31.

            Касим изхвърча навън бързешката. Преди да затвори вратата дочух приглушена шумотевица и викове из коридорите. “Какво беше това по дяволите?!”. Много шумно и много навреме подплати поизтърканата ми легенда, но и аз си нямах никаква представа какво е. Още ми пищяха ушите от гърмежа, въпреки че това не успяваше да заглуши тънкия и досаден писък на зумера. Изсмях се самодоволно за миг, колкото за пред камерите, с които сто на сто ме наблюдаваха тук. После седнах по турски в канапето, подпрях глава настрани и се направих на заспала. Какъв беше все пак тоя гърмеж? Не си спомнях да съм чула нещо такова по време на престоя си тук в бялата килийка. Пък трябваше да съм глуха, за да не го чуя. “Дано да не е пострадал някой от килиите!”, притесних се аз. Това ме накара да се замисля, какво ли ще стане ако убият старата мен тук... Ще ме изтрият от реалността, как какво. Значи можех да им предложа най-ценния възможен заложник, ако се опитах да ги убедя да ме пуснат някъде или да ми махнат зумера... Но към това трябваше да се подходи изключително внимателно. Дано не се сетят скоро за тази възможност. Иначе можех да я използвам в последния момент, колкото да се отърва от зумера. Имах предимството да знам, кога точно ще им се разкатае фамилията тук. Ако тестето не се разбърка отново заради този взрив... Майко, колко беше оплетено всичко!

            Спомних си, че си бях обещала да се кротна и да заживея в настоящето, след като свърши всичко. Да си гледам детето, да започна да се заглеждам по мъже и да се прегледам при някой от нашите психо-лечители, за да престана да си говоря сама на два гласа... Вместо това киснех заточена в най-неприятното си миналото, досами предишната себе си на долния етаж, преценявах възможността да се самоубия като един достатъчно добър вариант, заглеждах се само по разни вражески елементи, които ми се искаше да умрат по-скоро и си говорех със Смърделин толкова активно, все едно бях надишана със зелена мъгла. Бях толкова далеч от това нещата да вървят по план, че просто нямаше накъде повече. “Да не се беше мотала толкова при скалата, овца такава”, скара ми се лайняното ми приятелче. “Ти пък точно да мълчиш, и без това сигурно си се разюздал толкова само заради зумера!”. “Не съм ти аз проблемът, ами това, че си смахната и в червата си”.  Леле, тоя нямаше ли да млъкне най-сетне?! “Трай малко, опитвам се да мисля”.

            Какъв беше все пак този взрив? Не биваше да се увличам в блъфове, преди да съм изкопчила повечко информация от тукашните. Можеше просто да е гръмнал някой бойлер. “Ега си и бойлера!”, изсмя се нервно Смърделин на тъпото ми предположение. Добре де, не беше бойлер. И бях наясно с нормалното протичане на събитията тук. Коя точно от внесените от мен промени беше причина за взрива? И по какъв начин?.. “Бейкър. С него си имаше взимане-даване”. Може би Бейкър беше заложил бомба със закъснител в килията ми долу. За да се застрахова, че ще ми свети маслото, ако съм го излъгала... Тази версия се връзваше достатъчно добре със събитията и с мотивите на онзи психар. Точно преди да пристъпим към плана (след иглите под ноктите) Бейкър се ската някъде за около един час. Какво е правил през това време? Скубал си е косите и се е чудел как да постъпи ли? Едва ли, имаше достатъчно часове за отчаян размисъл преди това. Точно така, най-вероятно цялата дандания беше посмъртния среден пръст на Бейкър към целия шибан свят. “Ако е гръмнало в моята килия, добре”, поуспокоих се аз. Килията си беше празна, пък горният етаж май не се беше продънил, явно ставаше дума за достатъчно малък взрив. Мислено разцелувах мазната физиономия на доктора, който сигурно по чисто егоистични подбуди ми беше оставил достатъчно време, за да ме изкарат от килията. “Браво, сладурче, продължаваш да си ми от полза дори и след смъртта си!”.

            Ако наистина Бейкър беше заложил бомбата, щеше да се е погрижил това да го няма на записите от камерите. Връзваше се идеално за един час работа. Отива да набави експлозива, връща се, неутрализира камерите и оставя бомбата. Или пък отива да набави експлозива, поставя го и трие записите. Както и да го въртях се вместваше в един час време. Къде би сложил бомбата? Сигурно в контролната стаичка досами килията. За да очисти и евентуалните си предатели. Освен това тези стаички не се наблюдаваха толкова строго, колкото килиите, килиите бяха просто фрашкани с камери. А той със сигурност би се постарал за всеки случай да не оставя следи. Най-вероятно не би му и хрумнало, че по този начин може да ми помогне. Бейкър далеч не беше гений, смъртта му само го доказваше... Ако му беше стигнал акълът да си замете следите достатъчно добре, можех спокойно да твърдя, че взривът е дело на “моите хора”. Да не повярва човек, нещата се връзваха просто идеално!

            Подложих твърде смелата си версия на събитията на няколко критични анализа. Както и да я въртях си оставаше най-вероятната. Значи за останалите тук това също щеше да е най-вероятната версия... От друга страна те имаха и втори вариант на ум – варианта, че казвам истината. Докато аз бях съвсем наясно, че лъжа като дърт циганин, но обстановката се връзваше перфектно с легендата ми. Едно ме притесняваше – не беше писнала алармата за темпорална активност. Ако се наложеше да навържа това с моя сценарий, оставаха няколко варианта. Или моята лична гвардия имаше кода за неутрализиране на алармата; или умееше да “хвърля” предмети в потоци, без да влиза в тях (свръхестествено, но защо не?); или имах вътрешен човек тук. Последното ми се видя най-примамливо. Щеше евентуално да всее смут и подозрения сред местните, а и беше най-близко до истината. А най-близката до истината лъжа почти винаги е най-лесна за вярване. По-лесна дори от самата истина.

            Добре, оставаше да се взема в ръце и да изчакам в умерено мълчание и прецизно лъжене наплива на необходимата ми информация. В никакъв случай не биваше повече да се поддавам на Касим да ме води за носа и да ми вади душата с разпити. Трябваше да го посрещна достатъчно самоуверено, за да затвърдя евентуалните му съмнения. В крайна сметка дори и да грешах и да бяха намерили вече причината за взрива, аз тук по легенда би трябвало да вярвам, че моите хора са го предизвикали. Да се усмихвам нагло, да казвам “видя ли?”. Ако ме затапят с друга версия на събитията - да бъда изненадана, обезкуражена и разочарована. Въведох се мислено във всяка една от ролите. Беше наистина важно да са изпипани.

            Но най-важното беше, че започвах да си връщам увереността в себе си. Вече имах коз срещу Касим, дори ако атаката се окажеше доказано битова авария. И козът беше да вярвам безрезервно, че взривът е наше дело. Да вярвам нахално, безразсъдно и дори самоубийствено тъпо. Да изнаглявам с искания, да се държа като победител. Това нямаше да ги накара да ми повярват, но щеше да ги убеди, че аз вярвам в думите си... Зачеркнах мислено с дебела черта умереното мълчание и прецизното лъжене. Колкото по-глупава и излишно разговорлива изглеждах, толкова по-добре. Радостно-превъзбудена, това беше ролята ми. Като отървала се от заколение, заслепена от успеха си. Оглупяла от радост. Защото Касим знаеше, колко точно съм умна.

            Продължих да се правя на спокойно заспала. Суматохата постепенно се поуталожи, до ушите ми спряха да достигат и най-незначителни шумове отвън. Минаха часове, започваше да не ме свърта, но ми беше по-добре да се правя на заспала, отколкото да гледам в точка и да се чудя дали изглеждам по нужния начин за пред камерите. Касим явно беше решил да проучи наличната информация за мен преди да дойде пак. Замислих се, дали ще намери изобщо личните записи на Бейкър. Докторът можеше да ги е унищожил... Но не, едва ли, за Бейкър си останах загадка чак до смъртта му, той не би затрил с лека ръка записите на диалозите си с мен. Въпреки че сигурно ги беше скрил добре. Може би дори в някой друг поток. Какви изводи би си направил Касим, ако прегледа под лупа цялото ми поведение тук до момента? Че съм гадна, самоуверена и хитра кучка, това вече го знаеше. Пък легендата си май я поддържах достатъчно добре. “Някакви неточности? Дали не съм сгафила някъде?”, притесних се аз и зарових из спомените си. Какво твърдях през цялото време? “Бременна съм”, “идвам от бъдещето”, “ще дойдат да ме измъкнат, много сме”, “важна съм”, “с Карлитос сме дружки”, “знам много, но на вас пък няма да ви кажа”. В общи линии това беше. Май не се бях издънила досега, пък и половината неща си бяха истина. Лекотата, с която бях дала реалния код на Бейкър също не беше съмнителна. В крайна сметка колкото и да държах на “Карлитос” според легендата си, това тук беше нов приток на реалността. От гледна точка на един идващ от бъдещето нахакан многознайко не би трябвало да ми пука, дали Карл Ленц тук ще умре или не.

            В главата ми отново се заблъскаха една в друга разни теоретични дилеми, щеше ми се Паша да беше тук и да ми развие някоя от своите теории... Възможно ли беше наистина да просъществува друг приток на същата реалност? Факт беше, че съм създала нов приток на “Диспансера”, иначе нямаше начин да съм тук. Дали щеше автоматично да се слее с основното стъбло след време, както се случваше в потоци, населени с медиуми? “Ще се слее, само ако всички тук пукнат на двадесет и седми септември”, отряза Смърделин с досада. Така си е, няма начин поток, в който всички са живи да се слее с поток, в който всички са умрели. Мамка му, каква бъркотия! Може би наистина трябваше да се самоубия непретенциозно още с влизането си тук. Не че беше късно за това... “Имаш още поне седмица време, не изперквай точно сега”, скара ми се Смърделин. Нещо ми беше сърдит напоследък. Май откак го набутах да изживее пълноценно иглите под ноктите. Изсмях му се наум. “Стига си се цупил, веднъж да си ми полезен с нещо и се тръшкаш”.

            Чух вратата на стаята да се отваря. С вътрешно задоволство отбелязах, че взривът ми беше спечелил поне пет часа загубено време. За пореден път пожелах на Бейкър приятно изкарване в отвъдното.

            - Спиш ли? – чух сдържано-скептичния глас на Касим. – Нещо не ми се вярва.

            Размърдах се, доволна че най-сетне мога да сменя позата. Въжето пречеше доста, но се приведох напред и разтърках очи. “Всяка спечелена секунда време е добре дошла!”. После се прозях шумно.

            - Май е време да си поговорим вече наистина сериозно. – заявих аз със самонадеяна усмивка и добавих заповеднически – Искам веднага да ми свалите белезниците и да махнете това тъпо въже.

            - И защо да го правим? – Касим затвори безшумно вратата, приближи се и седна на същото място на леглото. Изглеждаше безизразен както винаги.

            - Вие изглежда искате всичко тук да гръмне? – троснах му се аз. – Очевидно е защо.

            - За теб може би е очевидно. Аз обаче не виждам никаква причина да ти играя по свирката. – отговори спокойно Касим. Спокоен е, да, но вече използва груб жаргон вместо учтиви подигравателни комплименти. Чувства се застрашен малко или много. “Инат човек”, констатирах аз мислено. Изсмях се нагло.

            - Добре, нека изчакаме следващата атака тогава. Не ми се водят повече безсмислени разговори.

            Обърнах се демонстративно на другата страна да подремна още малко.

            - Ако искаш да знаеш, разбрахме каква е причината за взрива. И тя няма нищо общо с “твоите хора”. – подметна презрително Касим.

            - Как пък не. – изсумтях аз, без да се обръщам.

            - Никой не е влизал тук отвън. – в случая “отвън” явно предполагаше Мрежата. - Така че можеш да зарежеш този театър.

            - Глупак. – констатирах аз с безизразен тон. – Кой ти е казал, че нямам хора вътре? Да съм споменавала такова нещо?

            Говорех мързеливо, намествайки се по-удобно в канапето. “Касим би трябвало да е бесен. И объркан.”. Можеше и да не е така, но си навивах тази мисъл по всички гънки на мозъка. Трябваше да съм самоуверена. Да поддържам напрежението с безочлива вяра, че вече аз водя парада.

            - Блъфираш. Сигурен съм. – по гласа му личеше, че наистина си вярва. Непоклатим до дупка... Корав чеп за дялане. Обърнах се все пак към него, за да го погледна в очите.

            - Знаеш ли, изобщо не ме интересува в какво си сигурен. Казах ти, повече безсмислени разговори няма да водя. – натъртих аз. - Чакайте следващата атака ако искате. Моите хора вече реагираха. Много скоро ще си тръгна оттук. Вече изобщо не ми пука, колко точно от вас ще оцелеят в този измислен от мен мизерен приток. Ясно ти е, надявам се, че този безвреден взрив е просто предупредителен изстрел?

            - Откъде знаеш, че е безвреден? – затапи ме той с въпрос. Тонът му продължаваше да е спокоен, също както и безизразното му мургаво лице. Пак си играеше небрежно с пистолет в дясната ръка.

            - Познавам си хората. Те наистина не искат излишни кръвопролития. Познават ви всичките в бъдещето и сме в добри отношения. Може би е сантиментално, но няма да ви очистят без предупреждение.

            - Просто се оплиташ в лъжите си вече. – поклати глава Касим с лека усмивка на уста. “Не му се връзвай, блъфира!”, изрева мощно Смърделин от подсъзнанието ми.

            - Вие тук се оплитате в предположенията си. – отрязах аз мрачно. – На мен всичко ми е прозрачно ясно. Правете, каквото искате. Нищо не зависи от мен в момента, но смея да кажа, че съм в по-изгодна позиция от вас.

            Обърнах се отново на другата страна, посрещайки с безразличие напрегнатия поглед на Касим.

            - А защо да не те подложим на детектор на лъжата?

            - Нямате такъв тук, това го знам много добре. Ако ще си губите времето да си набавите такава машинка и да се научите да я ползвате, следващата атака ще дойде преди следващия разпит. – изсмях се доволно.

            - Защо пък не? Тъкмо ще се убедим в думите ти на сто процента.

            - Ти май съвсем се самозабрави. – поклатих аз глава разочаровано. – Не може да не си гледал вече записите на Бейкър.

            - Гледах ги. – кимна той. – И какво от това?

            - Ти сляп ли си? – запитах аз със снизхождение. - Не виждаш ли, че съм преминала специално обучение? Ще кажа на твоя прехвален детектор, че съм чернокож мъж на сто и петдесет години и това ще бъде отчетено като истина.

            - Да, разбрах, че те бива да лъжеш. – подсмихна се Касим. - Но специално обучение... Спести ми тия глупости, моля те.

            - Обясних ти, че съм много важен човек там, откъдето идвам. Обучиха ме за редица случаи, за да са сигурни, че ще се измъкна невредима от всяко едно положение.

            - Кои “те”?

            - Всички покрай мен и Карл.

            - И защо ще те обучават, вместо да те пазят лично? – сви рамене секретарят.

            - Защото съм луда глава, не виждаш ли? – усмихнах се аз мило. – Наясно са, че съм откачалка. Наясно са, че не ми пука за живота ми кой знае колко. Искаха да се застраховат поне малко. Имаха доста години време за да се убедят, че не съм много с всичкия си.

            - И какво точно не ти е наред? – уточни Касим.

            - Имам суицидни наклонности. – изсмях се аз. “Това направо си отговаря на истината”, процеди през зъби Смърделин, все още недоволен от живота. – Обичам да рискувам. Падам си по адреналина. Това беше и една от причините Карл да поиска да ме забремени. Предположи, че ако имам дете ще мирясам малко.

            - Продължаваш да ми говориш пълни глупости. – поклати глава Касим и зацъка с език укорително. – Нито си луда, нито си специално обучена.

            - Изобщо не съм луда, разбира се. Кой ти е казал подобно нещо? Просто не ми пука кой знае колко... за каквото и да е. Скучно ми е. И си търся тръпката. – май и това беше доста близко до истината...

            - Виж какво, - започна Касим тихо. – тази тръпка тук хич няма да ти е забавна, уверявам те. И знаеш ли защо? Защото няма да се вържа на лъжите ти.

            - Не виждам какъв е смисълът да ме разпитваш, при положение че не ми вярваш на нито една дума. – свих рамене аз. – Ти май все още не осъзнаваш колко безсмислен разговор водим. Но скоро ще разбереш. И тогава не само ще ми свалите белезниците, но и ще ме настаните в най-хубавата стая, която изобщо може да се намери тук. И ще ми угаждате като на принцеса.

            - Смятам вместо това...

            - Ако искате да си спестите тези разходи, по-добре ме пуснете да си вървя. – прекъснах го аз. Зяпах го заплашително изпод вежди, придавайки си възможно най-самоуверения вид.

            - Нямам такова... – пак започна с възраженията Касим, но го прекъснах за втори път.

            - Опитах се да се разберем с добро. – подчертах аз разпалено. - И резултатът беше побой и мъчения. Държите ме тук като някакъв шибан арестант. Изобщо не ме интересува какво имаш да ми казваш. Ще си говорим пак, когато осъзнаеш, че ти казвам истината. Оттук нататък просто ще оставя хората ми да се погрижат за всичко.

            - Не ставай твърде нахална. – предупреди тихо Касим. Аз пък си позволих да се изнервя.

            - Писна ми! – повиших тон. – Писна ми да ви говоря истината и да се занимавам с вашите глупави съмнения, с вашето упорито недоверие и вашите вътрешни борби за власт! Толкова ми писна, че ако зависеше от мен щях да вдигна във въздуха цялата ви шибана сграда заедно със себе си!

            - Изобщо не си в позиция да...

            - Пукнете всичките, щом така ви харесва! – развихрих се да злобея на сто процента. - Тъпият ви мизерно дребен и забравен от Бога ебан приток изобщо не е мой проблем!

            Изплюх всички епитети към реалността им като нещо гадно на вкус, с най-голямото презрение, което можех да вложа в гласа си.

            - Голяма грешка ще направиш, ако ме ядосаш. – усмихна ми се секретарят заплашително.

            - Майната ти! – изпсувах го аз злобно. Вече разигравах с пълна сила ролята на онеправдания миротворец. – С пръст няма да ме пипнеш, докато Карл не ти заповяда! А той не е толкова тъп, затова е начело на цялата ви сбирщина кретени!

            Вече от доста време очаквах поредния шамар върху многострадалната си физиономия, но тъй скъпият на сърцето ми “Карлитос” явно наистина не беше дал подобни нареждания. Или просто Касим беше твърдо решен да не се поддава на провокациите ми... Все тая, можех само да се радвам. Пък още един тупаник... Капка в морето. Голяма работа. “Голяма работа друг път!”, възмути се Смърделин. “Ти да мълчиш!”.

            - Много добре знаеш, че няма безброй много начини да проверим, дали говориш истината. – Касим продължаваше да приказва спокойно, но в гласа му се четеше явна нотка на заплаха. – И че няма да чакаме.

            - Само ми посегнете още веднъж и ще видите. – заканих се аз.

            - Ще ти посегнем. – кимна утвърдително Касим със задоволство. – Пък дали ще видим нещо... Времето ще покаже.

            Той стана бавно от леглото и се запъти към вратата с провлачена стъпка. Изглежда се надяваше да го спра и да се отметна от думите си дотук. “Не става, пич. За съжаление нямам какво да губя.”, въздъхнах аз мислено и започнах да се подготвям морално за нови изтезания. Смърделин врещеше на умряло някъде в главата ми, но се стараех да не му обръщам внимание. Във всички случаи пак щях да го вкарам в употреба, ако изобщо успеех да повторя този номер.

            Касим отвори вратата и махна на охранителите да влязат. Тръгнаха към мен с непоколебимата стъпка на изпълнители, получили ясни инструкции. “Ей сега вече играта загрубя”, помислих си аз обречено. Ония развързаха въжето и ме подхванаха от двете страни, за да стана от канапето.

            - Жестоко ще се разкайвате за това. – изръмжах аз през зъби. Касим ми се усмихваше сдържано, застанал в касата на вратата.

            - Ще поемем този риск. – отговори ми той невъзмутимо.

            Помъкнаха ме към изхода. Все още се колебаех дали да се съпротивлявам или не. Май не, нали уж съм толкова убедена в думите си... Мамка му, близкото бъдеще се очертаваше пред мен в най-лошата си светлина! “Всичките ми блъфове много скоро ще отидат по дяволите”, притесних се аз. И после какво? Май нямаше да разполагам с една седмица време, както си въобразявах...

            Изведнъж ушите ми отново писнаха в кресчендо. Вече бяхме прекрачили прага на стаята. Докато осмислях факта, че съм временно оглушала, усетих потреперването на пода в стъпалата си. “Това пък какво беше, по дяволите?!”, зададох си поредния риторичен въпрос. “Невероятен късмет, ето какво! Ти май се опитваш да ни вкараш и двамата в гроба!”, разкрещя се Смърделин. “Точно обратното... И престани да се държиш като самостоятелна личност!”. Касим ме зяпаше с широко отворени очи. И двамата мълчахме смаяни, само дето аз се стараех изненадата да не ми личи. Поизчакахме застинали като статуи на вратата, докато ни се възвърне слухът. Установихме, че отново чуваме, когато алармата за темпорална активност огласи сградата няколко секунди по-късно. Напънах се да овладея дишането си.

            - Нали ви казах? – наложи се да крещя, за да надвикам алармата и пищящите си уши. – Искам да говоря с Карл, и то незабавно!

            Касим беше изгубил безвъзвратно невъзмутимия си вид. Огледа се разколебан, после някак прибързано махна на охраната с недвусмислен жест да ме вкарат обратно в стаята и се завтече към шумотевицата на долния етаж.