5.

В час по биология беше тихо. Звънецът току-що беше ударил. Учителката говореше нещо, но както обикновено почти никой не я слушаше. Учениците блуждаеха някъде, всеки потънал в своите си мисли. Гласът на госпожата звучеше монотонно и приспивателно. Тя си задаваше въпроси и сама си отговаряше. Часът по биология винаги протичаше така - тихо и спокойно, истинска идилия. Затова учениците го обичаха. Някъде от задните чинове едва се долавяше мелодията на някакъв чалга хит от mp3, бележки хвърчаха навсякъде, а някои от учениците раждаха произведения на изкуството върху кориците на тетрадките.

Но Мимчо не беше днес на училище. Всъщност, не беше на училище от един месец и скоро нямаше и да се налага. Какъв е смисълът от това училище, в края на краищата? Само му пречеше да се отдава на далеч по-приятни занимания. Като седенето с приятеля му Пецко например. Двамата обожаваха тъмните, усамотени полянки, отдалечени от хорското око. Но да не си помислите нещо! Отношенията им бяха чисто приятелски. Просто обичаха да се боцкат заедно. Това ги сближаваше и им помагаше да намерят така желаната душевна близост, която никой друг не можеше да им осигури.

И днеска си бяха намерили едно местенце близо до една рекичка и се приготвяха за поредната доза блаженство.

- Пецко, носиш ли? – рече запъхтяно Мимчо и по навик опипа джобовете си. Бяха празни.

- Носа, Мимчо, носа. Ама този път солено ми излязоха двечките.. – Момчето говореше тихо и извинително. – Саша вече не ги дава така евтино, иска и други неща, такива... сещаш се... а пък аз отказах и... удари ме тука по брадата, ама ми поминава вече. Все пак се примолих и ги даде този път. За другия не знам какво ще правим.

- И какво чакаш? Дай ги насам. Цял ден съм чакал, за да отлагам повече. – в гласа на Мимчо прозвуча нотка раздразнение. Нищо не го интересуваше, стига да получеше от каквото имаше нужда.

Мимчо беше високо и слабо момче с къса черна коса, некъпана от месеци навярно. Лицето му беше бледо, загубило отдавна здравия си вид. Бузите му бяха хлътнали дотолкова, че приличаше на ходещ скелет. Очите му бяха сиви и замъглени, зъбите - почернели и липсващи тук-там. Тялото му не беше по-приятна гледка. Беше облечен с износени стари дрехи, които беше намирал изхвърлени до кофите или беше откраднал от някой неподозираш човек през вечерите, които нямаше дрога и трябваше да си запълва времето с нещо. Обувки не носеше, въпреки че преди имаше. Бяха хубави, подарък от баща му и понеже сметна, че няма нужда от тях, за да ходи, ги продаде набързо и с парите си купи три дозички. Дори беше доволен от неочаквано добрата сделка. Сега краката му бяха изключително мръсни и разранени, но Мимчо мислеше за по-важни неща.

Пецко му подаде едната инжекция и след това попита измъчено.

-          Ходи ли днес до вашите за пари?

Мимчо взе инжекцията от приятеля си. Набързо нави скъсания си ръкав и си я би. Почувства как го обзема приятно усещане и се отдаде на една минута блаженство, а след това отговори бавно, наслаждавайки се на всяка секунда.

-Ходих, но не се радвай. Не успях да взема нищо. Вече и вратата не отварят, копелетата им с копелета. Досетливи са. Пробвах с добро, но нà... не отвориха и това е. Нищо, утре ще изляза по-рано и ще им потроша прозорците с камъни - да се научат как ще се държат с мене. Но ти не го мисли това сега. Утре е далече, ще му мислим после.

- А бе, далече е, ама ако пак трябва да хода до Саша, не знам какво ще правя. А да крада ти казах, че не мога. Страх ме е и това си е... – Пецко явно нямаше намерение да го остави на мира.

- Не ме занимавай с това сега. Ти вместо само да се оплакваш, отиди утре при твоя чичо и му поискай пак инжекции и някакви по-силни лекарства. Последните бяха добри, жалко, че свършиха толкова бързо. – усещането беше върховно… не можеше да мисли за нищо друго освен за момента, наслаждаваше му се, колкото можеше повече, така се беше научил и най-много от всичко мразеше да му пречат.

- Няма как, исках му миналата седмица, ще се усети, ако пак отида. Пък и искаше да говори с майка ми, да я чуе как е... нали му казах, че е болна. Ако ù се обади, ще се разбере, че лъжа и нищо няма да ми даде повече. Лошо е бъдещето, братле, и това е.

- Казах ти да ме оставиш ! – Мимчо започна да се ядосва и това въобще не му харесваше. – Остави ме и ходи лежи някъде, келеш с келеш.

Пецко явно се засегна, защото стана бавно и тръгна нанякъде. Мимчо съжали, че беше толкова груб с верния си приятел. Колко пъти е давал гъза си, за да вземе дозичка, а сега той го обиди. Да... не беше правилно. Момчето стана и тръгна да търси приятеля си, но в същия момент видя измачканата му раница и реши да провери дали случайно няма хляб в нея. Изсипа я и изведнъж погледът му се спря на една спринцовка. Но тя беше пълна. Мимчо изведнъж се съвзе и започна за мисли. Щом имаше още една спринцовка, значи Пецко го беше излъгал. Но защо? Нали бяха приятели. Вече не. Майната му на приятелството му, щом ще го лъже за дрогата. Само това ги сближаваше. Той прибра инжекцията в джоба си, взе една пръчка и тръгна да търси бившия си приятел. Намери го до рекичката малко по-надолу, от където бяха легнали. Пецко седеше и гледаше реката и човъркаше с пръст земята. Мимчо се приближи тихо и изненадващо го удари силно по гърба с пръчката. Пецко залитна и падна в реката. След малко стана и погледна втрещено приятеля си.

- Какво ти става? Можеше да ме убиеш така. – каза и заизлиза от реката, изстисквайки  блузата си с ръце.

-  Точно това мисля да направя, куче такова. Предател! – и го удари още веднъж, но този път в корема.

Пецко падна и започна да се търкаля, опитвайки се да избегне ударите, които му нанасяше Мимчо. Той, след като видя, че пръчката е не дотолкова ефикасна, реши, че най-лесно ще стане, ако го удави. Хвана го за блузата и му натопи главата във водата.

-          Айде сега се моли, копеленце гадно! – каза Мимчо и в очите му проблесна зловещ пламък. – Моли се за прошка, ти казах!

От водата се чуха само сподавени хрипове, но разгневеното момче не спираше да натиска главата на приятеля си. Когато  Пецко спря да мърда, Мимчо реши, че е настъпило възмездие и остави безжизненото тяло да лежи на брега. След това  със самодоволна усмивка извади инжекцията от джоба си. Порадва ù се за минута-две, върна се до тялото на Пецко, срита го  и  пое към центъра, където щеше да ограби някой ученик и да му вземе парите. Мисълта го ободри. Представи си уплашената детска физиономия, молеща го да я остави намира и го обзе приятно чувство. Вечерта се очертаваше интересна. Замисли се и утре да намине през чичото на онзи умрял мизерник Пецко и да излъже, че и той е болен и има нужда от още лекарства. Ето, всичко се нареждаше идеално.

Мимчо почти беше стигнал до така позната му улица, където по принцип правеше засадите, когато погледът му се спря на един клошар.

Познаваше този клошар. На няколко пъти го беше сритвал, когато не беше в настроение или чакаше поредната дозичка. Казваше се Кирчо Коравия кашон и отдавна живееше до кофите за разделно събиране. Може би защото бяха наредени така, че пазеха от вятъра или пък просто, както казваше той: „Най-полезните неща можеш да намериш до кофите с разделно изхвърлен боклук, спестява време за търсене и разделяне, а после и за прибиране”. Такъв човек беше Коравия кашон. Предвидлив. Мимчо ценеше това негово качество. Мина покрай него, усмихна му се. Срита го и си продължи весело, попипвайки от време на време вече пълния си джоб. Какъв прекрасен ден… 

П.С:  Тази глава е част от запланувана книга, която съм започнала и все не намирам време да довърша. Идеята ми е романът да е за четири личности, коренно различни една от друга, за техните съдби и как се преплитат в един момент и това коренно променя живота им. И съжалявам за някои неприятни цинизми в главата, но един наркоман няма как да говори като английски благородник все пак... Номерът на главата е произволен - просто ми хареса да е 5... Със сигурност ще търпи промяна. Очаквам коментари - има ли смисъл да я продължавам или да си остане просто една глава. Благодаря!