Врата

     Това го беше сънувал. Или по-точно – беше го преживял. Обаче преживяното винаги е по-различно. Тогава всичко беше хем мрачно, хем сияйно. Случваше се край морето, чуваше шума на вълните. Имаше павилиони, балони, продавачи и тук-там курортисти. Обаче хората не бяха много, защото сезонът бе странен. Не беше лято, не беше зима. Небето беше черно. А в същото време имаше светлина навсякъде и всичко беше като в кутия на времето, запечатана и предназначена да тръгне към друга вселена. Без обратна разписка.

     – Какво си се замечтал? – попита го колегата му.

     – Не мечтая. – Бяха дошли да обядват в една кръчма до морето. По това време нямаше много отворени заведения.

     – Това е добре. Глупаво е да мечтаеш.

     „Глупаво е да ядеш зелена салата през януари – каза си, докато гледаше чинията му, – но както и да е.“

     Стори му се, че морето е черно. Съвсем черно. Не вярваше на очите си – вълните просто прииждаха една след друга и бягаха от нещо. Приближаваха кръчмичката и още малко щяха да влязат през входа.

     – Какво зяпаш? – отново го заръчка колегата.

     – Дразня ли те?

     – Не. Нали искаше да те доведа да ядеш в нещо по-традиционно за това място. Ето. Доволен ли си?

     Колегата му беше местен. Обичаше това – да е местен и да го припознават като такъв. Камъкът си тежи на мястото. Преместиш ли го – вече не е камък. Само тежест.

     – Много си дебел. – Каза го между другото, за да тръгне друг разговор, по-весел от безсмисления.

     – Естествено! – съгласи се колегата. – Така трябва. Под голям камък – голяма риба! – Потупа се по корема.

     Рибата беше вкусна, но той я побутна, защото си представи, че е била под големия камък на колегата. Нямаше почти никакви хора. А морето прииждаше.

     В съня му или в това, което бе преживял някога, сега щеше да се появи внезапно, съвсем неочаквано, една приятелка от детските му години. Първата му любов. „Как си? – щеше да го запита. – Какво правиш тук?“ – „А ти? Ти какво правиш на морето през зимата? Та ние изобщо не сме оттук!“ – „Аз тук се удавих.“ – „О, съжалявам. Значи вече не си жива?“ – „Не. Но понякога излизам да погледам света. А ти? Как стана при теб? – „Кое?“ – „Как се случи? Смъртта?“

     Настръхна.

     – Не ти ли харесва яденето? – Колегата набиваше яко храната. Устата му бе пълна и той мляскаше доволно. Имаше вид на щастливец. – Ще поръчам още чернокоп.

     – Да, добре. Защо морето е толкова черно?

     – Нищо му няма. То си е винаги такова.

     Струваше му се, че вълните бягат от нещо. Като подплашени.

     Вратата на заведението се отвори.

     Влезе приятелката му от детските години. И в същото време всичко друго изчезна – заведението, колегата, чернокопа, зелената салата стана на водорасли. Само вълните останаха. И вратата, през която бе влязла. Тази врата служеше и за изход.

     – Какво правиш тук?  – Приятелката му беше мокра и бледа, смъртно бледа. И съвсем слабичка, почти прозрачна.

     Огледа се. Къде изчезна всичко?

     Мокрото момиче се усмихна:

     – Това е фантазия.

     – Кое е фантазия? – попита и почувства мъртвешки студ. – Морето? Времето? Ти?

     – Всичко е фантазия. Ти ме извика. Затова дойдох. Разхождах се наблизо.

     – Наистина ли... си се удавила? Тук? Не сме се виждали толкова отдавна. Надявах се, че си жива и здрава. – Усети, че гърлото му пресъхва. Вълните вече нахлуваха в заведението, а заведението го нямаше, изпарило се беше; пяната – с тези бели езици от устата на черното морско чудовище, вилнеещо навън в студа, дошло от дълбините, – тази пяна пълзеше по пясъка и съскаше като змия. Уплаши се от нещо и засрича: – На-дя-вах се, ме-чта-ех... да се видим. Съ-нувах го дори.

     – Глупаво е да мечтаеш. Но е прекрасно. Това те прави жив. Нищо друго. Аз винаги оживявам, когато някой мисли за мен.

     Кой го каза?

     – Глупаво е да мечтаеш!

     Колегата му се изсмя гръмогласно и дебелият му корем са разтресе.

     – Ами да! Повтаряш думите ми. Малко бавно схващаш. Искаш ли да поръчам по бира?

     Сервитьорът донесе нова порция чернокоп.

     Януарският вятър блъсна вратата и тя се затвори след двамата, които излязоха.