала беше издигната именно тук и дори не фигурираше на картата. Честно казано, ако не бяха думите на майката на Миеру, той никога нямаше да подозира за този обект.

Катедралата “Сор Ин Тум” беше изградена от орден венетариански измамници и псевдолъжци, вярващи в измислен бог – Торнус. Нямаше по-глупави разсъждения от онези, вкарвани в главата на обикновените вярващи, от тези, свързани със тяхната вътрешна отдаденост на едно фалшиво божество. Това дори не беше точно и култ.

Дислан извади малък бластер, който беше свил съвсем случайно от един от своите преследвачи. По-точно оръжието някак се беше озовало в машинното, където всъщност беше и той. Макар и малко, оръжието беше опасно.

Не след дълго те вече бяха пред въпросната катедрала. Действително зданието беше величествено – рядка готическа архитектура с огромни подпорни колони в стил необарок. Това рядко произведение на изкуството можеше да предизвика само възхищение. Това беше самата истина. Прекалено дълго бяха се задържали покрай самата катедрала, която излъчваше особена аура.

Дислан можеше да се хване на бас, че нещо ги приканваше да влязат вътре.

Когато обаче пристъпиха към вътрешността на катедралата някаква невидима ръка сякаш им попречи да го направят.

Защо подобни псевдорелигиозни култове намираха такава почва за развитие никой не можеше да каже.

Едно беше сигурно момиченцето не се чувстваше добре на място като това. Всичко наоколо беше злокобно.

Дислан се опита да продължи по някои от страничните коридори, но не успя. Същата невидима ръка сякаш го задържаше.

Тогава близо да катедралата той видя нещо като малък саркофаг. Вътре лежеше тялото на истинската Миеру. Подлият Енио Хамър беше превърнал тази кукла андроид в нейно подобие. Торсът беше напълно осакатен и разложен, но лицето й беше все така красиво сякаш някаква невидима сила го пазеше да не загуби чара си.

Дислан разбра. Път нататък нямаше - трябваше да се върне. Пое обратно назад.

Когато на другата сутрин излязоха от Криптата, видяха че много от труповете на работниците липсваха. Сигурно Енио Хамър беше тръгнал по петите им!

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*  Думата демон произхожда от гръцки и до V век пр. Хр. означава само и единствено „бог“, „божество“. Прави се алюзия към способността на Дислан да бяга от всякакви капани, които противниците му залагат.

» следваща част...

© Атанас Маринов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • В епилога ще се разбере за края на Ендрю Дислан и на Енио. Там ще разбереш идеята. А относно за мотивите - те винаги са малко неясни. Хората не са рационални, а емоционални същества.
  • Тази част е свързана с предходната. Дислан е крайно асоциален тип, който има нужда да бъде оставен на спокойствие да си върши работата. Макар да е гений - има нужда от цел в живота, която да гони абсолютно сам. А Миеру е просто ловко използвана от Енио като параван за управленските му амбиции и прикриване на собствените му слабости. До известна степен и тримата са парчета от едно и също огледало - "творецът - инженер", "творецът-майка", и "творецът-политик". Дислан не избира да бъде предател, а вижда, че това е единственият начин да следва пътя си и да проумее кой е той всъщност. "Време беше Ендрю Дислан да оцелява по своя начин!" От друга страна гласът на морала заговаря в Миеру. Тя има малка дъщеричка, която е на планетата и Дислан ще отиде именно там. Но да не издавам историята.
Предложения
: ??:??