22.

            - Не там. – натъртих аз, а Наум ме погледна плахо, отлепяйки поглед от монитора. Вече бях добила завиден имунитет към погледа му и присъствието му до мен като цяло. Сигурно защото много ме ядосваше на тези уроци. Току-що го бях спряла преди поредния „Game over” поради надничане в компютърната симулация на „Диспансера”.

            - Правим това упражнение вече за стотен път. – въздъхнах аз обречено. – Какво точно те затруднява чак толкова?

            Въпросното упражнение беше двойна задачка – „криеница” из Мрежата, комбинирана с локализиране на конкретен поток/време/място по вибрации от надничане. Най-слабите. Плюс въведени ограничения за време за изпълняване на мисията.

            - Почти не ги усещам тези ваши „вибрации”! – оплака се той. – А и като ми висиш над главата, се изнервям. Днес докато те нямаше, ги намерих пет пъти от дванадесет.

            - Да не мислиш, че в Мрежата ще е по-лесно? Не свиквай с тези усещания, в Мрежата е друго.  Но там поне със сигурност няма да ти „вися над главата”. Ще ме влачиш като батерийка със себе си, с цялата отговорност на твой гръб. Ако това те успокоява...

            Не изглеждаше хич успокоен. Реших да понижа малко тона.

            - Виж, ако търсенето на вибрациите те затруднява толкова сериозно, концентрирай се върху простата геометрия на Мрежата. Потърси първо нужното стъбло, пък после го следи за вибрации. Все трябва да запомниш горе-долу откъде си тръгнал. Крайната ни цел се намира в разклоненията на същото стъбло. А ти все гониш вибрациите на преследвачите си! – наложи се повторно да намаля тона. - А те са през милиардно стъбло в милиард и десетото от нашето.

            - Именно там е проблемът, че е милиардно. – Наум се зачеса бясно по главата с двете ръце. – Това нещо е твърде кръгло и рошаво, за да се ориентирам в него, след като съм прескочил няколко пъти насам-натам.

            Поклатих глава замислено. Мрежата изглежда си избираше доста стриктно кандидат-медиумите. Двойничката ми се оправяше в симулацията с пъти по-добре, макар реално и на двете чувството ни за ориентация да беше нулево и изцяло асоциативно. Там, където в реалния живот хората запомняха какви ли не ориентири, ние се носехме без никакъв визуален спомен и с лафове от типа „Струва ми се, че е натам”. Неведнъж съм се бъзикала в планината, че с моята липса на чувство за ориентация трябва да имам страхотно чувство за ориентация, за да не се изгубя досега. Хората не го разбираха този майтап, но моето спокойно и неосмислено тътрене по асоциативните пътечки най-често ме извеждаше където трябва или поне на място, откъдето да знам, накъде да тръгна. Не правех разлика между „напред” и „назад” или „север” и „юг”, а между „тук май е удобно за натам” и „тук май не трябва да слизаме надолу”, и „май някъде тук трябва да има маркировка”, или пък „струва ми се, че сме забили много вдясно”... Картите оставяха много мъгляви представи в главата ми, включващи основно насоки като „това ако го видя, значи съм някъде натам” и „защо пък не са подсекли дерето покрай възвишенията?”. Никога не съм се опитвала да насоча някого да стигне сам до по-сложно достъпно място, дори и аз самата да можех да го намеря със затворени очи. Защото в главата ми не се задържаха никакви конкретни ориентири. Значи може би разковничето беше в липсата на търсене на ориентири?.. В чисто асоциативното носене по течението с „Тук май е насам, а тук май е натам”... Трябваше да се пробва.

            - Ще пробваме нещо ново. – казах накрая с бодър спортен дух (или поне се опитах да звучи така) – Пробваме същото упражнение с няколко нови условия.

            Наум смръщи вежди измъчено, явно очакваше новите условия да са още по-невъзможни от старите.

            - Няма да мислиш за конкретни ориентири. И нищо няма да си отброяваш. Нито стъбла, нито потоци, нито завои или каквото и да било. Тръгваш отнякъде, изиграваш си криеницата и хукваш обратно, накъдето те води интуицията. Търсиш стъблото си. Никакво надничане, направо се оглеждаш за вибрации. Щом ги намериш, скачаш при тях. Ясно ли е?

            Той кимна мълчаливо. Не изглеждаше твърде въодушевен.

            - Разбирам, че това е нещо, като да те помоля да не мислиш за бялата мечка. И че не е лесно да се абстрахираш от нещо, за което непрекъснато си напомняш да не мислиш. Но се опитай просто да се отпуснеш и да се понесеш по течението. Достатъчно бързо, за да не те засекат и за да се вместиш във времевите рамки. И където надушваш нещо нередно, махай се веднага. Където пък ти се струва, че си на прав път, хващай го веднага. Общо взето, заложи на късмета си и го следвай.

            - Не си представям да излезе нещо свястно от това. – каза той мрачно.

            - Виж, - започнах аз ядно. - някъде под всичките правила, които се опитваш да спазваш, имаш едно просто и много елементарно подсъзнание. И повярвай ми, то е способно да запомни Мрежата много по-добре от съзнанието ти. Просто не му пречи. Не е важното, да знаеш, какво правиш, а да работи.

            Той кимна все така скептично.

            - Не ми се муси, ами се постарай да го направиш. – скастрих го аз. - И без пораженческо мислене и неувереност, моля.

            Пак се наложи да вляза в ролята на старшинката, дето раздава заповеди... Хич не ми отива, ама какво да направя, като на никой не му идва отвътре да се довери на преценката ми? Цял живот е така...

            - Отпусни се максимално, носи се, накъдето ти хрумне и не мисли за нищо, освен за това, къде искаш да стигнеш. – добавих аз. Допълнителен психологически натиск определено нямаше да му помогне. – И хич да не ти пука за резултата. Просто пробваме нещо ново.

            - Добре. - отзова се той.

            - Рестартни мисията, не ми се прави на ударен. – напомних аз. Изобщо не ми беше нужно да го гледам, как бяга от вече локализираното като забранен поток място. Исках да започне от нулата. Той послушно рестартира мисията и се посъсредоточи десетина секунди, преди да кликне на иконката „Start”.

            Неуверено, но прибързано тръгване нанякъде... Няколко замисляния по пътя... Бързо шмугане на ненужен зигзаг към „отсрещната” страна на Мрежата... Явно още мисли „физически”. На никой преследвач в Мрежата не му пука, дали се движиш на зигзаг или по права линия. Усещат те, когато влизаш, излизаш, надничаш, спираш и триеш. Както и да е... Няколко надничания и скачания в други потоци, за отвличане на вниманието. Едно пак кратко, но по-продължително скачане в същите потоци, за да се убедят наблюдателите, че именно това стъбло ти е крайно интересно. Трескаво изнасяне обратно... Пак бяга на зигзаг! Ще трябва да си поговорим за това после. Губи си времето. Но посоката поне е вярна, ако можем изобщо да говорим за посока в това лутане. Не, подмина стъблото ни!.. Замълчах си с усилие на волята. Той се завъртя в известен диаметър от целта, като баскетболна топка по ръба на коша, след което се гмурна в избрания поток. На екрана се изписа „Mission complete”. Наум зяпаше, сякаш не можеше да повярва. Сигурно наистина не можеше да повярва. Излезе още един надпис – този път за поставяне на рекорд за време на този компютър.

            - Честито. – той се сепна и ме погледна. – От днес нататък ще си провеждаш упражненията по същия принцип.

            - Наистина стана... – изрази той учудването си.

            - А ти какво си мислеше, че ти приказвам врели-некипели ли? – измърморих аз и погледнах часовника на монитора. -  Имаме време за поне още три опита, докато съм тук. Действай.

            След втория опит му обясних за излишността на зигзагообразното му бягане. След третия го помолих, да стои поне тридесет секунди в потока „за заблуда”... Направихме общо пет поредни успешни опита. И нито един неуспешен.

            - Така те искам. – усмихнах му се аз доволно за довиждане. – Продължавай с упражненията, ще се видим утре.

            Той ми махна с ръка разсеяно и си назначи следваща мисия. Изглежда успехът го беше въодушевил за нови подвизи.

            Мирна 3 също тренираше усилено на симулацията. С физиономия на призрак и зеници като карфичени главички.

            - На нищо не приличаш. – констатирах аз. Тя едва ме погледна с края на окото, усмихна се криво и пак впи поглед в монитора.

            - Имах преводи за през нощта. – и добави любимата ни поговорка: - Работа е мръсна дума, да я тръшне чума.

            - Колко часа работи? – смръщих се аз. Тя се замисли напрегнато.

            - Не знам точно. Двадесетина часа?..

            - И откога си на симулацията?

            - От изгрев слънце. – каза тя със спокоен тон и продължи да си цъка.

            - Колко ти е рекорда на трета мисия?

            - Две минути и тридесет и пет, половин наказателна точка, грешки в точността – нула, реакция на надничане – между две и седем секунди. – израпортува тя.

            Посегнах решително и й изключих захранването на монитора.

- Ей! – възкликна тя възмутено.

            - Днес почиваш. – изкомандвах.

            - Нищо ми няма! – възрази тя бурно, опитвайки се да докопа кабела в ръцете ми.

            - Не ми е нужно да свикваш да сърфираш в полубудно състояние. Ако след наспиване си повториш рекорда, добре. Но ако дадеш значително по-слаби резултати, да не съм те видяла повече в транс пред симулацията. Ясно ли е?

            Тя спря да посяга към кабела и кимна примирено.

            - И пияна също не се упражнявай. – уточних аз, докато още бях зачекнала темата.

            - Не ми говори като на завършена алкохоличка. – изръмжа тя.

            - Казвам го просто за всеки случай. – подсмихнах се аз. – Лягай да спиш.

            Помахах й радостно за довиждане с кабела.

            - Ще ти донеса кабелчето след около осем часа.

            - Какво?!

            Този път се засмях с глас.

            - Мислеше си, че си ме метнала, а? Аз да не съм малоумна да ти вярвам? Самозабравяш се, момиче...

            Не чух отговора й, тъй като се изпарих веднага в Мрежата. Какво да се прави, ще пропуснем един урок. Наум и без това имаше да наваксва. Минах през стаята си да оставя кабелчето, по което Мирна 3 тъй искрено страдаше, след което звъннах на Тим.

            - Да? – отзова се той почти веднага. Чудесно, значи си е в потока.

            - Братле, имаш ли малко свободно време? – подхванах го аз от вратата за краката.

            - Ами... Може да се каже. – измънка той мъгляво. Сигурно се чудеше, дали му се занимава с каквото там имах предвид и дали ще е задълго.

            - Ще дойдеш ли за малко? Просто си търся компания за едно място.

            - За колко време става дума? – отзова се той с нотки на съмнение.

            - Не повече от пет минути. – той въздъхна от другата страна на мобилната връзка.

            - Добре. Къде си?

            - В стаята си съм.

            - Идвам след малко.

            Тим се появи след десетина минути.

            - След около час имам среща. – предупреди той още от вратата. Махнах с ръка.

            - Нищо, трябваш ми съвсем за малко.

            - За какво става дума всъщност? – той се друсна в стола пред бюрото и започна да се върти наляво-надясно.

            - Искам да видя нещо от първо лице, ама не ми се ходи сама.

            - В Мрежата ли?

            - Разбира се. – свих рамене. – Навит ли си?

            - Зависи дали знам мястото. – почеса се той. – Поне осем от нашите са навън в момента. Не ми се търси, кой от всичките си ти.

            - Моето родно стъбло говори ли ти нещо?

            - Да, там съм ходил.

            Хм, значи Йохан не бил единствения, който ме е проверявал? Карай да върви, след като ми е от полза...

            - Там е.

            - Тогава ще се оправя. Води. – той изчезна яко дим, а и аз след него. Понесох се из безсетивната безкрайност на Мрежата без капка мисъл в главата си. Мястото, което търсех, ми беше пределно ясно от доста време. И всъщност вече бях виждала безброй пъти това, което уж трябваше да видя там. Понадничах известно време, без да усетя присъствието на Тим, който би трябвало да ме намери доста бързо. После почувствах сигнала му от потока на Центъра – две бързи скачания, едно надничане. Това на тимов език значеше „ела бързо”. Всеки член на екипа за набиране на „новобранци” си имаше своя „позивна”. Върнах се в стаята си и се сблъсках твърде отблизо с бесния Тим, чийто поглед само дето не мяташе мълнии.

            - Ти луда ли си?! Или съвсем ти е изфирясал акълът?

            - Моля те. – измънках му умолително.

            - Просто забрави! – отсече той. – Ми, знаеш много добре, че аз толкова назад не стъпвам.

            - Наистина много те моля! Едно бързо скачане, две-три минути престой и се махаме. Не те карам да стоиш там и да надничаш.

            - Ако ми имаш зъб за нещо, просто ме застреляй. Но това НЕ.

            - Ако надушиш каквото и да било, само ме бутваш с пръст и изчезваме. – продължих с увещанията.

            - Помоли който и да било друг. – той повиши глас. – Аз ли съм единственият, когото намери за тая работа?

            - За мен е много важно да си ти. – наблегнах аз.

            - Това пък как ти хрумна?

            - Жизнено важно. – заявих сериозно и го изгледах настойчиво в очите. Той замълча за няколко секунди.

            - Какво си наумила, Ми?

            - Нищо. Просто го направи, заради мен. Моля те. – той продължи да ме гледа изпитателно. – Знаеш много добре, че с твоята практика ще надушиш евентуален проблем и ще се изпариш достатъчно бързо.

            - Кажи ми защо.

            - Има ли значение? – разтръсках глава. - Моля те като приятел.

            - Молиш ме като глупак. – уточни той. – За какво ти е всичко това?

            - Искам да гледам, каквото има за гледане там, с теб. Затова.

            - И това е жизнено важно? – усъмни се Тим.

            - Да.

            Той въздъхна тежко.

            - Знаеш, че не бих те занимавала, ако не беше наистина важно.

            - Това го знам. Само не знам, защо е толкова жизнено важно да ме набутваш между шамарите. И това много ме притеснява.

            - Само като усетиш нещо, веднага се махаме. Много те моля.

            Той пак въздъхна и разроши замислено късата си коса.

            - Добре. – каза накрая. – Само защото наистина вярвам, че не би ме карала да го правя от празна прищявка. Но само този път и да не съм чул повече никога никакви молби от теб.

            - Дадено. – излъгах аз. Вместо отговор Тим се изпари в Мрежата с мрачна физиономия.

            Скочихме в набелязаното пространство/време на практика едновременно. За точността на Тим при запомняне на точки за скок из Центъра отдавна вече се носеха легенди. Снегът под нас проскърца леко, когато се появихме върху него.

            - Какво гледаме? – попита Тим нервно и потри ръце, за да ги стопли. От устата му излизаше пара.

            - Едно време много го обичах това място. – отговорих аз разсеяно. Погледът ми беше прикован в отсрещната скала, по която се катереха две човешки фигурки. Тим също засече източника на любопитството ми и се загледа натам. Кратък вик на изненада, падаща туфа трева. Горната фигурка пада, повличайки със себе си скален блок, широк около метър. Две кратки иззвънтявания от избитите клинове. Вече падат две фигурки, разменили местата си, сега водачът е отдолу. Глухо „ТУП” долу в снега. Край на сцената.

            - Това беше. – казах аз. - Можем да си вървим.

            Тим успя да ме погледне въпросително, но беше достатъчно благоразумен, за да не се занимава с разбор на случилото се в дадения поток. Изпари се преди мен и се видяхме вече в стаята ми.

            - Ми? – повика ме той тихо. Погледнах го, без да обеля дума.

            - Ще ми кажеш ли, защо водиш в миналото единствения човек, видим за копелетата на Ленц, за да гледате заедно смъртта ти?

            - Не. – отвърнах аз безизразно.

            - Това започва много да ме притеснява. – настоя той.

            - Нищо особено не е и теб изобщо не те засяга. – излъгах аз за пореден път. С добре отработен небрежен тон. – Просто един много... личен въпрос.

            Запазих драматично и тайнствено мълчание, за да подчертая интимността на „личния” въпрос. Тим поклати глава.

            - Изобщо не ти вярвам.

            - Ако щеш ми вярвай, така си е. Наистина много ти благодаря, че ми направи тази услуга.

            - Не разбирам, каква изобщо беше ролята ми в тази „услуга”. Каза, че ти трябвам именно аз. Защо?

            „Защото ще ми трябваш за примамка по-късно” помислих си аз, а на глас казах:

            - Не се сетих за друг, който да ми помогне в случая. Само ти би могъл да ми влезеш в положение, без дори да знаеш, за какво става въпрос. – време беше за малко четки. – Друг щеше да ми откаже, да ме затрупа с въпроси и да разтръби из целия Център, че съм се побъркала. Не се сетих за по-дискретен човек от теб, на когото да мога да разчитам за всичко.

            - Като ми имаш толкова пълно доверие, защо не ми кажеш, за какво беше всичко това? – подхвърли той кисело.

            - Не си хаби приказките, няма да ти кажа. Въпросът е изцяло личен и изобщо не те касае. А и вече всичко приключи. – успокоих го аз. Майчице, как не ми е изсъхнал още езикът от толкова опашати лъжи! Ако бях Пинокио вече щях да имам часова разлика с върха на носа си.

            - Твърде е странна цялата тази работа. – Тим ме зяпна подозрително с бледо-сините си очи, сякаш щеше да сондира дупка в мозъка ми и да изкара наяве, каквото там криех. Сопнах се.

            - Замисли се малко, за какво може да ми потрябва да гледам смъртта си в друг поток, и то в миналото, ако не е нещо лично?!

            - Каза, че е жизнено важно.

            - Да, но само за мен. И вече приключи. Нека просто забравим за това. – нямаше да го моля в пряк текст да си мълчи. Така само щях да го убедя, че правя нещо много нередно. Моралните му дилеми, че въпросът е от интимно естество, би трябвало да го оставят да разсъждава, наблюдава и мълчи достатъчно дълго, за си свърша работата.

            Тим ме изгледа отчаяно, както се бях запънала като магаре на мост, и предупреди:

            - Ще те държа под око.

            Усмихнах се непринудено.

            - Дръж ме под око, колкото си искаш. Всичко наистина приключи, за което много се радвам и много ти благодаря. Ще ти се реванширам някой път.

            Опитвах се да изглеждам възможно най-облекчена от това, че „личният” ми проблем се е разрешил. Тим просто постоя мълчаливо още малко, след което поклати глава.

            - Адски е странна цялата тази работа... – той отвори вратата и вметна за довиждане: – Наистина ще те държа под око.

            Вратата се затвори безшумно. Въздъхнах с вече истинско облекчение. Изобщо не ми беше приятно да лъжа този толкова лоялен човек. Да разчитам на пословичната му дискретност, докато го оплитам в собствените си каши... Грозна история, откъдето и да я погледнеш. Поседях малко, отдавайки се на мрачното отвращение от самата себе си. След което побързах да се впиша в моето привично за всички ежедневие. Защото вече ме „държаха под око”...