Глава 1. - Убийството

Стоеше на брега, а вятърът любопитно провираше пръсти в косите му, златни като узрялото жито на Добруджа. Приличаше на Лунния принц и също като него се чувстваше уморен и самотен. Сключил пръсти под брадичката, мислеше за морето, липсващо на географските карти. Онова страшно синьо, което залива с вълни тишината в душата - жесток ураган от болка и гняв, в който се губиш, докато отмалееш, а ти се иска да има врата в морето, която да отвориш и цялата морска шир да те погълне безследно като спасение, докато станеш прашинка във времето и вечността.

Така разсъждаваше Алекс на брега в лятната вечер, скрит до скалите на крайбрежната улица. Виждаше я като на длан в дълбоката кадифена нощ. Вятърът свирукаше любимата му песен и го прегръщаше, увиваше се около тялото на младия мъж, но усещаше празнота. Свещта на живота му пламтеше от двата края и не остана почти нищо, което да догори бавно и сладко. Звездите замигаха тревожно.

Младият мъж се вгледа в морето пред себе си. Вълни протягаха коси да го прегърнат и тъжно се отдръпваха назад. Някой ден - много скоро, синьото щеше да стигне до тази скала, да го погълне и разреши проблемите. Само така бурното море в душата можеше да бъде успокоено. Трябваше му врата в синята бездна - да го унищожи или върне към света. Не се страхуваше. Бе стигнал дъното и не можеше да остане там. Звездите се спогледаха в ужас. Той беше принц по душа, ала го беше забравил. Животът му беше Ад.

Русият мъж погали камъка. Дългите пръсти полегнаха върху коленете. Застина в спомени, които горяха. Умът му търсеше спасение, ала не го виждаше. Звездите разтърсиха звездни къдрици, за да събудят времето. Напразно. Миналото го бе оковало.

От другата страна на скалата, в оръфана рокличка, седеше свита на кълбо друга душа. Никой от двамата не предполагаше, че има и друг там. Какво щеше да им донесе вятърът днес? Много скоро морето щеше да ги залее с бесни вълни и щяха да търсят заедно врата в морето, за да спасят себе си чрез обичта и приятелството. Ако оцелееха.

Вятърът се вмъкна като крадец в момичешките косите от черен сатен, вдъхна мириса им и се сгуши като коте в нозете ѝ. Гергана потрепера от нощния хлад като врабче, нави черното злато на стегнат кок и го забоде с дълга метална игла, намерена следобед до един контейнер. Крехката фигура се прилепи към скалата и заприлича на малка русалка. Звездите се спогледаха изненадани. Приличаше на една от тях, ала беше жива и топла.

Девойката наблюдаваше крайбрежната улица от своето тайно убежище и се разкъсваше от мисълта за утре. Къде щеше да се подслони? Есента щеше да дойде неизбежно и нямаше да може да спи на брега. Как щеше да се скрие от Инквизитора, злия демон в живота ѝ? Откъде щеше да вземе сила за нов живот – без страх, насилие и болка?

Боляха я и тялото, и душата. Бе скрила спасителния паспорт, откраднат с цената на лицемерие. Крадла ли бе, щом престъпи закона? А нима Инквизитора имаше право да я измъчва само защото нямаше кой да я защити? Колко деца от домове за сираци бе прибирал уж благородно, а после бе измъчвал със садистично удоволствие?

Вятърът потъна в очите ѝ, черни като отминалите дни, които нямаше да позволи да се върнат. Момичето погледна тъмното кадифено око на морето. По-скоро щеше да се удави, отколкото да се върне там. Потрепера. Ненавиждаше Инквизитора, който вероятно я търсеше. Звездите изтръпнаха уплашено. Приближаваше смърт.

Тишината измамно мълчеше в спящите часове на нощта. Алекс и Гергана гледаха с надежда морето, ала в него не се мяркаше дори треска от спасителната врата, за която мечтаеха. Звездите се огледаха, но и в звездното море не виждаха кораб надежда.

Писък разкъса с орлови нокти небето. Алекс и малката нимфа подскочиха изненадано и се сгушиха под крилете на вятъра, който полетя да посрещне жената, тичаща към осветеното срещу скалата място. Завъртя се на пети да я запази с плащ тъмнина, но не успя. Опита се да отблъсне преследвача със силен порив. Напразно.

Тя се задъхваше, а след нея се чуваха тежко мъжки стъпки. Настигаха я и нямаше начин да се спаси. Ужасът препълни очите ѝ. Звездите се скриха уплашени зад облака.

Каишката на чехлата ѝ се скъса и тя полетя към земята. Падна прегъната на асфалта с ридание. Гергана гледаше ужасена и дъхът ѝ късаше въздуха с беззвучно ридание. Сякаш виждаше себе си на филмов екран. Приближаващият мъж приличаше на Инквизитора и тя стисна сърце уплашена, но и гневна. Докога жените щяха да бъдат жертви на груби насилници? Сърцето ѝ препускаше между страха и бунта. Стисна устни.

Повдигна се, за да вижда добре. Бегълката бутна под пейката малък пакет, който притискаше до гърдите и се приготви да поеме удара. Мъжът тежко стовари юмруци и ритници върху нея. Хвана косата ѝ и я изтегли нагоре с крясъци:

-Ти ли ще ме лъжеш, а?

Чуваше хлипането на жената и ударите, потъващи в нейното тяло. Мъжът я хвърли на земята и продължи да я рита, но явно му се стори недостатъчно. Измъкна метален бокс от джоба си и започна да я налага и с него. Жертвата се умълча, а мъжът не спираше да удря. Вятърът се опитваше да застане между двамата безуспешно.

Гергана не усети как изхвърча от прикритието. Прехвърли бордюра на тротоара, измъквайки иглата от гъстата си коса. Заби я до дъно там, където трябваше да е сърцето на насилника. Мъжът се стовари тежко върху жената, която не мърдаше. Момичето пое дъх и се огледа. Не се мяркаше жива душа. Измъкна острия предмет от тялото и го погледна трескаво.

-Хвърли я в морето – чу спокоен глас до себе си и се обърна стреснато.

Зеленоок мъж, излязъл от другата страна на скалата, я гледаше. Секундите изтичаха между пръстите на вятъра. Трябваше да действат веднага. Звездите грейнаха пак в надежда и светла бледа пътека се появи в морето от болка.

-Имаш ли от новите паспорти? – попита той делово. – Добре е да заминеш веднага.

Гергана мълчаливо отрече. Младият мъж се огледа на свой ред и нареди отчетливо:

-Тогава хвърляй това в морето и бягай на сигурно място.

Паниката в очите на момичето докосна сърцето на другия. Той учудено погледна за секунди съществото до себе си и после неподвижните тела пред тях.

Вятърът се надвеси над двамата мъртви учудено. Сега бяха равни. Бяха поели пътя към вечността. Кой от тях щеше да иде в Рая и кой в Ада? Нямаше как да разбере, а и нямаше вече значение. Обърна се и погали живите, стоящи до мъртвите. Те се гледаха, не разбирайки, че ги очакват препятствия и само изстраданото минало и заложената доброта щяха да им помогнат да намерят пътека в морето, за да спасят измъчените си души. Морето въздъхна. Вятърът подсвирна на звездите и те го разбраха. Затвориха очи бавно.

Пакетчето, скрито под пейката, изскимтя. Момичето се наведе и взе мърдащото нещо. Погледна Алекс и двамата едновременно хукнаха към тъмната уличка в ъгъла. Кола премина наблизо и Алекс хвана ръката на момичето, а то притисна по-силно повитото същество до себе си. Нямаше да го изостави. Знаеше го със сигурност.

Прегърнала до сърцето си топлата мърдаща плът, девойката го носеше с майчинска нежност. Русият мъж вървеше до нея горд, усещайки силата на непознатата красавица и морската нощ, която преобръщаше съдбата му. Звездите се усмихнаха нежно и изгряха.

Морето въздъхна, а вятърът се плъзна по морската плът любещо. Тъмната водна кожа потрепера от ласката и мъжът вдъхна любовния въздух. Вдъхна го и момичето и потрепна. Помислиха и двамата, че е от морския хлад, а всъщност бе от онази космическа нежност, която има способността да променя времето, да го спира и да го кара да пулсира с ритъма на човешко сърце, което обича и е готово да се жертва за другия безкористно.

Входът на блока бе закътан под вътрешна козирка. Тя добре го познаваше. Тук се бе крила не веднъж от студа и своя мъчител. Бе встрани от светофарите и уличните лампи. Убежище за самотни души и улични тайни. Обител на духове и ветрове, престъпници и рицари на печални мечти. Звездите се усмихнаха, а вятърът стисна коси. Време бе за съдбовна промяна. Морето тихо простена и вълните прегърнаха брега като човешки ръце.

Двамата странници се надвесиха над намереното и девойката разви чаршафа, в който бе увито. Единият пазеше с тялото завет, а другият нежно докосваше мъничето.

Мълчаха и в тишината звукът от тяхното дишане цепеше въздуха като острие на кама. Вятърът промуши глава през раменете им и застина безмълвен пред гледката. Наскоро родено бебе мърдаше ръчички, очаквайки присъдата си. Косичката му се бе вдигнала като гребенче на петле и Алекс беззвучно се засмя. Поглади с пръсти кичурчето и ласка преряза сърцето му, усети я до последната фибра на мисълта си и се дръпна уплашено. Мислеше, че бе изрязал всяка клетка на нежност в живота си.

Девойката го погледна. Очите му бяха пълни с мъгла и нейните пръсти на свой ред погалиха бебето по косичката. Прегърна го нежно до себе си и го зави като скъпоценно съкровище. После се обърна в тъмното към Алекс и заяви решително:

- Аз няма къде да отида. От седмица живея на улицата. Вземи го ти.

- Не мога – с гневна тъга отказа мъжът. – Може би трябва да го дадем в Дом или да го занесем в полицията.

- Живял ли си някога в Дом? – просъска Гергана. - Аз съм израснала там. Няма да им дам детето.

Момичето тръсна дългата си коса. Начинът, по който изстреля думите, накара другия да я погледне. Имаше огън и сила в това крехко създание. Но как се страхуваше зеленоокият мъж от случващото се в нощта. Звездите мигаха тревожно. Бе съдбовен миг.

Вятърът отново промуши глава между двамата, а морето помръдна красива кожа и ароматът на изпратената целувка докосна и двамата. Вратата в морето съществуваше.

- Нямаме време тогава – обясни Алекс. – Скоро ще ги намери полицията и при аутопсията ще разберат, че мъртвата е родилка. Ще започнат да търсят детето. И няма начин да го скрием. Трябва да го предадем в Районното.

- Не го е родила тя – тихо прошепна момичето. – Иначе не би тичала толкова бързо. Коремът бе плосък в късата рокля. Ако не бе откъснатата каишка на чехлата, може би щеше да се спаси. Детето е на друга жена. Тя просто се опитваше да го спаси. Може да е на нейна сестра или близка приятелка. Може за него да са платени много пари и това да е вбесило до лудост мъжа, който я гонеше.

- Тогава нещата стават още по-страшни – замислено проговори Алекс. – Да оставим детето до кофите. Ще ги приберат след няколко часа, ще видят бебето и ще го предадат.

- Няма да дам това дете на Системата! – извика гневно тя. – Знаеш ли какво ще се случи с него? Имаш ли и най-малка представа? Аз живях Там! Аз знам какво е да бъдеш играчка в ръцете на уж приятели. Няма да стане!

Алекс потръпна. Усещаше сухо гърлото си и неизбежността приближаваше като влак. Може би тя беше права. Но той се страхуваше. Звездите затвориха очи в уплаха.

Вятърът отново погали и двамата. А морето простена в настъпилата тишина.

- В такъв случай – младият мъж погледна нетърпеливо своя часовник, – ще те водя у дома.

Девойката не помръдна. Страхът и спомените от пансиона, както и събитията след това я заляха и стоеше като закована до пропуканата мозайка на входа. Стискаше детето и дишаше на пресекулки. Защо изхвърли иглата? Как щеше да се защити сега?

Вятърът нетърпеливо пристъпваше до тях и поглеждаше небето. Време беше да тръгват, ако искаха да се спасят и тримата. Той погали устните на момичето, сухи и горещи, прегърна треперещото му тяло и подпря глава на рамото на Алекс. Успокои сърцето му, а после го побутна лекичко към детето:

-Побързай – прошепна му вятърът. – Ти си единствената надежда за тях.

Младият мъж усети топлия полъх и въздишката на нощното море, приближи лице до това на момичето и заяви тихо:

-Не се притеснявай и ела у дома. Аз съм жиголо. Дошло ми е до гуша от жени.

Тя се изсмя истерично и тялото ѝ затрепери от студа в утрото, от казаното и плахата надежда, че може да се окаже истина и че спасението е възможно.

Русият мъж наведе глава към нея повторно:

-Трябва да тръгваме, ако наистина искаш да го спасиш.

Гергана загърна плата около бебето и кимна. Двамата тръгнаха в тишината и зад тях започна да просветлява. Вятърът подскачаше от крак на крак и дърпаше закачливо листата на спящите палми по тротоара. Морето разпусна коси и най-после успокоено заспа. Звездите се сгушиха една в друга и засънуваха спасение, а ангелът разпери криле и отлетя да моли Бога за прошка и нова съдба за двамата млади и бебето.

В това време освен Инквизитора още един човек търсеше Гергана под дърво и камък. Адвокат Петрова правеше и невъзможното, за да открие някаква следа от изчезналата дъщеря на сестра си преди години.