Вратата

Дълги години беше залостена. Минаваха покрай нея много стъпки, плахи и нерешителни, тежки и шумни, забързани... Понякога някои се поспираха пред нея, с надеждата да отпочинат, посягаха към вече раждясалата и посипана с прах дръжка, но тя не поддаваше.

През годините отвътре се чуваше безгрижен детски смях, токчета на жена, стон на ранено животно, мирис на страст. През годините... Какво ли не ставашетам, пред вратата! И кал хвърляха, и с ножче влюбени сърца дълбаха.

След хвърлената кал тя очакваше така желаният дъжд да я измие, очакваше вятърът

да я помилва и слънцето да сгрее старата душа (и вратите имат душа).

Докато един ден... вратата затаи дъх... някой спря, плахо и нерешително. Дълго постоя

пред нея. Хвана се за дръжката, хладна и студена, тя постепенно се затопли от неговата

топлина. И,вече по-решителен, натисна. Изскърца старата врата, изохка и изстена... 

заболя я!!! Някой се показа през открехнатата врата.

Вратата се отвори.

Бонка Василева