18.02.2011 г., 16:23 ч.

Все пак... 

  Проза » Разкази
807 0 3
7 мин за четене

   Вече седма година започна, откакто Лина беше в кома. За бедната ù майка това сякаш беше вчера. Леля Слава всеки ден, а преди и всяка нощ, седеше неотлъчно до леглото на дъщеря си и втренчено гледаше дали очите на Лина няма да помръднат. Сякаш вярваше, че гледайки я неподвижно, ще я накара най-сетне да отвори очи. А никой не й беше давал такава надежда. Докторът, който я пое в онази мразовита нощ, отдавна вече се бе пенсионирал, а младият избягваше да поглежда леля Слава в очите, защото там дълго търсеният от нея отговор просто не съществуваше. И не една и две сестри се бяха сменили. Болничният персонал минаваше от там на пръсти и почти бежешком, защото нямаше какво друго да отговори на бедната майка, освен това, че само ако Бог пожелае, тогава Лина можеше да отвори очи.

     Щурата и красива Лина. Беше завъртяла ума на не един и двама мъже в малкото градче. Но малкото градче беше като голямо бедствие. Една клюка зароди ли се в началото на градчето, то в неговия край от снежна топка вече прерастваше в смъртоносна лавина. Но на Лина изобщо не ù пукаше, за ужас на майка ù. От малка беше останала без баща, тъй като той беше загинал в автомобилна катастрофа. Просто беше решил да пробва колко вдига новата му кола. Леля Слава се ужасяваше, че от него Лина беше наследила буйния характер и по цял ден се молеше на Богородица да закриля дъщеря ù. Лина винаги вършеше онова, което си наумеше. Но една от всички онези клетви по неин адрес явно беше хванала дикиш. В една декемврийска ледена нощ колата, в която тя се возеше с оженилия се неотдавна Насьо, полетя към пропастта с голяма скорост. Но съдбата беше решила друго. Беше решила да накаже онази, която проклинаше най-много Лина в онези дни. Жената на Насьо. Те се бяха оженили набързо и с огромна неохота от страна на мъжа ù, тъй като тя беше забременяла неочаквано. Той беше също толкова див и щур, колкото и самата Лина, но жена му го обичаше до отчаяние. Сега кукуваше сама с невръстното си дете. Обичният ù Насьо беше загинал на място, а Лина беше изпаднала в кома. Линината съвест я беше загризала напоследък, но не улучи правилното място, за да съобщи на Насьо, че се разделят. Направи го в колата, на връщане от една хижа, а озлобеният ù любовник натисна педала на газта до край с думите: ”Щом няма да си моя, няма да си на никого!”. Излетяха от един завой право към зейналата пропаст с голяма скорост. Никой не вярваше, че Лина е оцеляла, макар и в кома. Колата беше смачкана до неузнаваемост. Дори тогава не секнаха клетвите по неин адрес. Явно беше обидила с поведението си доста хора, но дори и да не беше така, една красота като нейната, съчетана със самочувствие и с явно пренебрежение към чуждото мнение, винаги будеше хорската злоба. Не се свеняха дори пред бедната майка, а в очите ù хулеха Лина. Де е сега дъщеря ù да тропне с крак и да се ядоса, че майка ù слуша тия нещастници. Дъщерята винаги успокояваше майката и ù вдъхваше кураж, макар че трябваше да е обратното. Винаги, когато малката Лина се прибираше вкъщи ту с ожулени колена, ту с разкървавен нос, леля Слава започваше да плаче и да нарежда, а щерка ù ядосано хукваше да си оправя колелото, дето уж било виновно за това, че беше паднала. Но това не беше истината. Лина просто беше ступала поредния хлапак, дръзнал да ù каже, че е щура мъжкарана. В училище нямаше по-умна от нея, но това не ù пречеше да влиза в конфликти ту със съучениците си, ту с някой учител, чийто далечен познат уж бил пострадал нявга от твърдоглавия характер на Лина.

    Ей за такива неща си мислеше сега леля Слава и не забелязваше насочения към нея любопитен поглед на дъщеря ù. Беше станало чудо. Лина беше отворила леко очи и с явен интерес изучаваше всичко наоколо. Чак когато полека докосна челото на майка си с бледата, кокалеста ръка, леля Слава извика уплашено и скочи. В последвалите часове от деня никой не бе в състояние да накара измъчената женица да замълчи. Тя ту плачеше, ту нареждаше истерично, ту благодареше на Бога, на Богородица и на всичките светии, които ù дойдеха на ум. Извървяха се всички от болницата през стаята на Лина, от докторите, до сестрите, санитарите, болните и техните посетители. Мълвата бързо се разнесе из града. В следващите няколко дни всички говореха за едно и също нещо, Юдейската щерка отворила очи. Някои в глупостта си стигнаха дори до там, че през сълзи от смях крещяха: ”Крийте си мъжете!”. Какво да ги правиш бедните, безработицата в града беше висока и по цял ден нямаше с какво друго да се занимават, освен да клюкарстват.

     Лина беше необикновено притихнала в следващите няколко дни. И не само заради седемте години, прекарани в кома. Сега тя сякаш виждаше онези тънки и недоловими преди неща, които упорито  убягваха от погледа ù. А именно колко много се беше страхувала за нея през всичките тези години майка ù. Не само, когато беше в кома, а и преди, когато беше дете и после, когато през глава се втурна в живота на възрастните. Сякаш щурият характер на Лина беше обратно пропорционален на страха на майка ù за нея. Сега тя проумяваше всичко. И страховете на майка си, и плача ù, и притесненията ù, и молбите ù. Сълзи на разкаяние се стичаха от линините очи, но бяха сторени много непоправими неща. А какво ли още имаше да види?! Щом беше оживяла, значи така  трябваше. Дали, за да изкупи греховете си, дали, за да натрупа още нови, само времето щеше да покаже. Но винаги навсякъде щяха да я преследват не пълните с омраза очи на овдовялата жена на Насьо, а пълните с недоумение очи на неговото осиротяло дете. Беше го видяла само веднъж преди катастрофата  в магазина, заедно с майка си, но никога нямаше да забрави тези големи, детски очи. На злобното просъскване на майка си: ”Заплюй я, тая кучка!”, то само беше отклонило неразбиращо погледа си от нея и ги пренесе спокойно върху Лина. Някакво подобие на тъжна усмивка се прокрадна в ъгълчетата на устата му, подаде един бонбон на кака си Лина, за огромно учудване на всички и тихичко излезе от магазина, пускайки ръката на майка си. Сякаш детето беше по-умно от всички. Това Лина нямаше да забрави никога.

   Последваха дълги месеци на раздвижване, възстановяване, месеци на объркване и за първи път страх. Страх за това какво щеше да прави от тук насетне. Беше се простила завинаги с предишната Лина. Нямаше и помен от буйния ù и непримирим характер. Сякаш всичко ù бе безразлично. Не забелязваше дори влюбените очи на младия доктор, които я следваха навсякъде. Как ли не му говореха всички, че тя носи само нещастие на хората около нея. Когато Лина беше още в кома, той избягваше да влиза при нея, защото го болеше сърцето, че не можеше да даде надежда на майка ù за излизане от комата, но тайно от всички дълго наблюдаваше красивото лице на спящата. Но сега нищо не бе в състояние да му попречи да си намира всякакви поводи, за да бъде непрекъснато по-близо до нея. Отдавна беше останал без родители, които сега да му мелят на главата за лошата репутация на Лина. Беше отличен студент, издържаше се само от стипендиите и поработваше винаги, когато беше свободен. Така успя да завърши и ето къде го отвя съдбата. При Лина.

    Леля Слава обаче продължаваше тихичко да плаче, без да може да проумее дали предишната Лина ù липсва или сегашната ù се нравеше повече. Не продължи обаче дълго да се пита. Прибра си я Господ при него. Сърцето ù вече не издържаше на постоянното напрежение. И сега, когато трябваше да се радват заедно с дъщеря си, тя си отиде тихо. Лина не скърбеше, не знаеше кое е по-добро за майка ù, да си отиде или да продължава да страда за дъщеря си, нещо, което беше правила цял един съзнателен живот.

   Нямаше хора на погребението. Само Лина, докторът и свещеникът. Като служител Божи, той нямаше право да взима ничия страна. Там, от където минаваше скромното шествие, само подръпването на завесите в къщите подсказваше за никога негаснещото хорско любопитство.

   Изминаха три месеца, откакто Лина се беше прибрала в потъналата в тишина и прах бащина къща. Почти не излизаше от къщи. Хората постоянно се питаха какво яде, какво прави, как спи. Един ден всички излязоха от къщите си, дори онези, които държаха магазинчета и квартални кръчми и вкупом тръгнаха след доктора, който с решителни крачки се беше упътил към къщата на Лина. Той почти под носа им хлопна външната врата и се отправи към стълбите. Намери Лина седнала мълчаливо в тъмната стая и седна до нея.

    След месец двамата заминаха за чужбина. Докторът беше спечелил Зелена карта и беше предложил на Лина да го последва. Тя дори не го изчака да  доизкаже онова, което си беше приготвил като реч, само и само да я убеди да тръгне с него. Жалко, останаха си хората в градчето само с догадките си и дълго още приказваха след тях.

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Умело разказваш, Пепи!
  • Трудно се приемат различните, още по-трудно се живее с тях, ако не ги разбереш. Различните трудно остават такива каквито са били, заради неприемането, често се затварят в себе си. Но пък вероятно биха се чувствали добре със сродна душа.
    Хубав разказ, харесвам много прозата ти.
  • Даа...Много болна тема.Имам съседче на 27год.от четири години е в будна кома.Досега нищо.При твоята героиня поне има хепиенд.

    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=91501
Предложения
: ??:??