Вражда зад оградата

-Кой ви разреши да влизате в моя имот? - попита Стоян двамата работници.

- Аз ги пуснах! - отговори Иван. - Както съдът реши, ето и мярката на геодезиста. Те не са в твоето място, а в двора ми.

Хората, които бяха наети да поставят оградната мрежа започнаха работа. Иван и Стоян живееха в два съседни имота. И двамата, отдавна прехвърлили седемдесет години, водеха дълго време спор за парче земя, което преди години Иван бе присвоил незаконно. С позволението на възрастната майка на своя съсед,бе уширил мястото, което ползваше за да сее в помощ на животните, които отглеждаше. След като старицата наппуснала този свят, нейният син се завърнал в бащината къща. Прегледал всички документи и установил нередността. Опитал с всички начини на нормално общуване да склони съседа си да му върне взетата земя, но Иван бил непреклонен. Стигнало се дори до опит за физическа саморазправа. Когато разбрал, че по мирен път е невъзможно да постигне целта си, Стоян завел дело в съда. Минали много месеци, дори няколко години и съдебните власти отсъдили Иван да върне на съседа си това, което е заграбил. Възрастните мъже не си говореха. Омразата се бе настанила трайно в сърцата им.

Бетонните колове бяха подредени в двора на Иван. Единият работник пробиваше дупки в земта със стар върток. Въртеше желязната дръжка на дългия свредел. Правеше оборот и го вадеше с шепа пръст, която сипваше до дупката. Поставяха кол, който нивелираха по опънат конец от единия край до другия. Набиваха по няколко камъчета и заедно с извадената пръст трамбоваха около кола, докато спре да се мърда. Иван идваше към работниците, поглеждаше ги, казваше по някоя язвителна дума и се прибираше в къщата си.

- За какво му е всичко това? - мърмореше под носа си той. - Не се наяде. Къде ще го носи? Аз пък ще го осъдя за дувара, който съм строил там. Момко, прав ли съм? Аз пари имам, не ми е за мястото, да го взема. Но щом ще е тъй, аз ще му кажа, да види с кого си има работа.

- Не го слушай! -говореше на свой ред Стоян, от другата страна на оградата. - Каквото е мое си е мое. На никого не съм взел нищо. Най-накрая да се почувствам собственик на това, което имам.

Двамата не си говореха, но приказваха на работниците с колкото може по-силен глас, за да наранят другия с думи.

Следващият ден, строителите продължаваха да поставят бетонните колове. Пробиваха дупки. Земята стенеше и лееше сълзи от пръст. Но никой не чуваше нейните викове от болка. Враждата бе между съседи, а я болеше нея. Майсторите опънаха телената мрежа. Връзваха я за всеки кол. Подухна лек ветрец. Оградата бе разделила две череши. Със силата на вятъра, клоните им се протягаха, за да се докоснат, но мрежата спираше непринудената сестринска обич. Оградата между двата имота бе готова. Телена мрежа, която бе разделила не само земята. Тя бе граница, която делеше човешкото в човека. Съседите бяхаа толкова възрастни, че дори само да гледаха дължината на имотите си се изморяваха. Това място, може би щеше да потъне в бурени. Тревата щеше да расте необезпокоявана. А къртиците да строят своите къщи и да живеят охолно, благодарение на неразборията в човешките отношения.

Оградата бе готова. Иван се разплати с работниците. Те си тръгнаха. Прибраха се по домовете си и двамата съседи. Тишина бе поникнала в заграденото място. Земята лекуваше раните си от побитите колове на отчужденето. Двете череши се поглеждаха с разцъфналите си цветове и свикваха с това да живеят разделени. Думите, приятелството, доверието и доброто бяха заградени с телена мрежа. А на двамата съседи им бе останало само едно.

Вражда зад оградата.

Явор Перфанов

09.04.2022 г.

Г. Оряховица