Беше един от онези зимни дни, в които по улиците няма жива душа. Студът щипе лицето ти, очите ти сълзят, а като проговориш, от устата ти излиза струйка пара и те кара да приличаш на парен локомотив. Не бих излязъл в такъв ден, но имах нужда да остана насаме с мислите си.
    Скарахме се. Скарахме се и аз я ударих. И в мига, в който го направих, съжалих за стореното. Но вече беше късно. Сините й очи бяха потъмнели, изгубили блясъка и живота си. В тях видях страх и сълзи. Никога не ме беше гледала така. А аз никога не я бях удрял. Знаех, че това може би е краят. Не, не може би. Това беше краят. Знаех, че в момента си събира нещата и се изнася. Чувствах го. И въпреки това продължавах да крача по смълчаните улици. Не се върнах да я спра. Знаех, че е безсмислено. А дори и да останеше (в което силно се съмнявах) вече нищо нямаше да е както преди. Тя никога вече нямаше да ме гледа с обич в очите. Страхът щеше да я измести. Страх от мен. Никога нямаше да си го простя.
    Единствено снегът, скърцащ под краката ми, нарушаваше гробната тишина. Смрачаваше се. Гъста мъгла се стелеше над града и за броени минути всичко бе потънало в прегръдката й. Дали не трябваше да се прибирам? Апартаментът беше празен. Нея вече я нямаше. Не, не исках да се връщам. Не и днес. Затичах се... нанякъде. Студеният въздух пронизваше дробовете ми. Подхлъзнах се и паднах. Изведнъж всичко стана черно...
   ... Отворих очи. Бях си вкъщи. Главата ми се пръскаше от болка, а пред очите ми още се чернееше. Тя спеше до мен. Но как? Погледнах часовника на нощното шкафче. Показваше 7.26 дата 12 януари. Денят, в който се скарахме. В който тя ме напусна, а аз се скитах в студа. Денят, в който паднах и всичко бе черно. Нима бях сънувал? Или беше някакво видение? Не вярвах в тези неща, но не исках това да се случва, не исках да се караме. Та днес имаме годишнина. Три години... най-щастливите в живота ми. Погледнах я. Един слънчев лъч озаряваше лицето й и я караше да изглежда някак неземна. Боже, колко я обичам! Измъкнах се от леглото, като внимавах да не я събудя. Заех се да правя закуска. Исках да я изненадам, да й я поднеса в леглото, като по филмите.
    Но усетих как обви ръце около мен и сънено каза "Добро утро!" Обърнах се и я целунах.
    - Честита годишнина! - казах.
 Тя се усмихна и натопи пръст в сместа за палачинки, след което го допря до устните си.
    - Ммм, май ще трябва аз да сготвя. Но ти можеш да се поразходиш до магазина за сладолед.
 Разсмя се. Как обичам да я гледам, когато се смее, да я слушам.
Беше ме страх да изляза. Мислех, че като се върна, нея няма да я има. Облякох си якето, стигнах до вратата и се върнах. Тя ме погледна учудено. Прегърнах я силно и я целунах. Не можех да й се наситя.
    - Обичам те! Обичам те! Обичам те!
  Тя се усмихна.
    - И аз те обичам, но закуската няма да се направи сама.

 През целия път си мислех какъв късметлия съм, че я имам. И унесен в мисли, за малко да се подхлъзна на една заледена локва. "Не и днес!" , казах си. Не искам тъмнината да обвива живота ми в тягостната си прегръдка. Защото има на кой да липсвам. Има кой да ме чака вкъщи. Има кой да обичам.