33.

            Хемер дойде пак няколко часа по-късно, т.е. надвечер. Влезе с решителна и енергична стъпка, която хич не му отиваше на пухкавото телосложение и побелелите коси. Не го оставих да отвори уста пръв, писнало ми беше да им слушам глупостите на всичките.

            - Искам да говоря с Карл. На четири очи. – заявих твърдо.

            - Но той не иска. – отряза ме Хемер злорадо.

           - Предай му, че е много важно. Предай му, че имам информация, която е само за неговите уши. – нареждах фразите със сериозен и убедителен тон. - Това което знам е само и единствено за неговите уши. Иначе може да си създаде проблеми. Всичките събития занапред могат да се подредят по друг начин. По-неприятен начин. Не заплашвам – притеснявам се. Ще си мълча докогато изобщо е възможно. Но на него бих казала всичко.

            - Той не иска да говори с теб на четири очи. – натърти Хемер. “Мамка му, упорито дърто копеле!”. – Иска да получи информацията чрез трети човек. И в случая този трети човек съм аз.

            - Ти открай време си трети човек. – вметнах аз многозначително. Този път първият секретар не смени цвета на лицето си към мораво, изглежда очакваше удара под кръста. – Кажи на Карл, че няма да говоря, докато ме наблюдават случайни хора с камери. Няма да говоря и пред трети човек. Рисковано е.

            - Много сериозна стана изведнъж, къде ти е печално известното чувство за хумор? – подхвърли Хемер саркастично.

            - Аз открай време съм сериозна, само дето вие не разбирате от дума. – повиших леко тон. – Казах ви повече от достатъчно, предупредих ви какво ще стане и то стана. Ако ме държите тук за да научите още нещо – ще го кажа само на Карл. Пред другите ще мълча с цената на живота си. Това е положението. Вие не знаете защо, но аз не мога да си позволя повече гафове, достатъчно проблеми създадох.

            - Ще ти се наложи да говориш пред други, колкото и да не ти се иска. – поклати той глава категорично.

            - Нямам накъде да мърдам от тази си позиция, каквото и да правите. Съжалявам. Остава Карл да реши дали му се води поверителен разговор с мен. Докато моите хора се борят да ме измъкнат оттук. Аз нищо повече не мога да направя, с вързани  ръце съм. – вдигнах демонстративно закованите си в белезници китки. – Разговорът ми с Карл е най-доброто, което мога да ви предложа.

            - Предложението се отхвърля.

            - Можем да си говорим така до свършека на света. – казах аз с досада. – Поне предай на щаба да озаптят малко младоците, че тук скоро камък върху камък няма да остане.

            Хемер все така си стоеше недалеч от входната врата с ръце в джобовете, твърдо решен да не се връзва на дебелите ми намеци.

            - Нямам представа за какъв “щаб” говориш. – рече той невъзмутимо.

            - За онзи, който гърми празните килии. – отвърнах аз. Това си беше изстрел в тъмното – не знаех със сигурност дали са гръмнали празни килии или нещо друго. Хемер обаче видимо се заинтригува.

            - Ти пък откъде знаеш какво е гръмнало? – попита ме той предизвикателно. “Това дали значи, че съм познала?.. Няма значение.”.

            - Просто налучкване? – подхвърлих аз невинно и после добавих: - А и нали се разбрахме, че агнетата се броят напролет.

            Първият секретар все пак не издържа и започна да порозовява отново. “На кака послушното прасенце”, похвалих го аз. Трети човек ли? Ха! Ако трябва да елиминираме посредника, здраве да е. Една грижа по-малко. А и получих потвърждение, че наистина съм познала. Гърмят празните килии, иначе Хемер нямаше да се притесни толкова от намеците ми, че той ми дава информация. “Мислиш си, че ти ме разпитваш, но всъщност е обратното”, изкисках се мислено.

            - Опитваш се да ми играеш по нервите? Да създаваш интриги? Няма да стане! – отсече Хемер. – Бейкър беше последният глупак тук, който да ти се подведе по лъжите.

            “Хохо, така ли?!”, засмях се аз мислено. Ще я видим тази работа...

            - Вече казах каквото имах за казване, нямам какво да добавя. Ако искаш да си говориш сам – заповядай, иначе си върви. И кажи на Карл, че ако продължи да ме държи тук и да отказва да говори с мен, следващия път ще издам пред камерите някоя от по-малките му тайнички. Защото онази, за която той още не знае, е много по-сериозна и определено заслужава вниманието му.

            Хемер се опита да продължи да ми говори, но аз упорито го игнорирах и запазих пълно мълчание. Все едно го нямаше в стаята. Накрая той се отказа и излезе. Около час по-късно ми донесоха вечеря. Явно бомбените атаки все пак ги бяха притеснили доста, противно на навиците им не им беше хрумнало да ме оставят гладна. Нахраних се бавно, времето отново се заниза безплодно и приятно загубено в нищото. Нека. Нека чакат. Нека мислят и решават. Колкото по-бавно толкова по-добре. Аз си имах занимавка – да си дооформям наум легендата за пред Ленц. Надявах се личният ми разговор с него да се състои рано или късно. Дотогава щях да се старая да държа положението в пат. Легнах си рано, със спокойна душа, изкъпана и добре нахранена. Преди да заспя си помислих, че тук напоследък се грижа по-добре за бременността си отколкото вкъщи. Голям смях, явно е необходимо да съм под ключ и със зумер, за да се държа като нормална надула корема жена, а не да тичам като гламава, преследвайки болните си фантазии.

            Събуди ме Касим. Замижах му сънено насреща с мисълта “не може да са се вързали на бъзика, че Хемер ми е агент, нали?”. Реших да реагирам на грубото събуждане (да идва преди закуска, как не го е срам!) с грубо посрещане. И без това обикновено съм кисела рано сутрин. Продължих да си лежа и му се изрепчих:

            - Ти пък какво търсиш тук? Мислех че са те изритали от случая поради гафове. – намеквах за гърмежа преди планираното ми изтезаване, разбира се. Касим пренебрегна заяждането ми с безизразна физиономия.

            - Ще си говориш с мен. На четири очи. Без камери.

            - И защо трябва да го правя? – поинтересувах се аз.

            - Иначе може да си стоим така още много време. Не виждам смисъл от това, а ти? – той наведе леко глава настрани и вдигна вежди. Виж ти, допитва се до мнението ми. Колко мило.

            - Няма да си стоим твърде дълго, повярвай ми. – пак стигнахме до упоритото зяпане в очите, като две насрещни магарета на тесен мост. Или по-скоро като двама блъфиращи покерджии... Вече се чувствах като да ме е смъкнала контрола от градския транспорт – и аз лъжа, че са ми откраднали портмонето, и те лъжат, че ще извикат полиция. Въпросът е, кой е по-добър актьор, кой знае повече за законодателството и на кого какво му е изгодно.

            - Господин Ленц ми има пълно доверие. Можеш да ми кажеш всичко, което искаш да кажеш на него. – “Винаги, когато сме се лъгали взаимно с контролата аз съм излизала по-добрия актьор. И човека с повече време за губене...”

            Мозъкът ми заработи на по-бързи обороти с леко проскърцване. “Сто на сто има начин да изкяриш нещо от това предложение”, подшушна ми Смърделин. Разбира се, защо да изпускаме тази възможност? “Луди ще ви направя”, обещах си за пореден път.

            - Добре. – съгласих се аз сговорчиво. Каменната физиономия на Касим трепна само за едно едва забележимо изненадано примигване. – От какво си толкова изненадан? Ако идваш с предложение би трябвало да очакваш да се приеме.

            Сипвах му репликите в ушите с превишена скорост, да не намери празно място да каже нещо. Имах предимството, че те внимаваха с мен. Че иначе току-виж гръмнало още нещо, ха-ха. Дано не гръмне точно сега, всъщност...

            - Щом си съгласна... – сви рамене той и се намести в канапето за “разпитващи”.

            - Какво точно искаш да чуеш? – попитах го аз услужливо.

            - Ти ще кажеш, нали пазиш някаква информация, за която никой не знае. – отвърна той. Целият слух, в очакване, в леко предизвикателна отпусната поза. “Вие май сте забравили, че се ебавам с вас непрекъснато”, помислих си.

            - Откъде да започна... – замислих се аз и извъртях очи към тавана. – Ние можем да хвърляме предмети през Мрежата.

            Касим ме гледаше със същото сериозно изражение. “Ей сега ще ти се стъжни!”, зарекох се аз.

            - Без да ги носи медиум или друго физическо лице. – продължих аз. – А за Хемер – просто си правих майтап с него, нямаме наш човек тук. Не ни е нужен. На кого за Бога му е притрябвало да се занимава с вас? Всъщност просто ви отбягваме. Аз съм единственото изключение от това правило. Вече знаеш защо, заради зумера. Защото и зумерите не са ни нужни, а на мен взе че ми притрябва такъв.

            Той ме слушаше внимателно, аз обаче чаках да се омае още малко. “И бре, Шехерезадо!”, подвикна ми закачливо Смърделин. Изправих се в леглото, отметнах одеалото и седнах по турски, заредена с опашати лъжи.

            - Можем и други неща. Да локализираме точно място за скок без надничане например. Непознато място. На което не сме скачали преди. – Касим ме слушаше с ушите на четири. – Не е чак толкова сложен трик.

            Започнах да жестикулирам разпалено, изобразявайки кълбото на Мрежата с шепи, и се придърпах малко към ръба на леглото.

            - Всъщност пространството има точно определена структура във времевите потоци. – продължих да чертая измислени спирали из въздуха с пръсти и свих крака, за да подпра лакти на колене. И се вдъхнових да споделя “нашето откритие” с плам в очите и речта. – И всичко може да се прехвърли чрез прости изчисления така, че да получите точна карта на Мрежата. Направихме симулативна компютърна програма, виртуална реалност, с чиято помощ можем да посочим с точност всяка една точка за скок, на човек, който никога не е скачал в нея. Същите точки от картата важат и за хвърляне на обекти, това не представлява проблем.

            Изобразих “хвърлянето” като мятане на баскетболна топка.

            - Докато вие тук се занимавате с експлоатация на Мрежата и медиумите, ние там проучваме географията й. За съжаление не можем да копаем по-дълбоко назад във времето, - посочих с двата си палеца назад. – но това не ни е и приоритет. Концентрираме се върху по-близкото минало.

            Направих секундна пауза, Касим нищо не каза и аз продължих нататък.

            - Пространството като цяло е разположено спираловидно в потоците, но ни бяха нужни години, за да открием алгоритъма, по който то се разпределя във времето. – изчертах поредната спирала във въздуха. Да му се не видят и белезниците, наистина ми пречеха. – Нашата програма позволява да намерим точно място, в точен поток и в точни дата и час, с по-малко от 0.01 % отклонение, т.е. около метър и няколко секунди грешка. Това ни дава невероятна свобода и ни пести адски много време за надничане. Имаме и база данни за събитията, която попълваме от пет години. В процеса участват наистина много хора, вече имаме пълна карта на около четвърт от Мрежата за времето след деветнадесети век. Нещо като GPS...

            Хвърлих се рязко към канапето, след цялото ми примъкване по-наблизо вече оставаше само към метър и нещо разстояние. “Откога мечтая за този момент!”, изписка доволно Смърделин. Бях сключила шепи една в друга докато обяснявах за феноменалния обем информация, който имаме за “четвърт от Мрежата”. Двата обединени юмрука се стовариха успешно върху лявата буза на Касим, въпреки позакъснелия му финт, с цялата тежест на бременното ми туловище. “Ти ли ще ме пращаш на изтезания бе, педераст!”. След сблъсъка тялото ми се изхлузи от облегалката на канапето и тупнах меко на пода по задник. Касим се беше хванал за пострадалата буза, когато потвърждавайки подозренията ми в стаята нахлуха охранките. “На четири очи, а? Знаех си!”. Изсмях се на висок глас и започнах със словесната атака, преди да е станало нещо друго.

            - Карл ти имал пълно доверие? – обадих аз саркастично. – Познавам и теб, и Карл от години! И със сигурност не бих ви имала пълно доверие и на двамата за подобна глупост! Нямало камери, я се събудете и вижте най-сетне с кого си имате работа!

            Охранките стигнаха до мен и ме “обезвредиха”, прихващайки ме болезнено под мишниците. Болезнено предимно заради шибаните белезници, които държаха ръцете ми надеждно закотвени една за друга отпред.

            - Сто пъти ви казах, с друг освен с Карл няма да говоря! – не се съпротивлявах, но продължих да бълвам змии и гущери с пяна на уста. – Колко пъти да ви го повторя?! Глухи ли сте или какво?! ЩЕ ГОВОРЯ САМО С КАРЛ!

            Касим ме гледаше злобно, потривайки лице. Охранките изглежда се чудеха какво да направят, тъй като не се дърпах от хватката им, и го гледаха очаквателно.

            - Направете го безопасно. – натъртих аз с нотка на заплаха в гласа. – Нямам нищо против да си говоря с него през бронирано стъкло и през слушалка. Измислете го как да стане. Но с друг освен с Карл няма да говоря. Разберете го най-сетне. И без камери!

            Касим стана от канапето и се доближи до мен с бавна стъпка. Застана лице в лице с мен, продължавайки да ме гледа злобно.

            - Представа си нямаш каква си късметлийка.

            - Това не е късмет! – изплюх му аз в лицето. – Това е реалността, с която ще трябва да се съобразите!

            - Ако зависеше от мен, щях да те убия още сега. – отвърна той с равен тон.

            - Убий ме, ще ми решиш повече от половината проблеми с това! – усмихнах му се аз нагло.

            - С удоволствие! – изцеди той тихо през зъби. Май за разлика от мен не беше свикнал да го удрят по лицето. Горкичкият!.. Кимнах му красноречиво към вратата.

            - Изчезвай. Нямаш повече работа тук.

            - Това аз ще го реша. – “Дали най-сетне ще успея да го ядосам наистина?”.

            - Не, това аз го решавам. – натъртих аз категорично. – Защото аз решавам пред кого да говоря и пред кого не.

            - Това решение ще го вземе Ленц. – този път пропусна типичното за него почтително “господин”, май все пак се беше изнервил.

            - Карл има едно решение за взимане – дали ще говори с мен поверително или не. А всичките ви други дребни игрички изобщо не ме интересуват... – охранките ме бутнаха на леглото и аз послушно си легнах, без да млъкна обаче. – Ако искате да чуете още лъжи – заповядайте, винаги съм на разположение. Ако искате да чуете истината – ще я кажа насаме с Карл.

            - Знаеш, че можем да направим живота ти непоносим. – заплаши Касим.

            - И да умрете веднага след това. Майната ви, правете каквото си искате. – изпсувах пренебрежително.

            Вторият секретар изведнъж се заслуша в нещо и притисна към ухото си слушалката на зумера. Вътре в центъра приемниците се използваха и за комуникация. Касим изглежда получи някакви нареждания, защото ме изгледа с неприязън и се упъти с бърза стъпка към вратата, махвайки на охраната да излезе с него.

            - И ако издебна пак възможност да те ударя ще го направя! – подхвърлих аз към гърба му. – Току-виж ти дошъл акълът в главата!

            Последният от охраната се изниза от стаята и затвори безшумно вратата. Чух изщракването на резето отвън. Въздъхнах ядосано и констатирах наум: “Трети ден, жива съм.”