ГЛАВА ШЕСТА: Енио Хамър

Хамър не беше човек, който прощава или неглижира подлости. Дислан беше злоупотребил с доверието му и щеше да си плати – при това скъпо. Как беше унищожил бойни спидери, които можеха да наклонят везните в тяхна полза! Това беше само със знанието на Миеру – или по-точно андроидът, копирал нейната идентичност.

Първоначално Дислан се беше спасил, но този път наказанието му щеше да бъде сурово. Енио приготви всички налични сили, за да го спре. Свърза се с оцелели наемници и беше пратил по петите на самонадеяния глупак цял взвод обучени убийци, които да го довършат без капка милост.

Хамър съзнателно избягваше своите контакти с тях и беше възложил на командира им да изпълнят нареждането му. Те трябваше да му донесат главата на Ендрю!

Дислан ги съзря да душат недалеч от Криптата. Не бяха открили совалката иначе нямаше да действат толкова открито. Идваха групово. Изглеждаха да са професионалисти, но те не знаеха кой всъщност беше той.

Като техник от най-висок възможен ранг той беше преминал обучението за елитен войник в съкратен вид – това включваше базовата армейска подготовка и не на последно място специализирано обучение по боравене с оръжия. Той спокойно би могъл да се отдаде на военна кариера, стига разбира се да го беше поискал.

Някъде Дислан беше чел, че траекторията на плазмения куршум може да прониже главите на няколко души едновременно, ако се използва така наречения торционен усилвател. Дислан не разполагаше с тази джаджа иначе щеше да пръсне главите им като пунш.

Момиченцето беше закрило с ръце визьора на шлема на костюма си. Дислан беше проверил дали бутилките й с кислород са в изправност, тъй като после нямаше да има време да се занимава с нея.

Реши да действа скрито и да заложи на сигурно. Вятърът щеше да му бъде съюзник, тъй като той беше наясно какво върши. И майсторското заобикаляне щеше да ги накара да се движат по-нагъсто преди да натисне спукъса на оръжието. Приготви се и стреля.

Първият дори не разбра какво точно му се случи. Донякъде дори и вторият. Но другите се усетиха и започнаха да обстрелват мястото, където се криеше Ендрю. Направо бяха решили да го закопаят без грам милост. Това беше заповедта.

Техникът се опита да осигури сигурно убежище за момиченцето. Той трябваше да се намира на по-закътано място, защото някой случаен откос лесно можеше да го убие. Дислан поне беше защитен от боен скафандър, което беше сравнително слаба утеха, но момиченцето носеше най-обикновен и трябваше да внимава.

- Дислан, знаем, че си там – изрева някой, - не ни мотай и не се крий. Иначе ще стане по-лошо за теб.

Дислан обаче реши да ги разиграва, за да може да убие и останалите. Трябваше да се справи с всички и да не пропусне – нито веднъж.

Руините на рафинерията бяха доста добри за подобна игра, но тук на няколко мили разстояние, теренът беше почти напълно открит.

Дислан се сети за андроида. Миеру щеше да изиграе ролята си на негов закрилник за последен път. Този път щеше да я използва за примамка.

Трябваше да покаже на какво е способен иначе гибелта му беше неизбежна. Войниците обаче не се спуснаха да го преследват, както той очакваше, а просто разредиха формацията си и се опитваха да го заобиколят и да стеснят кръга около него.

Техникът разбра. Тогава той изрева като ранено животно и тръгна към най-близкото прикритие. Войниците отново откриха огън по него. Битката беше твърде неравна. Но дори и така все още имаше известни изгледи за негов успех.

Техникът реши да ги накара да се въртят в кръг, докато майсторски пристъпваше към труповете на убитите вече двама. Той беше забелязал, че те разполагаха с езониеви бомби. Трябваше само да се добере до едната от тях.

Те обаче отново бяха разгадали намерението му. Тогава Дислан реши направо да стреля в бомбата – пък каквото стане. Ударната вълна не закъсня и помете други двама от най-близкостоящите, а успя да рани трима от враговете му.

Тогава извади андроида. Останките му още се мъдреха в специалната торба, в която ги беше прибрал. При вида на Миеру – която беше известна като съпругата на Хамър – те малко се объркаха. Дислан застреля и последните няколко. Беше просто феноменален!

След това прибра оръжията им и взе момиченцето, което трябваше да бъде отведено на безопасно място. Самият той също беше ранен – но не от куршумите, а от близката детонация на десет микротона езониев еквивалент, който сам беше активирал.

Хамър беше предвидил командира им да стои по-настрани. Той не успя да попадне в полезрението на Дислан.

Командирът се отдръпна, за да докладва.

- Застреляй го – нареди Хамър. – Не ме интересува, но искам той да бъде премахнат. Иначе ти ще бъдеш премахнат.

- Ще се оправя – измъчено промълви той.

Дислан обаче беше изчезнал. Нямаше шанс да го открие.

Хамър беше станал свидетел на своя грандиозен провал. Този път знаеше едно – смъртта му беше неминуема – не за друго, а защото лесно щяха да разберат кой е виновен. Това беше Хамър. Той беше пуснал тази змия Дислан в пазвата си. Той беше допуснал Миеру да го използва, за да му отмъсти. Какъв слепец беше само! Хамър се удари с тежко бронираната ръкавица на скафандъра си по главата, но заради липсата на гравитация, не усети нищо.

Тъгата му беше неописуема. Той беше разпитал всички свои подчинени за цялата кощунствена намеса в настройките на оръжието. Никой нищо не беше видял. А и никой не смееше да гъкне.

Хамър знаеше, че Дислан е прекалено умен и веднъж изплъзнал се, нямаше да бъде лесно да го улови. Беше успял да локализира приблизителната му точка на падане, но отново го изтърва. Трети път нямаше да го хване. И оставаше да очаква суровото възмездие от ръката на своя опонент! А то определено нямаше да закъснее, а щеше да дойде най-неочаквано.

Да остават на Космическия Втори Пръстен беше доста безсмислено главно поради факта, че оръжието вече беше неизползваемо. Да, системите функционираха, но на практика това нямаше да ги спаси от сигурна гладна смърт, тъй като вече нямаха нищо за ядене и всички запаси от елендоранс и хирас бяха изчерпани.

Хамър реши поне да използва последните остатъци от властта си, за да оцелее. Под предтекст, че използва Поправката за оттегляне от военен обект, той събра останките от екипажа и се натика онези спасителни капсули, които бяха останали незасегнати досега.

Имаше намерение да отлети в неизвестна посока поне докато събитията се поуталожеха. Но той рано или късно щеше да се върне пда отмъсти на своя смъртен враг. Враг, който беше унищожил целия му свят. Изграден толкова старателно. Толкова идеално подреден според представите на Хамър.

Дислан и момиченцето решиха да поемат към космодрума “Урус Онкс”. Само това място можеше да се нарече безопасно. Поне засега! Дислан знаеше, че никой няма да го удари. Първо, за това трябваше голяма ударна мощ и второ много от главнокомандващите нямаше как да напуснат Зегандария по друг начин.

Влизането в подобен обект наистина беше забранено. Но на Дислан не му пукаше особено. Той беше роден да нарушава законите и правилата. Това беше истинското му призвание, което му доставяше удоволствие.

Двамата се промъкнаха крадешком към предишното работно “място” на Дислан. Едно място, което замалко щеше да стане негов гроб, но сега можеше да бъде единственото негово спасително убежище.

Космодрумът изглеждаше малко по-различно от последният път, когато той беше пребивавал тук. Странно място. За странни хора. Дислан и Миеру. Две осъдени души, които никой не искаше.

Двамата просто си стояха, без да мърдат в очакване на най-лошото. Но то не последва. Тичешком прибягаха до инсталациите на един от вътрешните сектори.

Космодрумът беше огромен. Размерите на това съоръжение сега се сториха на Дислан дори още по-големи от по-рано. Някъде там смътно се процеждаше мъждива светлина на евтина ирениева лампа – такава, която обикновено слагаха близо до някои от второстепенните отсеци за изстрелване на совалки. Решиха да се насочат натам.

Нямаха достатъчно време да огледат дали не се крие някаква заплаха. Целият комплекс беше много добре защитен от подземни установки, където бяха разположени протонни бомби. Космодрумът естествено разполагаше и с енергиен щит срещу евентуални атаки.

Дислан се запита дали поне тук бяха останали живи хора от последното му пребиваване на планетата. Определено нямаше време да оглежда всяко ъгълче, а може би трябваше да го направи.

Гръмка експлозия от другата страна на космодрума привлече вниманието им.

- Започнали са атаката – промълви Дислан. – Всичко ще приключи скоро. Или поне така се надявам.

Пристъпващите пълчища от бойни дронове и друга техника правеха всичко това да изглежда просто нереално.

Двамата виждаха, че на няколкостотин метра всичко просто беше един нескончаем огнен ад. Бяха съборени някои от защитните пръстени на града. Това вече се виждаше твърде ясно. Нямаше как да успеят да победят.

Дислан взе момиченцето на ръце, доколкото беше възможно да направи това предвид факта, че тя беше облечена в скафандър. Момиченцето го погледна и му продума:

- Знаеш ли мама ми каза, че ще дойдеш. Затова ти помогна да се измъкнеш оттам.

Дислан съвсем ясно осъзнаваше, че не е получил свободата си даром. И беше готов да върне услугата, която Миеру беше оценила с цената на собствения му живот.

- Не трябваше да убиваш хората на Хамър – някак свойски произнесе детето. – Те нямаше да те докоснат докато си покрай мен.

Дислан наистина не беше очаквал да чуе подобно нещо от едно дете. Но той знаеше, че оцеляването му зависи от това да изпълни предсмъртната заръка на майката, при това без тя изрично да го моли – нещо на практика невъзможно предвид факта че тя беше отдавна покойница.

- Коя всъщност си ти? – запита я Дислан, който започваше добре да осъзнава в какво се беше забъркал.

- Аз всъщност съм бог Торнус или по-скоро се представях за този измислен лъжебог. Вие човеците определено обичате да вярвате в измислени богове и идоли. Прибягвате в молитвите си до тях в момент на слабост. Нека ти кажа нещо. Вместо да се обръщате за помощ навън, трябва просто да потърсите отговора вътре в себе си. Там със сигурност ще го намерите. Вие сте отговорни за собствената си съдба.

- И как заблуди толкова много хора! – Дислан беше смаян.

- Не беше чак толкова трудно. Расата на миеранианците всъщност трябваше да оцелее. Венетарианците бяха просто наши естествени врагове.

- Но Вие приличате на нас хората! – отново ахна Дислан.

- Само външно, защото можем да променяме облика си – спокойно му отговори момиченцето. – Въпреки това останаха твърде малко места на които действително можем да оцелеем. Тази планета е настроена крайно враждебно към нас. Ние просто се опитваме да продължим съществуването си като всички.

- Добре, да приемем, че те спасих – започна доста предпазливо Дислан – не толкова да се покаже какво е направил, колкото да се презастрахова – аз за какво съм ти?

- Ти ми трябваш за прикритие поне за известно време. Докато расата ми напусне тези места или се премести да живее на друго по-безопасно място.

- Значи Вие обитавате вътрешността на катедралата? – запита я той.

- Не точно. Самата катедрала е съставена от костите на загинали миераниаци и може би затова е толкова красива.

Дислан прехапа устни почти незабележимо. Беше попаднал в смъртоносен капан.

Момичето обаче не изглеждаше разстроено. Просто искаше да му каже малко повече за своята собствена раса, която желаеше да спаси.

Техникът беше поел отговорност да се грижи за нея докрай, а той държеше на думата си. Искаше да й се реваншира. У нея имаше нещо – нещо, което толкова много му липсваше у много други хора, с които беше длъжен да общува. Нямаше кой да го спре да й помогне и да върне дължимото.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* – Бог Торнус е измислен бог на миеранианците. Изглежда като неопределено висше създание с леко човешки черти, но миераниански белези, които са големи очи и светла кожа.