21.

            Появих се пак при Мирна 2, чиято реалност се беше превърнала за мен в щаб-квартира за доклади и за кратка умствена почивка преди завръщането в реалността, в която лъжех толкова умело и с толкова нежелание. Преди това за пореден път наблъсках с информация темпорално несхватливите тикви на Наум 3 и Мирна 3, с които се чувствах като с шестокласника-двойкар, на който му бях зачислена като почасово платена гувернантка във втори курс от следването си... Само да спомена, че простата формула S = V x t му я набих в главата с това, че ass (чети S) на английски означава „задник” и че задникът винаги стои над дробната черта. Горе-долу така протичаха и уроците ми с двамата влюбени. Освен това им оставих по един диск. Нали споменах, че съм ненадминат лъжец? Да не го пропуснете случайно покрай ушите си. Изработих Петер да напише една проста симулативна програма, с чиято помощ уж по-нагледно да обучаваме новобранците. Които впрочем набираха численост. Вече си бяхме създали екип за търсене на новоактивиралите се медиуми (Андре беше нещо като командир на екипа) и при по-красноречиво убеждаване успявахме да ги приберем в Центъра, преди да са направили неща, за които да съжаляват после, и да ги вкараме в програмата за обучение. В този педагогически процес, за голямо мое съжаление, бях намесена и аз. Като твърде нестандартен идиот с твърде нестандартни подходи към Мрежата.

            Всъщност, симулативната програма за ориентиране в Мрежата си беше напълно адекватна идея и ме освободи донякъде от дългите теоретични обяснения относно практиката (което си  жив оксиморон в случая),  както в рамките на провежданите в Центъра курсове, така и при моите двама крайно невежи ученици. Петер и останалите захапаха идеята като изгладнели рибоци прясна стръв и сформираха екипче програмисти, които написаха програмата за четири дни. Не съм сигурна, дали някой от тях изобщо е спал през това време. Поне мен ме будеха редовно по тъмна и заспала доба, за да им дам още някоя конкретна точка за „скок”, която да могат да адаптират към създадената матрица. Матрицата естествено беше преобладаващо неточна и като цяло беше предвидена за сетива, които в Мрежата просто нямаш, но все пак даваше някаква насока. Смело давах реални точки за скок от разклоненията от собствената си реалност. Първо, защото точно тези точки ми трябваха за Наум и Мирна. И второ – защото нямаше нищо подозрително в това, да проучиш из основи собственото си стъбло и притоците му. Това всеки го правеше.

            Програмката стана просто чудесна и искрено благодарих на всичките й създатели. Включваше упражнения по търсене на темпорални аномалии в Мрежата, по търсене на конкретен човек, по търсене на отрязък от време (смятай дата и час), по „оплитане на следите”, по търсене на медиум „оплитащ следите” и по сканиране за местоположение в отрязък от време. Получи се нещо като нескопосана триизмерна карта на Мрежата, която непрекъснато се попълваше с нови данни. Програмистите бяха запълнили картината с милиарди „празни” потоци, за които нямаше никакви времево-пространствни данни и по които новаците да се изгубват, търсейки целта си. На Мирна и Наум им дадох първата версия на програмата (следващите надхвърляха 20 GB по обем), в която имаха всички точки за скок, от които се нуждаеха. Първите дадени от мен „координати”. Не може да се каже, че съм пълен егоист. Имаше реална полза за другите от цялата работа. Но това са си празни оправдания. Просто си нагласих нещата, както беше удобно за мен на първо място и възможно най-удобно за останалите на второ място. Чувствах се като гадно копеле, въпреки задоволството от моята осъществила се и ефективна идея. Но толкова привично чувство не беше способно да ми отрови деня. Никак даже.

            Програмката ми освободи поне по половин час от ежедневните занимания с Мирна 3 и Наум 3, което за мен беше повече от добре дошло. Не знам, дали някога сте се занимавали с твърде много неща наведнъж. Не става въпрос за отделеното време, а за цялата разпокъсаност на мисълта относно „Какво следва сега?”. Бумащината покрай Центъра, педагогическите ми изяви, работата ми по сайтовете на Петер, „пълноценното” ми хранене (за което Слобо ми четеше пространни лекции всеки път, щом ме засечеше някъде), или обучението на Мирна и Наум? Разпокъсаният ми график не се събираше и с най-ситен шрифт на календара, камо ли пък всичките преценки относно подробностите (кои документи са с приоритет днес, кой от учениците в Центъра изостава, кой точно сайт трябва да подхвана и т.н., с Наум и Мирна още по-сложно...). Затова с удоволствие оставих влюбените гълъбчета да си гу-гукат над компютърната игричка и с чувство на облекчение се отбих при Мирна 2. Заварих я да довършва някакво епохално почистване на къщата (което, доколкото се познавах, нямаш да се повтори още поне два месеца).

            - Какво си се разчистила? – подметнах аз зад гърба й, докато тя донатъпкваше някакъв плик с боклук. Тя леко подскочи на място (ако беше котка, щеше да е с четирите крака, но тя си имаше само два) и ме изгледа укорително.

            - Казах, че няма нужда да ми звъниш, а не че трябва да ми изникваш в гръб и да ми изкарваш ангелите!

            - Като не искаш да ти звъня, така ще е. – свих рамене аз. – Какво си се разчистила така бясно, все пак?

            Налагаше се да се надвикваме заради надутата до дупка музика. Допреди да се появя в стаята Мирна се въртеше като тазманийски дявол в такт с китарите, привеждайки в ред тази шумна кочина, наречена „стая”.

            - Подреждам си приоритетите. – заяви тя гордо, опитвайки се да завърже двете дръжки на злополучно претъпкания плик.

            - Да не си изхвърлила някой приоритет на боклука? – напушваше ме смях. Мирна образно казано се вслушваше в съветите на Йохан към мен, докато моите приоритети все още се ръгаха с лакти в една неугледна ментална купчина. Много комично.

            - Не, построих си една сто на сто грешна теория, която обаче ще ме подтикне към действие. – обясни тя съвсем сериозно. – Първо – да си създам място, в което да е приятно да се живее. Второ – тяло, в което да е приятно да се живее, че съм качила поне три кила. И трето вече – хора, с които да ми е приятно да живея. Че покрай цялото ми занемаряване вече и най-близките си мога да уплаша до смърт.

            - Не звучи зле. – поощрих я аз.

            - Никак даже. – тя се пльосна уморено на дивана.

            - А Спокойния къде е? – озадачих се аз покрай приоритетите й. Мирна сви рамене.

            - Някъде из страната. Бачка. Вече не ми се и занимава да се замислям за графиците му.

            Ясно... Значи си градим приоритети за щастлива самотност, заето ежедневие и здрави нерви. Нелоша идея при дадните обстоятелства. Които включваха две сравнително еднакви незадоволени шматки. Пак ме напуши смях.

            - Я кажи по-добре как вървят твоите епохални планове? – излюбопитства Мирна.

            - Ооо! – ударих една доволна усмивка за разведряване на общото настроение. – Децата вече се забавляват с компютърна симулация на Мрежата. Аз имам свободно време!

            Раздрусах победоносно юмруци към небесата. Небесата си замълчаха обидено, както винаги.

            - Само недей да си вадиш тази твоя досадна тетрадка да записваш, че ще си тръгна. – заплаших аз. Мирна се разкиска и кимна. Аз пък се огледах наоколо. – Къде ти  е зеленият чай?

            - Взех си два литра бира. – поясни тя виновно. – След такова чистене заслужавам нещо повече от чай.

            - Пий бира тогава... А аз тихо ще завиждам.

            - Почвай с новините. – подкани ме Мирна, посягайки към бутилката.

            - Ти нищо ли нямаш за казване? Да не си диктофон?

            - Хич не ми се и приказва. Давай ти с повествованието, пък аз после ще се кефя, докато пиша.

            Подчиних се и снесох един подробен доклад относно напредъка на двамата ми частни ученици. Или по-точно нещото, което аз бих нарекла „назадък”. Мрежата не се обяснява с думи прости. Човек трябва да я усети първо, пък с тях двамата нямаше как да стане. Мирна участваше в разговора предимно като спаринг-партньор.

            - Ти да не си онемяла, какво ти става? – попитах я накрая. Тя въздъхна кълбо дим, както си пушеше да прозореца.

            - Много се притеснявам за цялата тази работа. Както за теб и детето, така и за Наум и Мирна. Не ме карай да приказвам, най-много да ти задръстя мисленето с ненужни съмнения.

            Нататък разговорът продължи в преобладаващо монологична форма. Тръгнах си от депресивно-приоритетния поток на Мирна 2 с все така неудовлетворено желание да си поговоря нормално с някого. В столовата се вихреше буен купон по повод нечий празник. С удоволствие бих се включила с пълна сила, ако беше допустимо да пия бира и да пуша. В случая просто напуснах безславно и разочаровано кълбата цигарен дим, тъй вредни за моето майчинство. Тъй като по наше време (смятай реално настояще) беше позакъсняваща вечер, потропах на вратата на Йохан, когото не бях видяла в столовата.

            - Ехо, там ли си?

            Отвътре ми отвърна доста продължителна тишина. Тъкмо смятах да си тръгна, когато врата внезапно се открехна и ухилената физиономия на Йохан ми се облещи насреща. Нашият „професор”, който вече си носеше брадата късо постригана, се почеса по острия нос и обади виновно:

            - Извинявай за забавянето.

            - Може ли да се натрапя при теб за малко? – отвърнах аз. Вместо да отговори той отвори широко вратата и ме покани вътре с щедър жест на ръката. Нахълтах без допълнително подканяне. На бюрото до копютъра с мъдреше халба бира.

            - Безалкохолна биричка? – предложи Йохан като същински гостоприемен домакин. Зачудих се, за чий му е да си държи безалкохолна бира в личните покои.

            - Ти пък защо имаш безалкохолна бира?

            - Като те чух да тропаш отскочих из потоците да взема. Затова се забавих. - каза ми той, протягайки ми някакъв безалкохолен немски Kristal Weiss. Друснах се на диванчето с въпросната бутилка в ръка.

            - Кога ще спреш да крадеш най-сетне? – смъмрих го аз, при все че бях благодарна за вниманието. – Вече сме доста добре осигурени всичките.

            - Оставих пари на касата. – сви рамене той. – Просто така става по-бързо. Ползвам най-близкия супермаркет в съседния поток.

            Засмях се наум на мързела му. Достоен за нобелова награда, несъмнено.

            - А безникотинови цигари предлагаш ли? – запитах майтапчийски. Той сви рамене.

            - Не държа магазин за бременни алкохолички. – заяви той с дебела нотка сарказъм. – Тютюнопушенето води до рак на белите дробове, не знаеш ли?

            - Чудесна утеха, ако изобщо боледувахме от рак... Защо всъщност медиумите не боледуваме от рак?

            Йохан седна до мен, протегна се, изпука шумно с гръбначни прешлени и въздъхна със задоволство.

            - Засега няма точно обяснение. Знаеш историята. – въпросната история беше, че един от новопоявилите се медиуми навремето бил с диагноза около половин година живот. Но след активирането му здравите тъкани започнали да изместват тумора, след което късметлията претърпял успешна операция за отстраняването му. Без разсейки. Имаше и други, по-леки случаи, записани в аналите. - Явно самите тумори спират да се развиват извън времето, а и нашите нормални клетки се държат като ракови... Помитат всичко на пътя си. И Хесусита е с начален стадий на рак на гърдата, ако не знаеш. Но той изобщо не се развива.

            - Значи клетките ни се държат като ракови? – засмях се и отпих от безалкохолното вайсче. Гадно, но поне наподобява бира... – Ние сме ракът на Мрежата. Това звучи гордо.

            - Сред рядко срещаните философи в нашите среди, това е едно от двете основни течения. – кимна Йохан съвсем сериозно. – Или сме полезни „чистачи” на Мрежата, или рак, който се развива неконтролируемо и вредно.

            Замислих се върху тази концепция. Ракът унищожава нещо в общи линии работещо и живо. Чистачът пък отстранява нещо съществуващо, живо или не. Реших за пореден път, че философите са пълни кретени. Играта на думи е работа на филолозите (виждате ли ме, как се тупам в гърдите?), а не на разни недодялани мислители. А „полезно” и „вредно” са изключително субективни понятия, независимо дали ги чистиш или унищожаваш.

            - Къде виждаш две течения? – изсумтях аз. – И двете се градят на унищожението. А ние можем и да градим, и да създаваме. Това май са го пропуснали някъде. От пътуванията на всеки медиум са се пръкнали стотици повече притоци от изтритите от него. Ако изобщо трябва да говорим за ролята ни във Вселената, тя е по-скоро съзидателна.

            - Що не основеш една нова темпорално-философска школа? – подметна Йохан с усмивка и си сръбна от халбичката с истинска бира.

            - Да ти приличам на месия? – отрязах аз. – А и както е казано, първо повиси на кръста, пък после ела да се разходим по водата...

            - Кой го е казал? – озадачи се Йохан.

            - Наутилус... Една руска рок-банда. – естествено, откъде-накъде Йохан ще вдява от цитати от руския рок? Ама че съм тъпа...

            - Йохан? – обадих аз въпросително.

            - Кажи.

            - Можеш ли да прехвърлиш бумащината на някой друг? – изгледах го като ущипано кученце. - Имам няколко кандидатури наум. Моля те.

            - Много ли ти дойде? – попита той загрижено.

            - Направо се скапвам психически. – примолих се аз.

            - Трябваше да си кажеш по-рано. – възмути се той. – И без това ти се полага повече почивка, отколкото на всички останали. А и си бременна на всичкото отгоре.

            - Мислех, че няма да е проблем. Но това вече започва адски да ме уморява.

            - Разбира се, не е нужно да се занимаваш точно ти с това. Кого имаш предвид като кандидатура?

            - Клаус, естествено. – представих си наглата физиономия на въпросния Клаус, ударена с размах от три топа хартия. Чудсна картинка, чак ме засърбяха ръцете. – И езиково, и времево е най-близо до обстановката. Освен това е изкарал втори курс право. И на всичкото отгоре си клати краката по цял ден.

            Йохан се разкиска с нотка зловещинка.

            - Права си добре ще му дойде да се понапъне малко. Утре ще говоря с него.

            - Златен си, тате. – поклоних му се аз с искрена благодарност. Той се смръщи кисело.

            - Нали те помолих, да спреш да ми викаш „тате”? – в отговор просто свих рамене.

            - Освен теб никой тук не е толкова бащински загрижен за мен... Освен Хес, но на нея „тате” хич не й отива, повярвай ми.

            - На нея не й викаш „мамо”. – възрази Йохан и се изнесе до вратата на балкона, вадейки цигара.

            - Тя е по-млада от мен с няколко години. А ти си минал осемдесетте. Да ти викам „дядо” ще е по-уместно.

            „Дядо ми” издиша рязко облак дим към небето навън.

            - Само посмей да ми кажеш дядо. – заплаши той. – Ако си закъсала за дядовци и татковци, Тим и Андре съшо стават.

            - Ти си ми по-близък. – изпаднах аз в ненужни откровения и добавих невинно – Би трябвало да си поласкан, че те броя в графа „близки роднини”.

            - Зависи от гледната точка... – измърмори той мрачно, след което добави – Доколкото си спомням, ти самата навремето много държеше да спра с намеците относно възрастта ти.

            - Онова твоето не бяха намеци, а упреци. – измъкнах се аз. – А „тате” е просто мило обръщение.

            - Добре, детето ми. – ухили ми се той насреща.

            - Нека приключим пазарлъка на „колега”. – склоних аз бързо.

            - „Шефе” от твоя страна ми звучи по-добре. Може и „учителю”. – усмихна се той и си дръпна с наслада от цигарата, което ме подразни допълнително. Никотиновият глад ме застърга лекичко някъде под лъжичката.

            - А „самодоволен задник” как ти звучи?

            - В краен случай винаги си имаме собствените имена.

            - Ще видим. – отвърнах аз мъгляво. След малко и двамата прихнахме като ученици в час по математика.

            - Ако толкова те дразни това „тате” ще спра да ти викам така.

            - Викай ми както си искаш. – махна той с ръка. – Ако ме подразни, винаги мога да ти го върна с твоите камъни по твойта глава.

            Кимнах с въпросната застрашена от каменопад глава.

            - Мъдра мисъл. – и добавих мазно – Учителю.

            - Ако знаех, че противното ти настроение ще се оправи от малко безалкохолна бира и едно уволнение, щях отдавна да съм се заел с това. – той си загаси цигарата и попрегледа между другото отворения файл на компютъра. – Ако искаш да те отпиша и от лекциите, кажи си.

            Бре, че невиждан алтруизъм! Направо да не го познае човек. Но аз бързо-бързо отказах примамливото предложение.

            - Иска ми се да видя, доколко е ефективна симулативната програма. – аргументирах се. – Все пак идейно е рожба на моята болна мисъл.

            - Да, това брауново движение в главата ти понякога снася и продуктивни идеи. – каза Йохан разсеяно, все още ровичкайки по файла. Замерих го с възглавница. Той едва успя да хване халбата си, преди да се е изляла върху клавиатурата и ме изгледа кръвнишки.

            - Но през повечето време нищо свястно не вирее в тая кратуна. – заключи той накрая.

            - Виси ти нещо от ухото. – подметнах аз и той инстинктивно посегна нагоре с ръка, разколебан, дали става дума за дясното или за лявото ухо. – Май е парче гениалност. Мери ли си кръвното днес, деде?

            Тай издаде нещо като възмутено грухтене.

            - Едно на нула за мен. – отбелязах аз резултата.

            - Браво, вече се върнахме в детската градина. – изрази той презрението си към чувството ми за хумор.

            - Като се хващаш на майтапи за предучилищна възраст...

            - Като говорим за детска градина, спазваш ли препоръките на Слобо? – попита той със съмнение.

            - Естествено. – зявих аз самодоволно и физиономията му се поотпусна. – Със сигурност мога да кажа, че днес съм яла поне веднъж.

            - Мирна! – сопна се той. Името ми от неговата уста прозвуча като най-обидното нарицателно на вселената. – Нужно ли е да те карам насила да се погрижиш малко за себе си?

            - Не, разбира се, справям се отлично и без чужда помощ.

            - Да, виждам. От две седмици ми се мотаеш наоколо с черни кръгове под очите, че не се и храниш на всичкото отгоре!

            - Впрочем, някои родилки прекарват близо месец-два от бременността си в постоянно драйфане и не умират от това.

            - Я стига си се правила на много умна. – скастри ме Йохан.

            - Спокойно, ще хапна по-късно. Знаеш, че не си лягам преди три. А и едва ли очакваш да си приготвям вечеря в опушената до дупка столова.

            - Винаги можеш да помолиш Хес да ти донесе нещо. Или да отскочиш до някой ресторант.

            - Голяма работа, щом не съм гладна, значи всичко е наред. Какво се държиш, все едно ти си бременен?

            - Можеше да се навечеряш сто пъти по сто различни начина, а само бира ти е в главата. – не се отказа той.

            - Впрочем, как върви биреното ти проучване? – смених аз темата невинно.

            - Много си смотана. – въздъхна той отегчено. – Вече повече от седмица мина, откак спряхме проекта, а ти продължаваш с тъпите си въпроси.

            - Спрели сте проекта ли? - учудих се аз. – Защо?

            - Защото беше безрезултатен. И защото Слобо даде идея за нов.

            - Какъв? – загложди ме любопитство.

            - Проучване на способността за размножаване на темпоралните медиуми.

            - А? – измънках аз недоумяващо. Йохан седна до мен, явно доволен, че най-сетне съм млъкнала.

            - И по резултатите дотук може да се каже, че си много рядко изключение.

            - Ъ? – издадох нова въпросителна гласна, след което добавих – Защо?

            - Защото досега нито една от взетите от медиум и оплодотворени яйцеклетки не е започнала да се дели. – той ме изгледа многозначително. – Което може би обяснява, защо никой никога не е чувал за бременен медиум, но изобщо не обяснява защо ти си бременна.

            - Стига бе, пак се превърнах в рядък лабораторен екземпляр. – издишах аз, без да мисля и вметнах на български – Сефте...

            - Какво е „сефте”? – попита Йохан.

            - Нищо важно. – махнах аз с ръка. – Това нали не означава, че ще ме заключиш в някоя от лабораториите, за да наблюдавате изкъсо този рядък феномен?

            - Аз да не съм ти Карл Ленц? – сопна се Йохан. – Никъде няма да те заключвам. Бременна или не, ти си свободно човешко същество като всички останали. Което не пречи да се отнесеш малко по-сериозно към препоръките на Слобо. Извинявай, грешка на езика – много по-сериозно.

            - Не разбирам, как така не сте провеждали подобно изследване по-рано. – озадачих се аз. – Уж в стария Център сте имали много по-силен научен екип от нашия тук.

            - Изобщо не ни е хрумвала тази идея.

            - Защо? – попитах. Май щях доста да защокам тази вечер, из главата ми се блъскаха малки защочета.

            - Защото, щура главо, всички медиуми от женски пол се пазят от забременяване като дявол от тамян. Представяш ли си смъртно дете с безсмъртна майка или пък пеленаче, подскачащо из Мрежата?

            - Първото – да, второто – по-трудно. – отговорих аз искрено. Йохан въздъхна с досада.

            - Въпросът беше риторичен. Досега смятахме липсата на бременни медиуми за нещо нормално и разумно обосновано. Докато нещо не наведе Слобо на тази идея. Защото първото, което свърши ти, щом ти остана малко свободно време, беше да отскочиш до най-близкото си романтично минало и да закачиш първата известна на науката действаща извън времето зигота. – довърши той саркастично.

            - Как хубаво го каза, все едно съм срала на метеното. – попарих го аз. – Би трябвало да си ми благодарен за научното си откритие.

            - От теб само открития може да очаква човек. – изсумтя той. – Дай Боже това да е последното.

            Замълчах си кротичко, обмисляйки какво ли би казал, ако разбереше за плановете ми за минало/бъдещето. Ако само заради един необмислен полов акт вече ме смяташе за пълно с изненади куку...

            - А пък винаги като млъкнеш, имам чувството че мътиш някоя идиотска идея. – потвърди той подозренията ми. – Да не обмисляш сега да посетиш всичките си възможни двойнички и да ги накараш да ти пишат и те биографията? Да откриеш първата вселенско-мрежова литературна поредица?

            - Разбира се. И верига магазини за гащи с перка.

            Той се опита да запази строгото си изражение, но устата му се изкриви в трудно сдържана усмивка.

            - Хич не се опитвай да ме разсмееш, говоря сериозно.

            - И аз сериозно говоря, вече закупих две фабрики за кюлоти. Нали разбираш, прашките са по-еротични, но ще правим и модели за бременни.

            Той все пак започна да се киска безшумно, което означаваше край на авторитетните му излияния. Отправих наум благодарствена молитва към изобретателя на кюлотите.

            - Ужасна си. – констатира Йохан, щом си пое дъх. – Давай да отидем да хапнем някъде. И аз не съм вечерял, а да се говори с теб на гладно е вредно за здравето.

            - Само за хора от третата възраст. – вметнах аз и нахлузих набързо маратонките, които бях събула, за да си кача краката на дивана. Май наистина започвах да огладнявам. Добре де, сигурно има начин да се сещам по-често да ям. Нали съм „закачила първата действаща зигота извън времето” все пак? Трябва да си я отгледам хубава и дебела. И какво като планирам да създам някакъв невъзможен поток с риск за живота си? Важното е, че тази вечер мога да се нахраня спокойно и да се посмея с Йохан. Пък от утре няма да се занимавам и с документацията, аааалилуя! Животът не бил чак толкова лошо нещо, нито чак толкова трудно. А и сигурно всичко ще мине по мед и масло. И законът на Мърфи трябва да прави изключения понякога. Нали?