Волската опашка

Годината бе 2004-та, мястото - село Варихлебарково, домът на семейство Житкови. Бай Стамат Шкембето, Житков по фамилия, и побратимът му, селският дон Жуан дедо Пенчо седяха под шарената сянка на лозата и отпиваха неразредено вино. Черешите, които играеха ролята на мезе, отдавна бяха потънали в нелегалност нейде из стомасите на гореспоменатите, а костилките им, обилно оплюти от мухи, се търкаляха по масата. Лятното слънце печеше и руйна пот се стичаше от двамата другари. Домакинът наруши възцарилата се тишина с думите:
- Абе, бай Пенчо, какво стана с единадесетия ти син? Онуй, слабичкото, дето можеше да се побира в кошница?
- Добре е, ама за малко да се удави в бъчвата с ракия миналото лято.
Дедо Пенчо имаше общо тридесет деца. Беше се женил и развеждал около пет пъти. В момента бе неженен, а и възрастта му не го правеше особено предпочитан от младите моми-или поне от тези, които не знаеха за банковата му сметка. Бай Стамат гаврътна още една чаша и попита:
- А как е синът ти Тошо? Къде се изгуби и той като млада булка, видяла мотика?
- В града отиде. А твоят Боян? Още ли продължава с опитите си да пише?
- Да. - кратко отвърна бай Стамат.
- Къде е сега?
- Ами тука си е. - отвърна Стамат и в същия момент осъзна, че си няма и представа къде е синът му в този миг. А въпросният субект се намираше на покрива. Къщата бе едноетажна, а Боян лежеше до комина. Той отвори очи и първото нещо, което видя, беше лъчистото синьо небе. "Брей, боядисали са сивия таван на стаята ми!" - помисли си и секунди по-късно осъзна, че изобщо не е в стаята си. Слънцето пееше, птичките грееха  (всъщност беше обратното, но нашият човек бе пиян)  и той висеше на покрива. Понечи да стане, но за зла беда се изтърколи и потъна във въздушното пространство. Докато доказваше законите на гравитацията, Стамат и Пенчо продължаваха с разговора си.
- Е, все пак добрите писатели не падат от небето. - подметна гостът В същия момент Боян се строполи върху купчина от сухи съчки и стари дюшеци.
- Но лошите явно падат - заключи мъдро Стамат. Последва странно мълчание. Старите хора го гледаха учудено, питайки се какво ли е правил на покрива - Стамат отдавна беше изгубил надежда, че някой ден синът му ще се сети да го почисти от "бомбандировките" на пернатите . Боян пък не можеше да повярва, че е здрав и читав.
- Стамате - обади се Пенчо - твоят син да не е гледал филма за хвъркато момче Питър Пан и изгубените ергенчета?
- Ние вече нямаме телевизор. Жената забравила чаша с вода върху него, а котката взела, че я бутнала...
Пенчо реши да смени темата и попита Боян:
- Хей, Бояне! Върви ли писането?
- Върви, върви.-излъга Боян. Събитията от вчерашния ден започнаха да се подреждат като парчета пъзел в главата му. Боян се сети как се е прибрал вкъщи и е седнал да твори на пишещата си машина. Той винаги пишеше на нея, въпреки, че разполагаше с компютър. И двете събиращи прах джунджурии, както ги наричаше майка му, ги бе купил от града. С машината било по-автентично, казваше той. Пък и точно тогава токът беше спрял... Боян бе препрочел написаното, но отново му звучеше слабо и сантиментално. За кой ли път той осъзнаваше колко неталантлив млад човек беше... По-точно само неталантлив, тъй като наближаваше четиридесетте. Отчаян от неуспеха, той почувства нужда да остане сам и да събере мислите си. Гаврътна шест чаши гроздова ракия и се качи на покрива. Винаги отиваше там, когато търсеше тишина и спокойствие. Този път се надяваше да получи вдъхновение, но алкохолът бе замъглил съзнанието му и той прекара цялата нощ в дълбок сън. Сега неуспелият писател лежеше върху купчината насред двора и разсъждаваше върху неправдите в живота. Изведнъж от съседната къща излезе едно момиче на около дванадесет години. Като видя Боян, то се изкиска и извика:
- Гицке! Ела бързо да видиш съседа! Пак се е напил този драскач!
 На вратата се показа друга девойка. Когато видя Боян, се засмя с глас.
- Я, млъкнете! - извика им писателят и хвърли един стар галош по тях. Естествено, не уцели. Момичетата се прибраха и след малко по радиото зазвучаха песните на онзи хаймана с кърпата на главата Миша Тукатя. Боян се прозя и потъна във философски размишления. Безкрайният поток от мисли бе прекъснат от баща му.
- Бояне, трябва да заколиш Талибанчо.
Талибанчо беше волът им. Думите преминаха покрай ушите на Боян и го събудиха не много деликатно. Животното, което през това време кротко хрупаше тревица, реагира доста по-бързо от него. То вдигна главата си, засили се, прескочи оградата на двора и рипна като заек невротик в неизвестна посока. Всичко стана толкова светкавично, че никой не можеше да продума от изненада. Никой, освен дедо Пенчо.
- Какво им става на тези животни? На мен ми избягаха десет прасета! Не стигнаха далеч, но успяха да докарат вълци и лисици тук.
- Щом чуят за сатър, стават неконтролируеми. Животните поумняват, а хората затъпяват. Накъде отива този свят? - запита Боян, който се беше посвестил. 
- Бояне, мое интелектуалски настроено чедо, моля те, не философствай, а намери Талибанчо.
Боян неохотно стана и подобно на робот се насочи към вратата. Излезе от двора и тръгна по улицата. Вървя час, може би и два... Не знаеше къде отива, а на моменти забравяше дори защо е тръгнал. По едно време се спря и извика:
- Талибанчооо! 
Отнякъде се чу:
- Даааа! 
Това вече беше прекалено за отгледания от суеверни хора Боян. Стомахът му се обърна от страх и той се затича обратно. По пътя се сети за своя приятел Кочо Баштърговски, който продаваше едър рогат добитък. Боян винаги си носеше пари. Знаеше, че все някога може да му потрябват. Привечер се върна в селото, мъкнейки труп на вол. Около него се трупаше любопитна тълпа. Никой не можеше да повярва, че смотаният Боян Житков се е справил с нещо. Баща му се приближи до него, бутайки с лакти нахалните зяпачи, погледна към мъртвото животно и каза на сина си:
- На този вол му е пораснала опашката.
- Знам - отвърна Боян - На връщане го теглих за нея.

Юни, 2004 г.