Време разделно

Не ме е страх от раздялата.Страх ме е от времто,което няма да успее да излекува  раненото ми сърце,а само ще изтрие спомена за следите от чужди устни по тялото ми...
  Черния Сааб летеше с бястна скорост.Косите и подмятани игриво от вятъра се разпиляваха непослушно във всички посоки.Погледът и следеше разсеяно през прозореца редуващите се дървета и храсти.Мислите и витаеха другаде...
  Той посегна към кутията Бяло Виктори,разклати я с раздразнение,за да установи,че са му останали само няколко цигари,отвори я и си взе една.запали.Пушеше бавно и се наслаждаваше на всяко дръпване,като демонстративно издишаше дима на малки облачета.Изглеждаше съсредоточен в пътя,а всъщност мислите му блуждаеха...
                          *    *    *
  -Кафе?
  -Не...благодаря-отвърна тя.Баща и се загледа загрижено в лицето и.Около очите и имаше големи тъмни кръгове,които издаваха преумората и.Безизразният поглед,трескаво търсещите бутони на клавиатурата ръце...Не беше ставала от този стол с дни (освен до тоалетната),не беше яла,спала,рядко пиеше кафе.Откъде ли намираше сили да продължава да пише...
                          *    *    *
 Тя отметна небрежно с ръка косата си назад и въздъхна.Извърна глава отегчена от еднообразната, макар и красива, гледка.Погледна го скришом.Нежните извивки на лицето му,ясно изразените скули,небрежно разрошената коса...ясните му сини очи...и тези устни...Прииска и се да ги докосне,но се възпря.Това е мираж.Красотата му е само заблуда,илюзия за окото.От няколко месеца той не беше себе си.Нежните извивки на лицето му се свиваха единствено в гримаси или изграждаха ледена маска на безразличие.В ясните му сини очи вече не се виждаше нейното отражение.А чувствените усни,по които преди играеше загадачна докачлива усмивка,сега бяха присвити и му придаваха още по-студено изражение.Болезнена тръпка сви сърцето и при спомена...тя стисна силно зъби,за да не простене...Очите и се напълниха със сълзи от отчаяното усилие да прикрие чувствата си.Той усети напрежението и,видя ръката и впила нокти в безпомощно в седалката.задържа поглед върху лицето и като внимателно следеше всяка конвулсия,всеки вибриращ нерв.Една мъничка сълза самотно се стече по бузата и...и тя потръпна от тревога,че той може би я е видял.
 -Какво е това?Сълзи...?-попита учудено той.В гласът му се четеше ирония.Тя стенеше като ранено животно,а той я гледаше с красивите ясни очи и изящно очертаните му устни се свиха в презрителна усмивка.В чувствата на оня,който сме престанали отдавна да обичаме виждаме винаги нещо смешно.Сълзите и риданията и му се струваха,като преструвка,мелодраматични и му досаждаха.
 -Престани - прошепна той.Тя плачеше тихо и не отвръщаше нищо,но очите и говореха...Пропълзя по-близо до него и със сетни сили протегна безпомощно ръце към него,сякаш го търсеше.
 -Не ме докосвай!- извика той.
                          *    *    *
 Погледът и се премрежи.Притъмня и пред очите.Всичко сякаш се въртеше с бясна скорост.И тя падаше...остра болка прониза сърцето и за да и припомни,че още е жива.Хвана се здраво с две ръце за ръба на бюрото и цялата трепереща несигурно се изправи.Сълзите замъгляваха погледа и и пречеха да върви.Направи няколко крачки и се Облегна  на вратата на банята и неволно погледна към огледалото.Простена при вида на отражението си.Някаква жалка сянка се бе опитала да измести бледото и отражение и бе успяла.Следи от безсъние,дълбоко врязани вени гърчещи се като малки сини пиявици,бръчки от мъченическа болка и тази тъга...меланхоличното було на лицето и я правеше покъртително жалка гледка.В очите и се четеше ужас и страх,но и някакъв копнеж...а някогащният завършек на красивата и чаровна усмивка,трапчинката и,без изчезнал безследно...Тя отдавна не намираше смисъл да се усмихва на залезът и пъстрите цветя.За нея те бяха мъртви.Както и любовта и...
 - Погледни ме...знам че ти е тежко,но трябва да ядеш,трябва да живееш...
 - Животът вече не е същият,останала е само горчилката...-Тя извърна машинално глава към баща си и го погледна.
 - Очите ти са изгубили блясъка си,светлия живец - притеснено каза той,след като се вгледа загрижено в безизразните гълъбовосиви очи,които някога са били небесносини.
 - Всичко загуби блясъка си - мрачно отвърна тя и усилено притисна пръсти до слепоочията си,направи мъчителна гримаса,сякаш искаше да изгони досадните мисли от главата си...Спомените...
                          *    *    *
 - Не ме моли...Не ме карай да събирам отново парченцата на разбитата си любов от общото ни минало.Едва успях да събера разбитото си сърце - прошепна той и си пое дълбоко въздух.За момент гърдите му трпепнаха развълувано.
 - А ти не оставяй отново сама,да пропивам възглавницата си със сълзи,да кърша ръце до кръв и да гоня мислите за теб в главата си...Може и да успея...Но немога да те залича от сърцето си.Любовта ми е по-вечна и по-силна от всеки спомен за теб!- с последни сили в неубоздан прилив на енргия тя сграбчи ръката му и понечи да го обгърне в обятията на прегръдката си.Той се отдръпна,поиска да се освободи от ръцете и...изтърва волана и колата рязко зави извън пътя.Смъртоностна прегръдка...
 - Не! - цялото и тяло се гърчеше безпомощно и трепереше.Лежеше на пода свита на кълбо и притискаше с ръце главата си,плътно стиснала очи.Споменът...Всичко и се струваше толкова ярко,болката в сърцето и,което биеше лудо,Сякаш беше вчера.
 - Няма нищо миличка.Всичко е наред.Татко е тук.- той се наведе и я притисна силно към гърдите си.- Не плачи...- очите му бяха насълзени,сякаш плачеше с нейните сълзи...а болката в сърцето му сякаш беше нейната болка.
                          *    *    *І
 - Един мъж те чака в офиса от няколко минути.Не каза как се казва.
 - А как изглеждаше...? - разсеяно запита тя.
 - Средновисок.Хубав,нищо необикновенно...Но имаше много красиви очи - ясни и сини.Неможах да не го загледам.Наистина невероятни очи - заговорнически и се усмихна секретарката.Двете спряха пред вратата на офиса."Колко синеоки мъже познавам"- учудено се запита тя.Странно чувство на слабост в коленете я накара да потръпне.Тръпката и беше толкова позната...до болка позната.Има едни сини очи,които тя никога нямаше да забрави."Не е възможно"-разтревожено притисна ръка до сърцето си.Секретарката отвори вратата на офиса.
 - Само ако беше дваисетина годинки по-възрастен - весело изчурулика в ухото и пъланата дама и смигна на младежа в стаята.
 - Господи! Какво правиш тук!- капчици пот бяха избили по челото и.
 - Минавах наблизо и реших да се отбия да те видя - усмихна се ведро момчето - Майко...добре ли си?
 - Да,добре съм...Нищо ми няма.малко съм преуморена...може би. - тя безпомощно се отпусна в едно от креслата.Погледна към стройното синеоко момче."С всеки изминал ден все повече заприличва на него"- помисли си тя. " И това ме убива...убива ме със сладка отрова"
 - Не се ли радваш,че дойдох? - попита леко обидено момчето.
 - Разбира се,че се радвам миличък.- "Но понякога ми се иска...да не беше умирал той,за да живееш ти..."Тя стисна ръката си и впи ноктив нея сякаш,за да се самонакаже за тези си мисли." Така и не успях да му кава,че нося неговото дете...Смъртта ни раздели."
 - Ела да те целуна миличък - тя протегна ръце към момчето.То се наведе и я целуна по челото.
 - Обичам те мамо! Време разделно...- засмя се той и в очите му заиграха пламъчета..Този до болка познат на нея поглед.- Трябва да вървя.
  Време разделно.Винаги ме е било страх да го произнеса.Не заради раздялата...а заради времето.Но не и него.него времето го направи безсмъртен...така че да не изпитва страх от нищо,дори и от смъртта,защото именно тя го съживява в спомените ми...