19.

            Погледнах за пореден път часовника, закачен на стената над бара и помахах на сервитьора за сметката. Време беше. 11:35 ч. Ако изчисленията ми бяха верни, при Наум 2 в момента беше около 16:50 ч. Всъщност, сигурно трябва да го нарека Наум 3- Все пак Наум 2 е бащата на детето ми, пък този, при когото отивах, изобщо не ме беше виждал досега... Както и да е, не е нужно всички да се вкарват в моя шизофреничен цикъл на мислене. Нека си бъде просто Наум. Допих си сока и вторично махнах настойчиво за сметката. Сервитьорът дойде усмихнат и си тръгна още по-усмихнат. Че как иначе, при този бакшиш, дето му оставих? Току-виж си помислил, че го свалям.

            Измъкнах се от вкъщи под предлог, че имам някакви документи за оправяне. И наистина „оправих” документите. Само дето това ми отне към половин час, а смятах да отсъствам доста повече. За изходна точка на скока си нарочих тоалетната на най-близката берлинска автогара. Първоначално смятах да се изпаря от някое безлюдно открито място, но после се замислих, че нямам никаква панацея срещу неочаквани минувачи. Затова се пренасочих към тоалетната на автогарата, където човекопотокът по малка и голяма нужда щеше да ме прикрие достатъчно добре. А и все пак кенефът е едно доста самотно място, каквото и да си говорим.

            Изчаках си стартовия час в местното кафене. Пуснах си повечко коса пред физиономията и се насочих с бърза, но небрежна крачка към тоалетните. Таксата си я платих точно и безмълвно, след което възможно най-скоростно се затворих в една от кабинките, без да заключвам вратата. Следваше моментът на истината... Колебаех се, дали ме е страх, че Наум ще ми откаже, или че ще се съгласи. Или и от двете. Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти, за да си успокоя мислите, подейства ми доста отрезвяващо. Въздухът в обществена тоалетна е нещо, което може много лесно да те свали от облаците право на земята, при битовите проблеми. И да те накара да поискаш да се махнеш по-скоро оттам... Точно това и направих.

            Скочих директно в кухнята на Наум и седнах до него на диванчето. Той пиеше нервно кафе, телевизорът беше включен на някакво тъпо предаване, което със сигурност знаех, че Наум не би гледал. На масата лежаха папките, една от тях отворена. Значи още ги чете? Обнадеждаващо... Или плашещо. Но колкото и да се плашех аз, него също хубавичко го стреснах, без малко да си разплиска кафето. Всъщност, колкото повече очакваш да се случи нещо стряскащо, толкова повече се стряскаш накрая. Защото си навиваш нервите като пружина в очакване на стряскащия момент. А моментът беше 17:06 ч., ако можеше да се вярва на стенния часовник. Почти точна, както винаги.

            - Извинявай за закъснението. – подметнах аз сухо. – Реши ли?

            Той се окопити учудващо бързо и си отпи от кафето с явно пресилено спокойствие.

            - Да. – каза той и млъкна. Почаках нетърпеливо няколко секунди.

            - Е, и какво реши? – подканих го накрая троснато. Къде по-лесно ми беше да му се ядосвам, отколкото да говоря нормално с него и едновременно с това да контролирам сантименталните си пристъпи. Макар че май ми ставаше все по-лесно да се държа в ръце в негово присъствие. – Сливи ли имаш в устата?

            - Нали ти казах вече – да. – натърти Наум. Сърцето ми прескочи един удар. „Започна се”.

- Прочетох всичко тук много внимателно и по няколко пъти. – той кимна с глава към папките. Гласът му не трепваше. – Прецених си всички плюсове и минуси и съм съгласен. Ще го направя.

- Абсолютно ли си сигурен? – уточних аз все пак.

- По-сигурен от това, здраве му кажи. Наясно съм със всички рискове. Ще го направя.

Толкова твърдо го каза, че направо тръпки ме побиха... Запазих каменното изражение на лицето си и подметнах небрежно:

- Не бързай толкова, първо трябва да говоря с Мирна. Но смятай, че си сключил сделката си с дявола. Ще направя всичко по силите си нещата да минат гладко.

Протегнах му десница и двамата си стиснахме ръцете с каменни лица. Той – самото въплъщение на непоколебимата решимост, а аз – толкова делово-безпристрастна, колкото може да бъде само гипсова статуя на държавен чиновник. Не допусках и най-малкият намек за емоция да избие на лицето ми, особено сега, както се гледахме в очите.

- Ще отида да говоря с нея веднага. – пуснах рязко ръката му и прибрах собствените си в джобовете. – Възможно е да се съгласи на момента, тогава ще дойда пак до няколко часа. Но може и тя да има нужда от време за размисъл. Тогава ще дойда приблизително след три дни. Т.е., очаквай ме по всяко време.

- Ти как мислиш, тя ще се съгласи ли? – попита ме той неуверено. Имаше нещо комично в това, да гледам собствените си доскорошни съмнения изписани сега на неговото лице.

- Аз нищо не мисля. – отсякох доста грубичко. Бях дошла да му предлагам свръхестествени услуги, а не да му продавам надежди. – Ще знаеш отговора й до три дни. Тези ще си ги взема.

Събрах папките и си ги мушнах в донесената за целта раница. В нея вече се мъдреше една папка, озаглавена „Зумер-план”. Папката, която не му бях дала да прочете. Станах, закопчавайки ципа на раницата си.

- Да уточним още нещо. – продължих с все същия сух тон. – Започне ли веднъж всичко, очаквам само бързи и точни действия от твоя страна. И от страна на Мирна разбира се. Никакво мотаене. И никакви въпроси от типа „Ама защо?”. Само „Как?” и „Кога?”. И най-добре, само „Сега ли?”. Дори нещо да ти звучи невъзможно, нелепо или мъгляво – правиш го. Без възражения. И ако изпитваш каквито и да било съмнения, че може да се отметнеш някъде по средата на процеса, откажи се още сега.

Изгледах го многозначително, а той поклати глава категорично.

- Няма да се отметна, разчитай на мен. И ще слушам. – Наум се усмихна обезоръжаващо, а мен нещо рязко ме бодна между горните ми женски атрибути. „Не ми се усмихвай, мамка му!”.

- Ще я видим тая работа. – вметнах аз скептично и се изпарих в Мрежата.

Изкушавах се да отскоча за малко някъде, където да си успокоя дишането и да си събера мислите, но обуздах тази си слабост. „Никакво мотаене” повече, нали така? И никакви въпроси „Ама защо?”. Сама го казах. Отивам право при Мирна 2.

            Локализирах търсеното от мен пространство-време без проблем. Медиумите имаме един вид памет, която обикновен човек трудно би могъл да си представи. Общо взето, ако сме били някъде, знаем много добре, къде е разположено даденото пространство-време. Ако поискате да ви опиша, по какви признаци го познаваме – забравете. Все едно да обясня на сляп по рождение човек, по какво отличавам червените рози от белите. Отличих прекрасно търсения от мен поток от останалите и се плъзнах към него по най-прекия път. Образно казано – малко назад по потока на Наум 2, още малко назад по стъблото, после малко напред по друго разклонение... Ето го набелязаното приточе, ето го и времевия отрязък, и пространственото сечение, което ми трябва. Ето я и Мирна 2, 146 дни, 8 часа и 37 минути след като беше разбрала за смъртта на Наум. Засега – Мирна, с която щях да си пия биричката няколко месеца по-късно, разказвайки й историята си, за да напише тя първата си завършена книга. След като вляза в потока, щеше да стане друга Мирна. Мирна 3, получила безумно предложение. Не да си върне миналото, а да си спечели ново бъдеще.

            Седеше пред компютъра, внушавайки си, че работи. На долния етаж я чакаше новият й и крайно неподходящ за нея сексуално-житейски партньор, когото тя щеше да зареже след два месеца. Осъзнавайки, че просто да не си сам не е достатъчно и че чувството не е такова, каквото би трябвало да е. Знаех и други подробности от бъдещето й. Например, че след около двадесет минути тя щеше да изпадне в поредната си необяснима дупка и да се свре в стаята оттатък на тъмно. За да изплаче натрупалите се мъка и чувство на безсилие. Питайки се, защо трябва да боли толкова и защо времето не лекува. След около четиридесет минути безпаметно отчаяние тя щеше да избърше лицето си и да си довърши работата, докато подпухналите следи от тази временна слабост се скрият. Накрая щеше да слезе долу с усмивка, преструвайки се, че нищо не е станало. Но Мирна 3 нямаше да циври в съседната стая. Тя щеше да е твърде заета да обмисля откаченото ми предложение.

            Появих се насред стаята като гръм от ясно небе, красноречиво опряла показалец в устните си – „Само по-тихичко, моля”. Мирна се втрещи (не знаех, че очите ми могат да бъдат толкова големи) и се захвана да ме оглежда от глава до пети, после от пети до глава и пак обратно.

            - Баща ти го няма, а Лазар спи. Ако не вдигаш шум, ще се събуди чак когато слезеш при него. – казах аз тихо.

            Мирна се усмихна накриво. Представях си я, какво си мисли. „Чудесно, не стига че имам халюцинации, но и те ме убеждават да съм по тиха, за да не разбере никой, че съм напълно изперкала!”. Пропъдих мислите й от главата си и продължих по същество.

            - Имам предложение за теб.

            - И какво ще ми предложиш, шестица от тотото? – подхвърли тя в саркастична скоропоговорка. Зачудих се, как още някой не ме е убил заради смотаното ми чувство за хумор. Някак си не е нормално, да се бъзикаш нагло с халюцинациите си. Макар че да имаш халюцинации не е нормално само по себе си... Подходих с речта си по метода на Карнеги, хвърляйки за начало основния си коз:

            - Можеш да бъдеш пак с Наум.

            Тя помълча известно време, гледайки ме изпитателно.

            - Да кажем, че ми грабна вниманието. Но Наум е мъртъв.

            - Да, Наум е мъртъв, а аз съм ти, ако не си забелязала. – натъртих аз. – Какво ще кажеш, да се разкараш за малко от този компютър и да поговорим?

            Познавах професионалния си тик да поглеждам към монитора, дори когато нямаше какво да се случи на него. А не исках тя да ми се разсейва, докато й говоря. Мирна кимна в знак на съгласие и двете седнахме една до друга на дивана. Започнах обясненията си много отдалече, с подробности. Докато пред Наум премълчавах коя съм и какво съм, на Мирна можех да кажа всичко. Първо, защото беше способна да ме разбере по-добре от всеки друг и второ, защото залогът за нея беше твърде висок. Тя нямаше да се разкъсва между мен и нея, както Наум би направил. Тя много добре знаеше коя е, знаеше и по какво се различава от мен. Не би й хрумнало дори, че привилегията й да бъде с Наум трябва да бъде отстъпена на някоя хипотетична нея някъде. Как пък не! Затова не й спестих нищо, освен факта, че вече съм говорила с Наум. Исках да избегна безразсъдното й и моментално съгласие, което щеше да последва.

            - Надявам се разбираш, че няма никаква гаранция за успех. – подчертах аз за финал. – Може цялото нещо просто да приключи с неуспешен опит да набавя зумер. Може да завърши и със залавянето на един или двама от нас от „диспансераджиите”. При всички положения обаче, изчезнеш ли от този приток, болката за близките ти си остава.

            Чудех се, какво ли ще ми отговори, въпреки че двете уж бяхме един и същ човек. Ами ако ми кажеше „Ще се справя със собствени сили с каквото ми е било писано и за нищо на света няма да причиня болка на хората тук”? Все пак знаех от опит, че Мирна 2 беше продължила да живее в собствения си малък свят, за разлика от мен. Можеше също така да не ми повярва, не съм от най-доверчивите и лековерни кифли. Знаех милион неща, които би трябвало да знае само тя самата, но това не доказваше нищо. Не и при положение, че бях някаква необяснима и свръхестествена форма на живот. Нещо, което може да се материализира в стаята ти от нищото, сигурно може да знае и много неща, които всъщност не го засягат. От нейна гледна точка аз можех да съм всичко – от проява на душевно заболяване, до Антихриста. На всичкото отгоре не давах никакви гаранции за успех...

            - Пропусни тази част и се съсредоточи на плана. Ще участвам. – прекъсна тя разсъжденията ми. Известно време се гледахме двете в очите, като враждуващи котки. Смешна картинка – две еднакви физиономии с еднакво сериозни изражения. Едната дългокоса и светлокестенява, другата с поизбелял зеленикав оттенък на рошавата си прическа. Чувствах се като някакъв тъп служебен защитник, чийто дълг е да се опита да разубеди горкото хлапе.

            - Не мислиш ли, че прибързваш с крайното решение? Никой не те пришпорва...

            - Не, не прибързвам. – отсече тя и ми се усмихна. – Харесва ми идеята ти. Ако има и най-малкия шанс да се осъществи, ще направя, каквото зависи от мен. Щях да го направя, дори ако беше за някоя друга Мирна. Както постъпваш ти. Но за другите Мирни нищо не мога да направя, така че ще го направя за себе си и за Наум. За единия от всичките.

            - Все пак бих искала да го обмислиш първо. – казах аз, бъркайки в раницата си, за да й дам папките.

            - Доверявам се на избора ти за нас двамата, защото сигурно и аз бих направила същия. – тя май нямаше никакво намерение да преосмисля решението си. – Доверявам ти се, че каквато и болка да причиня тук на хората, на друго място ще донеса щастие. Вярвам ти, че има безброй вероятности, в които и едното и другото вече се е случвало. Нека си ги има, а аз ще направя моя си избор. И той е да опитам. Не си представям, какво по-смислено от това бих могла да постигна в живота си.

            Плеснах папките в скута й, без да обръщам внимание на цялото гласувано доверие.

            - Просто прочети внимателно тези неща. Искам да си представиш всичко абсолютно реалистично, струва ми се, че в момента подхождаш твърде емоционално към нещата. На Наум му дадох три дни за размисъл, на теб ще дам един. Ще дойда утре по същото време. Става ли?

            - Вече си говорила с Наум? – тя ме погледна въпросително, придържайки папките в скута си. – Той какво каза?

            Въздъхнах и й признах голата истина.

            - Той се съгласи.

            Тя грейна в щастлива усмивка, от лицето й сякаш се смъкна някаква невидима сянка, която сковаваше израженията й доскоро. Бях сигурна, че не се е усмихвала така през последните 146 дни, 10 часа и 16 минути.

            - Ще се отдам изцяло на четене през следващото денонощие. – тя размаха папките пред очите ми. – Но не мисля, че ще си променя решението.

            - Просто не се отнасяй твърде далеч из облаците, а обмисли трезво нещата. – посъветвах я аз и й разроших косата. Не можех да се отърва от чувството, че тя ми е по-малка сестра, а аз съм нейната мъдра и отракана кака. А и реално наистина бях по-възрастна от нея.

            - Оставям те. Ще се видим утре. И моля те, постарай се това да не попада пред очите на други хора. – посочих аз папките, след което се изпарих.