35.

            Оставиха ме на спокойствие до края на деня. Меко казано “спокойствие”, тъй като алармата за темпорална активност продължаваше да вие през 15-20 минути, а аз продължавах да си тормозя нервите с тревоги за приятелите ми, които се бяха заели да ме спасяват. Какво точно бяха намислили? Познавахме се достатъчно добре, би трябвало да мога да вникна в мотивите им. Всъщност още на втория взрив (след този на Бейкър) предположих, че те се намесват в събитията. Но си мислех, че те предполагат, какви лъжи каканижа аз, и просто ми ги подплатяват с действителни събития. А сега те продължаваха да гърмят и да надничат с явното намерение за активни действия от тяхна страна. Какви точно действия?! Вече се разбрахме, че няма да ме измъкнат оттук с просто “изнасяне”. Какво се опитваха да постигнат?

            Разигравах сценката “притеснен затворник”. “Разигравах” не е точната дума, просто го оставих да излезе наяве това чувство. Но тъй като можех и да го оставя скрито – броеше се за разиграване. Въртях се из стаята на два крака, с привидно скучаещ вид. “Би трябвало да усетят контраста с предните дни, когато киснах на леглото през цялото време, нали?”, допитах се до Смърделин. “Би трябвало, ама знае ли човек...”, отговори той мъгляво. Целта ми беше просто казано да им играя мръсни номера. В моето положение не ми дремеше особено, дали ще набедят Хемер за двоен агент или не. Ако успеех обаче да им ангажирам вниманието с тази заблуда, щях да ги объркам малко повече. Да ги накарам да копаят, разследвайки евентуалното предателство на Хемер. Да не говорим пък, че Ленц, загубил доверие в най-близкия си подчинен, би бил много по-склонен да говори с мен на четири очи.  “Елиминирай и Касим!”, рече заповеднически Смърделин, това глупаво отмъстително същество. “Чаааакай малко, къде си се разбързал!”, сопнах му се аз. Имахме време за всичко. Четири-пет дни до развръзката, когато този приток от реалността или щеше да се “развърже” и да продължи напред, или да се върже за основното стъбло, което познавах. “Ти май забрáви, че протакаме!”, укорих аз Смърделин. “Има и много други фактори”, възрази той.

            Подът под краката ми отново потрепери. “Четири”, отброих аз наум гърмежите с отчаяна безучастност. Ушите ми издаваха някаква смесена микрофония от зумерно врещене и взривно оглушаване. Зумерът врещеше на ниво “мозък” (знаех го, защото неведнъж се бях опитвала да спра пищенето, запушвайки уши),  докато взривът вибрираше в тъпанчетата ми чисто физически. “Какво точно се опитват да направят?!”, запитах се за пореден път. Добре, нека изходим от това, за което знаем... Вдишай – издишай... Досега гърмяха празните килии, това вече се уточни. Защо обаче продължават да гърмят?.. Внезапно ме осени дългоочакваният отговор. Те знаеха същото, каквото и аз. Че на 27 септември местните ще вкарат Йохан в моята килия поради липса на други килии. И явно затова гърмяха празните килии на гюрултия... Дали това наистина щеше да принуди “Диспансера” да ни затвори двамата с Йохан в обхвата на един стационарен зумер? Йохан изглежда искаше да се презастрахова. Искаше да не им остави друг избор, дори ако си имаха едно на ум и да бяха отделили особено внимание на М 305-67. “Т’ва едва ли ще свърши работа”, смръщих се аз скептично, продължавайки да обикалям из стаята. Ако привлечем твърде много внимание към моята и без това вече популярна тук персона, най-много да ме оставят като последен избор при разпределяне на затворниците “по двама”. “Защо се бъркате по дяволите, опитвах се да не привличам твърде много внимание!”, възмутих се аз наум.

            Доколкото си спомнях регистрите, които бяха останали в “Диспансера”, в моята настояща дата имаше три свободни килии. Значи сигурно четвъртият взрив е бил в някоя от онези, които по-късно ще бъдат в процес на ремонт... Спомних си, как четох в захлас местната документация. Страхотен късмет имахме – трима нови медиуми в рамките на три дни. В 17:13 ч. на двадесет и шести септември е заловен третият. Двадесет и седми септември – водопроводът към килии 102 и 103 се скапва. Началството решава да остави предишните двама новаци в килии с “пълна програма” и да сложи някои от “старите” в една килия по двама. Дотук добре... Но моите хора не можеха да направят така, че местните да нямат друга опция освен да ни сместят с Йохан в една килия. Това беше абсурдно. Колкото повече внимание привличахме към себе си, толкова по-малка беше вероятността да ни подложат на подобно “сместване”. И какво следва?.. “Разчитат на мен?!”, помислих си аз недоумяващо и повдигнах вежди към въздуха. Ако разчитаха на моя талант да лъжа, можеха и да не гърмят чак толкова!

            От друга страна – Бейкър вече беше гръмнал една от свободните килии. И още три взрива отгоре... Значи местните вече трябва да са изчерпали килиите. Но това пак няма да гарантира събирането ми с Йохан в една килия... Ама че каша, а и тоя страхопъзльо, дето нон-стоп се обажда от главата ми! Мозъкът ми беше по-объркан от всякога, формулата се пълнеше с неизвестни с всяка секунда и ми ставаше все по-трудно да предвиждам събитията. Молех се на Времето приятелите ми да спрат да правят бомбени атентати за малко, за да мога чисто и просто да си подредя мислите и схемата на действие. В крайна сметка се налагаше да печеля време. Пък цялото това гърмене само пришпорваше събитията... не знам накъде. Те пък знаеха по-малко и от мен. Надявах се да се поосъзнаят малко и да ми дадат време за съставяне на собствения ми план за действие тук. “Направете малко разлика между помощ и прекалена намеса!”, извих аз наум.

            Какво се иска от мен в случая? Мирна и Йохан трябва да бъдат затворени в една килия. На двадесет и седми или по-рано. “По-рано?”, зачопли ме идеята отвътре. Защо не, важното е тия тук да измрат всичките. Кога по-рано обаче? Третият е заловен на двадесет и шести, другите двама преди това... Кога точно беше?! Мамка му, защо не съм компютър! Не намирах из главата си никакви точни данни за точния час на залавяне на другите двама. Пък се искаше в момента на “преврата” да няма екипи с прясно заловен медиум из Мрежата... Единственият такъв момент, който знаех със сигурност, беше на двадесет и седми септември. Аре обратно в затворения кръг...Чакай малко, остават часовете от 26 септември, малко след 17:30 ч. до преврата, на който бях присъствала. Значи все пак има близо един ден свобода за импровизации. И това е нещо. Въздъхнах с облекчение и си помислих “радвай се на малките неща”. Смърделин пък се обади скептично “Намерила ми повод за радост!”. Игнорирах го.

            Да се върнем на въпроса – какво се иска от мен в случая? Мирна и Йохан да бъдат затворени в една килия при дадените обстоятелства... И да е сигурно. Нямаше друг начин, Ленц ми беше последната надежда. Само него можех да убедя да ги сложи в една килия, а и само той имаше властта да го направи. Дали да пришпоря срещата си с него? Дали ще мога да протакам четири-пет дни след първата среща? Поредните неизвестни във формулата, пък трябваше да взема някакво решение. “Какво правим оттук нататък за Бога!?”, запитах аз въображаемото си другарче отчаяно. “Откъде да знам, ти я забърка тая каша, оправяй се”. Естествено, защо ли изобщо съм очаквала подсъзнанието ми да е гениално... На кого разчитам изобщо, измислила съм си някакъв говнян събеседник да ми разнообразява деня! Остава да се обръщам към него за съвети... “Колко време можеш да спечелиш след първата си среща с Ленц?”, зададе ми въпросче Смърделин. Е а де! Това е въпроса. Колко време ще му отнеме взимането на окончателно решение... Ако изобщо ми повярва. Да го закотвя с точна дата? Както си е? С обяснението, че точно тогава е най-добре за неговите интереси? Всичко това зависеше от обстоятелствата... Продължавах да се колебая, дали не е най-уместно просто да се самоубия. “Само не се самоубивай”, отекна отново гласът на Йохан в главата ми. Продължих да обмислям други варианти...

            В крайна сметка си легнах да спя, все така разкъсвана от безплодни съмнения кое е по-добре и кое е по-зле. Вечерята беше все така заслужаваща аплодисменти, но пък моят апетит беше на кота нула. Ометох я все пак, да не си помислят надзирателите, че съм твърде разтревожена за да ям. Надничанията бяха спрели, за което свидетелстваше мълчанието на алармата.  “Точно така, спрете се за малко!”. Увих се презглава в одеалото и заспах с кахърна физиономия.

            “Пети ден, жива съм”, събудих се аз в стаята си от врещене на аларма. И то не само съм жива, ами и детето е добре... Щеше ми се отгоре на целия си късмет да кажа и “времето направо лети”, ама това беше твърде далеч от истината. Времето се влачеше по корем като простреляно куче, действайки ми на нервите всяка една секунда. И нямах представа какво да очаквам от бъдещето си, което всъщност ми беше минало... “На път си да осереш собственото си минало”, смъмри наставнически Смърделин, който се чувстваше абсолютно невинна жертва на ситуацията. “Да беше приказвал толкова МНОГО преди да се захвана с целия си план, лайнар такъв!”, изрепчих му се аз. Беше ми писнало да ме обвинява за всичко възможно, аз да не съм му личен настойник. “Точно такъв си”, възрази той. “МЛЪКВАЙ!”.

            Добре, я да видим с какво разполагаме днес. Твърде явно присъствие на мои хора, дотук добре. Бебето е добре – това също е чудесна новина. Хранят ме, не ме нараняват физически – просто прекрасно. И дотам май приключваха добрите новини. Оставаха още близо пет дни до двадесет и седми септември. През които трябваше да се опитам да вкарам събитията в “нормалния” им ход. Вече бяха обявили заплахата си към “заложника” (моето старо АЗ). Значи остава или да стоя тук и да протакам, или да се самоубия най-сетне. “Да не си посмяла!”, изръмжа въображаемият говняр. “Споко, въздържала съм се от това близо две години, ще издържа още малко”, скастрих го аз. Други лоши новини? Ленц все така не искаше да говори с мен на четири очи... но това може би беше за добро. Не знаех какво да очаквам от моите хора – това вече беше наистина зле. Пък те продължаваха да надничат... Надявах се това да е просто “картографиране” на обекта и нищо повече. Крайният срок наближаваше... Това изобщо не знаех дали да го сложа в графа “добре” или в графа “зле”.

            Да се съсредоточа върху натопяването на Хемер? Това нищо нямаше да ми даде. Малко повече време може би, нищо повече. Срещата с Ленц... Дали е твърде рано да я пришпорвам или твърде късно? По-скоро твърде рано... Огледах стаята и погледът ми се спря на драматично кървавия надпис над леглото. “Дано го видят най-сетне”, помислих си и отместих поглед... След малко се втренчих отново в надписа. Ами ако напиша още нещо? Нещо, което да координира някак усилията ни или пък да ми даде някакви гаранции за... за нещо. Някое ново козче в ръчичките. Помислих още минута-две, после се обърнах с въздържано учтив тон към въздуха:

            - Ще ми услужите ли с тебешир?

            Въздухът си мълчеше, мълчах и аз. И чаках търпеливо. След около пет минути един от охраната влезе в стаята и ми подаде безмълвно парче розов тебешир. Кимнах му радостно в знак на благодарност и се заех ентусиазирано с писане, още преди да успее да излезе. Текстът на посланието вече се беше пооформил в главата ми. Изгледах нервно часовника и продължих да драскам на стената над предишните кървави буквички. Бяха минали около десет минути след последния вой на алармата. Писах думите с пропуснати букви, щях да ги добавя чак накрая, дотогава смисълът на посланието трябваше да си остане мътна Индия.

            Скоро розовото ми писъмце беше готово и се кипреше гордо на стената, като любовното признание на някой задръстен петокласник. Оставих тебешира на нощната масичка и започнах сериозно да се изнервям. “Хайде бе, хора! Сега е моментът!”. Минаха около минута-две, през които си изгризах ноктите с мисълта, че някой ще дойде и възмутен ще изтрие написаното. После писна алармата. Въздъхнах шумно през носа, стараейки се да не ми проличи облекчението, което изпитах вътрешно. “Реми!”, обяви злорадо резултата Смърделин и се изкиска. “Де да беше мат”, замечтах се аз. “Де да беше шах”, затапи ме подсъзнанието ми. В този момент влезе Касим.

            - Това пък сега какво е? – запита той сурово. Наведох глава настрани и го изгледах лукаво.

            - Опит за преговори. – отговорих. Пак ми се допуши зверски. Не знам защо всеки път като го видех тоя тип ми идеше да налапам цигара и да му издухам нагло облак дим в лицето. “Ти си живо изкушение за въздържателите, копеле”, укорих го наум.

            - Започваш да злоупотребяваш с доброто ни отношение. – Касим ме гледаше, все едно съм му изкусала компота с вилица.

            - Да бе, невероятно сговорчиви сте, откак лошото ви отношение започна да се възнаграждава със взривове. – подпрях се удобно с лакът на възглавницата, поза “римска императрица”. – От какво си толкова недоволен?

            Той кимна недвусмислено към стената. Огледах пак творението си, моя розов шедьовър. “Засега спрете. Тук ще съм, ако ме преместят – атакувайте. Агнетата мълчат.” Че как да не мълчат агнетата? Има си хас пък да забравя да спомена и Хемер с някоя-друга добра дума...

            - Ти май си мислиш, че това е някаква детска игра? – попита ме Касим. В стаята влезе същият, който по-рано ми беше донесъл тебешира и започна да търка надписа с мокър парцал.

            - Да си поиграем на криеница, а? Защо не ме преместиш в друга стая? – спогледахме се двамата враждебно. – И да го триеш това и да не го триеш – все тая. Алармата вече отчете нарушител. А доколкото си познавам хората – няма да надничат тук един по един. Синхронизирали са се да надничат всичките по едно и също време на различни места. Защо иначе си мислиш, че го правят само през десет-петнадесет минути? Правят прекъсвания за обсъждане на видяното, доуточняване на точките и сверяване на момента. Достатъчно си схватлив, за да го разбереш, надявам се?

            - Достатъчно схватлив съм, за да ти тегля един куршум в главата за тия твои измислени “агнета”.

            - Какво са ти направили горките животинки? – запитах аз невинно.

            - Опитите ти да натопиш Ерик до нищо няма да доведат.

            “Чистачът” приключи със замазването на надписа, прибра си парцала в джоба и застина до вратата като придворен гвардеец.

            - Къде е Ерик впрочем, не съм го виждала напоследък? – подхвърлих аз.

            - Тъпите ти намеци са твърде прозрачни.

            - Може би нарочно са такива... – проточих аз загадъчно.

            - Не мога да те разбера, защо държиш да си противоречиш сама непрекъснато? – поклати глава Касим с отвращение. Бях събудила емоциите по това каменно лице, сега с тая мургава мутра беше готов кандидат за “Боливуд”.

            - Виж сега, ще ти обясня. Твърде добре знаете, колко съм умна, за да се правя на наивна. Няма да ми повярвате. А като ви казвам истината – пак не ми вярвате. Остава ми само едно – да ви казвам нещата така, че да не можете изобщо да разберете кое е истина и кое лъжа. – “Да, в момента му казваш чистата истина”, засмя се Смърделин. – Така истината поне ще излезе на равни начала с останалото.

            - И за какво ти беше тази глупост с “агнетата”? – запита предизвикателно Касим. – Особено след като сама твърдиш, че ни правиш на глупаци?

            Свих рамене  неопределено.

            - Знае ли човек? Може би искам да видя Ерик... А може би искам да го очистите... – ухилих се перверзно и продължих да философствам. – А може би съм имала нещо съвсем друго предвид. Адресирано до моите хора.

            Пак ми се допуши. Чувствах се като хитра героиня от пошла кримка на разпит. За такива сцени цигарата е просто задължителен елемент от обстановката. Касим понечи да каже нещо, но аз добавих небрежарската:

            - А може би просто си играя. Нямам много-много с какво да си запълвам времето тук, знаеш ли. Малко ми е скучно.

            Искаше му се да ме заплаши с нещо, направо виждах заплахите да плуват из очите му, нетърпеливи да бъдат изказани. Но с какво можеше да ме заплаши? След недвусмисленото предупреждение от страна на моите хора, че не съм сама и че няма да стоят със скръстени ръце? “Реми”, потвърдих аз диагнозата на Смърделин. Пат. Седим и чакаме следващата игра. Първия ход от следващата игра. И ще го чакаме в тази стая. Не знаех доколко това ще ми бъде от полза, но поне щях да съм сигурна, че Йохан и останалите знаят точно къде съм. Надявах се наистина да са прочели надписа, не за друго, ами за да спрат да взривяват каквото им падне наоколо. Нямаше начин да преговарям с когото и да било тук, ако “бойните действия” не се прекратяваха при никакви обстоятелства.

            - Рано или късно ще си изпросиш белята и тогава няма да ти е толкова весело. – подхвърли в крайна сметка Касим и се упъти към вратата. “Време е за поредното събеседване с шефа, а, копойче?”.

            - Вече си я изпросих – нали съм тук. – отвърнах аз с безразличие. Касим и охранката се изнизаха от стаята.

            И сега какво? Да чакаме търпеливо, докато назрее моментът за разговора с Ленц? Или да направим още някоя дивотия? “Какво следва?”, обърнах се мислено към Смърделин. Вратата се открехна. “Закуската явно”, констатира въображаемото другарче. Подносът с благините нахлу в стаята, последван от грозната мутра на един от охраната. Приех храната с достойно задоволство. Оня обаче явно имаше възложена и друга задача освен да нахрани домашния любимец.

            - Ти кои други медиуми познаваш? – запита мутрагенът забързано. Захапах един кроасан и смотолевих:

            - Гошо. – “Господи, колко сте прозрачни!”.

            - Кой? – запита той озадачено, изглежда устата ми беше твърде пълна, за да стане ясно, че се ебавам.

            - А коя, мамка му, е Алис? – цитирах му аз едноименната песен, след като преглътнах хапката.

            - Имам една приятелка медиум тук. Искам да я измъкна. – “Да бе, а аз съм твоята отдавна изгубена сестра”, изсумтях аз наум. Я стига сапунени опери...

            - Действай тогава. – свих рамене и продължих да нагъвам.

            - Нямаме много време. Наистина... – той взе да ме гледа настойчиво. – Изключил съм наблюдението в момента. Ако можеш да ми помогнеш... Ти и твоите хора...

            - Как се казва? – прекъснах го аз делово.

            - Хесусита. – убедителен беше, не можеше да му се отрече актьорския талант. Добре го бяха подбрали. Но аз бях лъгала твърде много по жизнения си път, това беше ми се превърнало в професия през последната година. Да не говорим, че дори и да беше истина беше безсмислено и твърде рисковано да се вържа. “Търсят си нов заложник”, предупреди Смърделин. “Знам”. Изтръпнах вътрешно. Моите хора бяха предупредени да спрат с атаките. Тия тук нямаше да ме местят повече. Но да ми носят видеозаписчета, как измъчват някой от приятелите ми... Това спокойно можеха да го направят. Не, това трябваше да се отсече от корен. “Несъмнено”, съгласи се Смърделин.

            - Сега ще ти кажа... Ела тук. – помахах му с показалец да се приближи и той се подчини. Зашепнах му на ухото. – Пишеш името на едно листче.

            Той кимна съсредоточено.

            - Сгъваш го надве. – той пак кимна. – Слагаш го между две свещи, палиш тамян и почваш да се молиш.

            Охранката се изправи и ме изгледа обидено.

            - Аз сериозно говоря.

            - И аз сериозно говоря. – казах аз възможно най-сериозно и го фиксирах в очите. – Моли се. Ще имате крещяща нужда от помощ свише скоро. Вън.

            - Но тя...

            - И за самата мен не ми пука, мислиш ли, че ми дреме за твоите проблеми? Вън. – вкарах му от тихия тон, от който бягат кучетата. Нашичкият и той подви опашка и излезе. На мен обаче продължи да ми е хладно отвътре. “Дано не се опитат наистина да... Мамка му!”. Какво щях да правя, ако започнеха да се гаврят с медиумите? Вместо отговор из ума ми започнаха да се гонят рояци от нецензурни думи. Това трябваше да се избегне някак. На всяка цена. Ако ще и да избързам с разговора с Ленц, непременно трябваше да се предприеме нещо, преди да са започнали да “тестват” медиумите по ред на номерата. Сигурно и те нямаше да бързат твърде много с това, но все пак... “Първият ход от следващата игра е даден.”.