Чувствах се толкова странно. Никога, досега, не ми се бе случвало подобно нещо. Откак я зърнах, не спях, не ядях, спрях да ходя и на лекции. Седях в парка, скрит под сенките и наблюдавах входа на университета. Знаех ù програмата. Кога трябваше да влезе, кога да излезе. И чаках. С часове. Движеше с едра, размъкната повлекана, с плетка вместо коса, зелен грим и крещящо-лилаво червило. Съквартирантката ù. Никога не се разделяха. Беше ù като бодигард. Доближеше ли я мъж, тя му налиташе. Страшен цербер, с гръмогласен глас и здрави пестници. Чудех се, какво прави момиче като нея с такъв самец. Тръгвах след тях, на спирката се притаявах из тълпата, а в тролея сядах най-отзад, но не я изпусках от поглед. Бяха адашки двете. Двете Нини, така ги знаеха всички. Идваха от малък град в подбалкана, амбицирани да се слеят с голямата тълпа. Моята Нина беше пълна противоположност на приятелката си. Слабичка, средна на ръст, с големи, черни очи, кестенява коса и тих, чуруликащ гласец. Живееха в триетажна ...