Беше един от онези зимни дни, в които по улиците няма жива душа. Студът щипе лицето ти, очите ти сълзят, а като проговориш, от устата ти излиза струйка пара и те кара да приличаш на парен локомотив. Не бих излязъл в такъв ден, но имах нужда да остана насаме с мислите си.
Скарахме се. Скарахме се и аз я ударих. И в мига, в който го направих, съжалих за стореното. Но вече беше късно. Сините й очи бяха потъмнели, изгубили блясъка и живота си. В тях видях страх и сълзи. Никога не ме беше гледала така. А аз никога не я бях удрял. Знаех, че това може би е краят. Не, не може би. Това беше краят. Знаех, че в момента си събира нещата и се изнася. Чувствах го. И въпреки това продължавах да крача по смълчаните улици. Не се върнах да я спра. Знаех, че е безсмислено. А дори и да останеше (в което силно се съмнявах) вече нищо нямаше да е както преди. Тя никога вече нямаше да ме гледа с обич в очите. Страхът щеше да я измести. Страх от мен. Никога нямаше да си го простя.
Единствено снегът, скърцащ по ...