Калина ми се обади по телефона и беше разстроена. 

- Защо? Какво се случи?
- Нищо. Абсолютно нищо. 
- Е, как така!?
- Просто си събрах багажа и си тръгнах.
- Kъде?
- Където ми видят очите. 
- В Чикаго? Сама? 
- В Чикаго. Сама.

- Защо!? Какво е станало?

Тя мълчеше и долових само диханието и в слушалката.

 
- Той не се ли опита да те спре?
- Опита се. 
- Как?
- С думи.
- Какво ти каза?
- Нищо. Всъщност нищо не ми каза. Нямаше нищо за казване вече.
- Не ти ли каза "Не си тръгвай..." ?
- Да.

- ..."Остани!"

- Нещо такова. 
- И ти все пак си тръгна? 

- На 8ми март?

- Да.
- Уау...
Калина мълча извесно време и после ми каза:

- Помня само, че преди да тръгна го попитах, дали може да го гушна. Не помня също и дали ми отговори нещо. Просто отидох до него и го прегърнах силно. За около 5-6 секунди. И се сбогувах с всичко.

Прегърнах го. Заради всичко, което обичах в него. Заради начина, по който ме гледаше. Заради начина, по който ме галеше. Заради начина, по който ме целуваше. Заради красивите неща, които ми каза, с които ми вдъхна отново живот и ме накараха да обичам, да вярвам и да мечтая.

Заради всичките мили жестове. Заради телефоните обаждания, съобщенията и пет часовите ни Скайп разговори. 
Сбогувах се с "Може би да, а може би не..". Сбогувах се със фразата "Типично по чикагски!".
И със всички наши шеги.. 

Сбогувах се с приятното чувство да го усещам до себе си, да го гледам как спи до мен и да го гушкам. С добрия човек, когото видях в него. С мъжа, който давах за пример. С милите му очи. И с бръчките около тях, клонящи надолу и сливащи се с ивиците на усмивката му.

Сбогувах се с устините му и със спомена как ме сграбчи страстно по мъжки първия път за да ме целуне. С тялото му, което обичах да притискам към себе си. С утрините, когато пиехме кафе и се смеехме. С мечтите и с гъделичкащото корема "Може би е той.." 

Сбогувах се с хубавата ни история, която обичах да разказвам на приятелите ми. С плановете да отидем на почивка на топло. 

С всичко, което съм разказвала само на него с часове, независимо майчините съвети да не го правя. И сега няма да разкажа на никой друг. Никога повече. На никой друг. Защото сега вече знам, че е било грешка. 

Никога повече няма да се разкрия така. Като малко момиченце. Влюбено, глупаво и щастливо.. 

Казах си: Време е за бягство.
Пуснах го. 
Взех си куфара. 
Тръгнах си. 
И не погледнах повече назад.

Чикаго

8ми март 2016