1.07.2017 г., 12:33 ч.  

Вторият убиец 

  Проза » Разкази
2531 4 3
89 мин за четене

В часовникарското ателие бе тихо… или почти. Защото времето никога не се измерва в пълна тишина. Чуваше се леко тиктакане, проскърца дъска, малка мишчица с тънка опашчица пробяга по работната маса, обсипана с очарователни наглед чаркове, механизми и странни инструменти, и сякаш отнейде долетя детската песничка „Хикъри, дикъри, док“. После слънцето изгря и светлината нахлу през прозореца, внезапно позлатявайки циферблатите на часовниците, заемащи цяла стена – дървени, метални, с кукувичка, с порцеланови украшения, старинни, чудато изглеждащи или претендиращи за модерност.

- Бам! Бам! – залюля се махало, малка стрелка се закова на цифрата 7.

Шумът бе тъй висок, тъй истински, но въпреки това часовникарят не помръдна. Той лежеше с широко отворени очи, проснат върху масата си. На острието, забито във врата му, бяха застинали малки капки кръв. Едната му ръка бе протегната напред, а пръстите – сгърчени, сякаш в опит да спрат времето. Но тик-так, тик-так, бясното сърцебиене на часовниците не спираше.

 

1.

- Убитият се казва Макс Смит-Хайне. Намушкан е с триръбеста часовникарска пила, подобна на стилет. Острието е дълго около десет сантиметра. Умрял е моментално. Според селския лекар смъртта е настъпила малко преди полунощ – изреждаше с тих глас полицай Бърк.

Стоящият до него инспектор от Скотланд Ярд кимаше мълчаливо. Той се казваше Бери, Стив Бери и приличаше на кукла от царевична шума – слаб, сух, с посивяваща, навремето пясъчноруса коса. Мнозина го мислеха за чудак, тъй като се интересуваше не от поведението на хората, а от чувствата им. Полицай Бърк, който изглеждаше като негова пълна противоположност с румените си бузи и широки рамене продължи:

- Открила го е прислужницата, която идва да чисти два пъти седмично. Все още не съм я разпитал - държи се истерично. Наредих да й дадат бренди.

- Сам ли е живял? Горе има жилищни помещения, нали?

- Да. Ателието заема част от приземния етаж, съседната стая е нещо като дневна, има и малка кухничка отзад. На горния етаж са спалните помещения. Отсреща – червеноликият полицай посочи през прозореца – е къщата, в която живеят племенниците на жертвата – Маги и Мей.

Тук униформеният пое дълбоко дъх и продължи:

- Всъщност… затова ви повиках, инспектор Бери. Работата е там, че Смит-Хайне наследи часовникарското ателие от брат си Антъни, баща на двете момичета. Той умря внезапно преди шест месеца, нека си го кажем направо – беше отровен.

- Отровен? – Бери поотвори леко меланхоличните си сивкави очи. – Как?

- Някой му изпратил по пощата кутия шоколадови бонбони. Любимите му. За съжаление е изгорил опаковката в камината, но бил споменал, че са от доволен клиент. Е, оказало се, че бонбоните са инжектирани с морфин. Изял е само един, но това било достатъчно.

- А дъщерите, ъ-ъ-ъ, Маги и Мей, не са ли опитали от бонбоните? – попита инспекторът.

- Казаха, че не се докосват до сладко. Пазят фигура, нали разбирате? Женски щуротии – обясни снизходително полицай Бърк.

- А братът? Макс?

- О! Нека обясня. Антъни е изкарал тук кажи-речи целия си живот, но колкото до Макс – той си е лондончанин. Напуснал е селото преди двайсет години, че и повече. По време на… инцидента… не е бил тук. Знам какво си мислите - че е възможно той е пратил бонбоните. Но няма мотив. Антъни го канил много пъти да дойде да живее при него, да работи в ателието – накрая му го завещал. Съвсем логично е, като си помислите – няма синове, няма наследници на занаята. Е, имаше един чирак, местно момче – Майкъл Хъмфри. Спогодиха се добре с Антъни, но скоро след това се случи нещастието. Когато Макс влезе във владение на имота, направо изгони чирака. Нямал желание да дава уроци.

- Това е интересно – отбеляза Бери. – Бихте ли извикали Хъмфри тук – веднага.

Полицай Бърк го изгледа изненадано.

- Разбира се, ще го разпитаме. Но не трябва ли да започнем от семейството? И освен това аз ъъъ, снощи бях до късно в кръчмата и мога да потвърдя, че Майкъл също беше там – душа на компанията. Не си е подавал носа навън.

- Не става дума за разпит. Един от часовниците липсва.

Униформеният отново зяпна. Той проследи с поглед пръста на Бери, сочещ към празното квадратче в стената от часовници. Как не съм го забелязал - упрекна се наум. А на глас каза:

- Веднага ще се обадя по телефона на Майкъл. В дневната трябва да има апарат.

След около половин час в ателието влезе нахакан двайсетинагодишен младеж с атлетично телосложение и ясносини очи. Той спря поглед на убития Смит-Хайне и леко трепна, но се овладя и каза с леко надменен глас:

- Аз съм Майкъл Хъмфри. С какво мога да ви бъда полезен, инспекторе?

- Погледнете тук – посочи Бери. – Кажете ми кой часовник липсва?

Младежът се взря намръщено в стената. След това отсече без грам колебание:

- Малахитовият.

- Какъв? – пообърка се полицай Бърк.

- Малахитът е естествен минерал в зелен цвят – обясни Майкъл поразвеселено. - Не се срещат често подобни часовници. Не и в Англия.

- Ценен ли беше? – попита Бери.

- Е… Има и по-ценни – отвърна предпазливо младежът. Той се взираше настойчиво в циферблатите. Изглеждаше озадачен.

- Какво има? – попита инспекторът.

- Не работят – каза Майкъл. – Повече от половината не са в ред, или пък избързват, или изостават. Той се изплю пренебрежително:

- И това ми било часовникар!

- Действително… - сивкавите очи на Бери също запрескачаха от уред на уред. Инспекторът промърмори - Лекарю, изцери се, нали така казват римляните… Часовникарю, защо не работят часовниците ти?

 

2.

Инспектор Бери вдигна поглед към внушителната фасада на Пийкок Хаус – домът на Маги и Мей Смит-Хайне. Сградата в тухленочервеникав цвят гледаше към часовникарското ателие с многобройните си прозорци, но изглеждаше непристъпна и отчуждена с високата ограда от метални пръчки и огромната тежка порта. Изглеждаше, че покойният часовникар не беше жалил средства, за да подсигури дъщерите си.

- Въпросът е – попита инспектор Бери – откъде Смит-Хайне е разполагал с толкова пари?

Полицай Бърк, който стоеше наблизо, побърза да отговори:

- Той твърдеше, че е наследил пари от някаква леля в Бавария, сър. Виждате ли, семейството му има германска жилка – оттам и фамилията Хайне. Бащата се оженил тук – бил ковач. Предал занаята на двамата си синове и им дал хубави англо-саксонски имена. Говори се, че навремето и Антъни, и Макс били луди глави. Прекарали част от младостта си в Лондон, и то в недобра компания – обирджии, измамници и така нататък. Помните ли Диамантения Джо?

- Крадецът на бижута? - промърмори Бери.

- Същият. Братята Смит-Хайне навремето се подвизавали в неговата компания. Но когато Джо направил поредния си удар, а подозренията паднали върху тях, се изплашили и го предали. При ареста у него бе открито известно количество от откраднатите диаманти. Той още излежава присъдата си.

- Не, доколкото знам вече е навън.

- Така ли? Както и да е, това са минали истории. Макс си останал в Лондон и пропилявал всичко спечелено на конни надбягвания. Стигнал дотам, че живеел на квартира с още някакъв пройдоха – актьор, музикант или нещо такова. Между другото съквартирантът си пийвал доста и преди около година се удавил в Темза. За Макс несъмнено било трудно да остане сам в жилището, знаете какви са наемите напоследък, но не се пречупил и не поискал помощ от брат си. Антъни на свой ред се оженил и улегнал. Върнал се на село и отворил часовникарското ателие. Не след дълго дошло и наследството от лелята. Антъни разширил бизнеса, а за семейството си построил огромна къща – местните се смеят, че му се искало да прилича на граф. А сега вижте какво стана – той е отровен, а и брат му не се радва дълго на новия си живот в провинцията.

- Разкажете ми повече за Маги и Мей – помоли инспекторът. Двамата с полицай Бърк все още стояха на тротоара пред часовникарското ателие и се взираха в прозорците на Пийкок Хаус. На инспектор Бери се стори, че една от завесите на горния етаж помръдна, нечия сянка изплува и потъна отново в дълбините на стаята.

- Маги, искам да кажа мисис Грегсън е по-голямата. Омъжена е за адвокат. Говори се, че под негово давление Антъни Смит-Хайне е променил завещанието си, оставяйки целия имот на младото семейство. Може и да е вярно. Уолтър Грегсън е в занаята още от дете, а що се отнася до Маги – тя му е напълно предана. Дори… - тук полицай Бърк леко се запъна – едва ли ще е преувеличено, ако кажа, че мисис Грегсън е изцяло обсебена от съпруга си. Тя буквално го боготвори.

Инспектор Бери издаде напред устните си и произнесе едно „хм“. Полицай Бърк побърза да продължи.

- Мей, по-малката сестра, живее при Грегсънови естествено. Но това скоро ще се промени. Сгодена е за един млад човек… руснак, впрочем. Казва се Виктор, но… ъъъ… не мисля, че мога да произнеса фамилията му. Облонски, Олбински или нещо такова. Той е частен възпитател в имението Сънингдейл, на една-две мили оттук.

Инспекторът помълча, после зададе въпрос, който се състоеше само от една дума:

- Алиби?

- О, никой няма сериозно алиби, сър. И четиримата – Уолтър и Маги, Виктор и Мей, вечеряли и играли бридж в Пийкок Хаус. През деня Макс се оплакал от главоболие и поръчал да не го безпокоят. Ето защо само Мей наминала преди да лягане – отнесла му обичайната чаша мляко и му пожелала лека нощ. Твърди, че бил жив и здрав по това време, а именно към 23,00 ч. После Виктор си тръгнал, а останалите легнали да спят. Но естествено всеки един от тях е могъл да прескочи до отсрещната страна на улицата.

- Как сестрите приемат новината за смъртта на чичо си? – попита инспекторът.

- Е… те почти не го познаваха. Идвал е на гости, когато са били деца, изпращал им е подаръци за Коледа и рождените дни и толкоз. Не бих казал, че скърбят истински. Но са уплашени, защото това е второ убийство в семейството, и то скоро след внезапната смърт на баща им. Вероятно се питат кой е следващият – в тона на полицай Бърк се прокрадна нотка на драматизъм. – Може би знаят коя ще е жертвата.

- А може да знаят – промълви Бери – кой е убиецът.

 

3.

- Не знам кой е извършил това ужасно нещо – каза Маги Грегсън.

Тя беше красива брюнетка с ослепително сини очи и стройна фигура. Дългата й коса бе разделена на път и леко прихваната на врата, така че да се разкрива белотата на кожата й. Носеше памучна, но много скъпа рокля в бледолилаво, а тънките й пръсти държаха порцеланова купа, пълна до половината с къпини. Инспектор Бери я бе открил в самия край на градината, до бодливите храсти, които сякаш служеха за фон на леко старовремската й красота.

- А и полицай Бърк вече ме разпита – доуточни Маги, вирвайки брадичка.

- Да – съгласи се Бери – той ви е разпитал за чичо ви. А аз съм тук, за да говорим за баща ви.

Жената сведе поглед и се обърна към храста. Продължи да къса къпините с безизразно лице.

- Разбирам. Смятате, че между двете убийства има връзка.

- А вие не смятате ли така?

- Да… Не знам. Убийството на баща ми е хладнокръвно… премислено. А това на чичо изглежда спонтанно – убит е с един от собствените му инструменти. Към 9 часа тази сутрин изпратихме Беатрис - прислужничката, да почисти в ателието, а тя долетя обратно с писъци. Едва я успокоихме. Уолтър, съпругът ми беше излязъл за работа. Оставих Беатрис на грижите на сестра ми Мей и отидох да видя какво се е случило.

- Сама?

- А защо не? Аз не се страхувам от мъртъвци, инспекторе.

- Направи ли ви впечатление нещо… каквото и да е… в ателието на чичо си, когато го открихте?

Маги вдигна очи от къпините. Лицето й бе гладко и спокойно.

- Не. Чичо лежеше проснат върху масата с онази пила във врата си. Докоснах го – беше съвсем студен. Обадих се в полицейския участък и съобщих за станалото. После огледах прозорците и ключалките – всичко беше наред. Личеше си, че не е проникнато с взлом. Качих се до горния етаж. Нищо не беше пипано, поне на пръв поглед. Върнах се долу, седнах на един стол и изчаках полицията.

- Не се ли обадихте на съпруга си?

- О, не и тогава, в този момент. Уолтър имаше важна работа в кантората. Не счетох за нужно да го прекъсвам или разстройвам.

Бери се вгледа в нея с интерес. За първи път в гласа й се беше прокраднала емоция, страст. Той отчете промяна на интонацията й, когато произнесе името Уолтър. И все пак реши да атакува:

- Не сте счели за нужно да притеснявате съпруга си? Когато е убит толкова близък роднина?

- Но чичо Макс не беше близък роднина. Искам да кажа – ако пренебрегнем кръвното родство. Виждате ли, ние не го познавахме добре. Виждали сме младежките му снимки, естествено – мустаците, бенката до левия клепач, знаехме кой е чисто физически. Баща ни го обичаше и често ни говореше за него, за детските им лудории. Понякога ни четеше пасажи от писмата, които двамата си разменяха непрекъснато. От жилището на чичо в Лондон пристигаха подаръци и картички, които ни предаваше. Но когато Макс наследи ателието и дойде да живее тук, разбрахме, че всъщност не го познаваме толкова добре.

- Какво имате предвид?

Маги се засмя пресилено. Ръцете й мачкаха тъмните плодове в купата.

- Ами нищо особено. Просто не държеше да се събира с нас, избягваше да идва на вечеря или на чай. Мей му носеше чаша топло мляко всяка вечер, просто за да му покаже, че наоколо има някой, който се грижи за него. Не че Макс показваше някаква благодарност. Сякаш се интересуваше повече от ателието, отколкото от нас. А нямаше толкова много работа. Селото е малко, колко повредени часовника мислите, че се носят за поправка. Но баща ми имаше впечатляваща колекция – може би сте видели стената, покрита с всевъзможни модели. Чичо Макс беше като захласнат от тях, непрекъснато ги почистваше или отваряше, стигна до там да ни забрани да ги пипаме в негово отсъствие.

- Това едва ли ви се е харесвало.

- Естествено. Чичо ми се държеше пренебрежително към цялата фамилия и най-вече към съпруга ми. Не отдаваше на Уолтър необходимото уважение. Забравяше, че той е новият глава на семейството.

Бери кимна, съгласявайки се с някаква своя мисъл и каза бавно:

- Госпожо Грегсън, все пак нещо е липсвало от ателието. Един часовник е бил откраднат.

На инспектора се стори, че тя отвърна с нежелание, почти троснато.

- Всъщност да, малахитовият часовник липсваше. Но реших, че чичо го преместил някъде или прибрал, както ви казах беше просто обсебен от тези вещи. Не съм си и помислила, че е задигнат или нещо такова.

- Имате ли представа откъде баща ви е имал този часовник?

- Разбира се, че не. Баща ми непрекъснато купуваше часовници от разни търгове и разпродажби. О, вижте какво направих – щяхме да говорим за него, а не за Макс. В гласа й отново се прокрадна емоция, някаква лека, непривична за нея нервност.

Бери я наблюдаваше. Лицето й беше спокойно, застинало в някаква безметежна красота като на нимфите от картините на Уотърхаус. Но пръстите й не спираха да мачкат къпините, сокът им оставяше дири по млечнобялата кожа.

- В какви отношения бяхте с баща си, госпожо Грегсън? – попита той.

- Защо ме питате това?

- Защото ви е завещал къщата - къщата, която построил за цялото семейство. Пренебрегнал е изцяло сестра ви Мей.

- О – тя е сгодена, предстои да има свой дом.

- Вие също сте имала възможността да живеете в дома на съпруга си, а не в Пийкок Хаус.

Маги се дръпна от храстите и тръгна към къщата. Бери я последва.

- Уолтър – каза тя – знае колко държа на къщата и се съгласи да останем тук. Татко беше щастлив. Държеше на Уолтър като на свой син – в гласа й звънна неподправена гордост. В последно време двамата прекарваха много време заедно. Татко се интересуваше от делата на Уолтър. Непрекъснато го съветваше къде да инвестира парите си. След това направи завещанието и остави имота на мен. На мен и на съпруга ми, естествено.

- И тогава… е бил отровен – каза Бери.

Тя се сепна. Обърна се към него и като го стрелна с кос поглед каза кратко:

- Да.

- Но вие така и не ми казахте дали сте била привързана към баща си.

- Разбира се. Е, може би не колкото Мей. Но ние сме твърде различни по отношение на чувствата си. Любовта на Мей може да се опише с думата отдаденост.

- А вашата, мисис Грегсън?

За миг лицето й застина и по него се изписа горчивина, сякаш устните й щяха да произнесат „А моята – с думата болка“. После облакът премина, и Маги отвърна:

- Моята любов не е чак толкова възвишена, инспекторе. Обичах баща си, опитвах се да се държа добре с чичо си, но те естествено бяха на второ място след съпруга ми.

- Кой е отровил баща ви, госпожо Грегсън?

Маги поклати глава.

- Кой е убил чичо ви?

- Не знам, казах ви вече, че не знам!

Двамата бяха стигнали до френския прозорец.

- Бих искал да разговарям със сестра ви – кротко каза инспектор Бери.

- Мей беше разстроена и лекарят й даде сънотворно – обясни Маги. – Върнете се утре.

Бери кимна и отново сведе поглед към купата с пресни плодове. Маги забеляза това и като се усмихна, каза малко по-меко:

- Къпините са за Уолтър. Понякога си хапва от тях преди вечеря. Обожава ги.

„А вие, мисис Грегсън, обожавате него“, помисли си инспектор Бери, докато се отдалечаваше от къщата. Все още под въздействието на хубавата жена, той си спомни пръстите й, нежни и изящни, опръскани със сока от къпините – сякаш бяха кървави.

Възможно ли е Маги Грегсън да е убила баща си, а след това да е забила хладнокръвно часовникарската пила във врата на чичо си – запита се той.

Отговорът на този въпрос водеше единствено и само към Уолтър Грегсън.

Инспектор Бери се запъти към кантората.

 

4.

 

„Грегсън, Грегсън и Уайт“, гласеше табелата на една от най-представителните сгради на главната улица. Но от някогашното великолепно съдружие бе останал само потомъкът на старшия партньор. Инспектор Бери се озова в мрачно фоайе, чийто избелели персийски килими свидетелстваха за отминал разкош и след като се представи на секретарката – неугледна на вид жена с безформена стоманеносива коса, бе въведен в кабинета на Уолтър Грегсън. Адвокатът се изправи зад бюрото си и протегна ръка.

- Заповядайте, инспекторе. Жена ми се обади и предупреди, че може би ще ме посетите.

Бери беше леко изненадан от вида на мъжа срещу себе си. Може би защото бе оценил красотата на Маги, очакваше и любимият й да изглежда като млад Адонис, самоуверен и приковаващ вниманието с магнетично излъчване. Уолтър Грегсън обаче бе безличен млад човек с кестенява, чуплива коса и очила. Приличаше на мишка, на малка изплашена мишка, помисли си с удивление инспекторът. А на глас каза:

- Сам разбирате, мистър Грегсън, че съм длъжен да ви задам няколко въпроса предвид поредния смъртен случай в семейството.

- Естествено… естествено – откликна младият адвокат – но ви уверявам, че не знам нищо, абсолютно нищо. Второ убийство, и то толкова жестоко. Кръв – не понасям кръвта. А и бедният Антъни, отровен – по такъв подъл начин. Но моля ви, инспекторе, питайте, каквото ви интересува.

- Къде бяхте снощи, господин Грегсън?

- Ами вкъщи, със семейството си. Вечеряхме, имаше наистина превъзходно говеждо. Послушахме радио. После поиграхме карти, Виктор все печелеше. Беше си съвсем обикновена вечер!

- Съпругата ви твърди, че не сте познавали добре Макс Смит-Хайне.

- Не. С Маги сме женени едва от година. Видях чичо й за първи път, когато ъъъ, встъпи във владение на наследството си.

- И какво мнение си изградихте за него?

Уолтър вдигна ръце, напрегнатостта му се усили.

- Е… не може да се каже, че Смит-Хайне бе приятен човек. Държеше се откровено студено с племенниците си. Да ви кажа право, понякога те се питаха дали е същия човек, който им е изпращал картички. Мей си беше наумила, че това не е чичо й. Но започна да му задава въпроси за баща й, чийто отговори не би могъл да знае страничен човек. И в крайна сметка се увери, че е той – помнеше много детайли от младостта си с Антъни, както и подробности за тях двете, когато са били малки. Човекът без съмнение бе Макс Смит-Хайне, но с течение на времето явно бе охладнял към роднините си. Не можем да го упрекваме, нали? Искам да кажа, това не са негови деца, пък и целия си живот е прекарал в Лондон.

- Вие самият общувахте ли с него?

- Ами… правех опити, доколкото е възможно. Но Макс ми ъъъ, даде да разбера, че не желае да се сближаваме.

- В такъв случай имал ли е други контакти извън семейството?

Уолтър се пооблегна назад и се усмихна. За миг инспектор Бери съзря чара, който бе покорил Маги Смит-Хайне. Младият адвокат сякаш не бе на мястото си в тази кантора, затрупана с твърде много чекмеджета, твърде много папки и попивателни.

- Мога да ви уверя, инспекторе, че никой не посещаваше Макс по какъвто и да е повод. Освен естествено хората, които му носеха часовници за поправка, макар че това се случваше извънредно рядко. Два пъти в седмицата една от нашите прислужници – Беатрис, ходеше да почиства ателието му. Мей, която единствена се опитваше да поддържа връзка с него, бе на път да се откаже. Естествено, в самото начало аз и жена ми, както и годеникът на Мей – Виктор, се отбивахме в ателието, или пък канехме стария на чай. Но разговорите винаги се получаваха принудени.

- Да, но разбирате ли… в ателието не е проникнато с взлом. Това означава, че Макс е познавал убиеца си, не се е страхувал от него. Двамата са разговаряли и в един момент извършителят е грабнал пилата и я е забил във врата на часовникаря. Ако не са влизали външни хора, това означава само едно - убиецът е член на семейството.

Уолтър Грегсън пребледня, дишането му се учести и приликата с хванато в капан животинче се усили.

- Какво говорите, инспекторе – каза той, като неуспешно се опитваше да прикрие вълнението си – та никой от нас няма мотив да убие стареца. Мислите ли, че бих заклал някакъв си часовникар, за да взема ателието му?

- Не е същото като да наследиш огромна къща с прислуга, нали – внимателно попита Бери.

- Къщата е на жена ми, на Маги – извика Грегсън. – Аз… аз просто не можех да й откажа да живеем там. Маги е много… много настоятелна жена. Понякога се задушавам на това място. Моля да ме извините, инспекторе – адвокатът се втурна и отвори прозорците на кабинета си. После се върна на мястото си и каза с малко по-спокоен тон.

- Уверявам ви, че не съм убил Макс Смит-Хайне. Нито пък Антъни.

- Е, хайде, хайде, господин Грегсън – не съм казвал такова нещо – промърмори инспекторът. Но адвокатът го прекъсна разгорещено.

- Антъни… бе много щедър към мен, инспекторе. Приписа имота на съпругата ми, въпреки че по този начин ощетяваше другата си дъщеря. До края на живота ми няма да мога да му се отблагодаря – в гласа на Грегсън премина сянка на горчивина, но той продължи.

- Аз… ще ви призная, защото сам може да установите това. Кантората ми е пред фалит. Не разполагам с никакви средства. В момента завися изцяло от съпругата си.

Той обходи с поглед малкото помещение, пълно с хартиени сенки на хора и къщи. И сякаш отново доби вид на малко момче, оказало се по случайност на това място, сякаш е влязло в заключения кабинет на баща си, за да си поиграе.

- Не ставам за адвокат. Никога не съм ставал. Аз… аз исках друг живот, мечтаех да пътешествам, да разполагам с пари. Но не се получи. Инвестициите ми не вървяха. Баща ми имаше големи надежди за мен, но предполагам че съм твърде слабохарактерен. Или нямам късмет.

- О, но вие имате късмет. Искам да кажа, че сте женен за жена, която ви е предана.

Уолтър Грегсън поклати глава. Внезапният прилив на бъбривост, който го бе завладял, отслабна. Той промълви.

- О, да, Маги е до мен във всеки един момент.

Той въздъхна и каза на себе си:

- Да, във всеки един момент.

Видът му беше нещастен.

 

5.

Приблизително в същото време, докато инспектор Бери разпитваше Уолтър Грегсън, селският полицай Бърк се опитваше да проведе що годе смислен разговор с прислужницата Беатрис, която бе открила трупа на Макс Смит-Хайне. Под влияние на брендито, препоръчано й от местния доктор тя бе станала по-словоохотлива, но главно по отношение на собствените си изживявания.

- Казвам ви, полицай Бърк, сърцето ми щеше да се пръсне, когато видях бедничкият мистър Смит-Хайне да лежи проснат въз масата, а от врата му стърчи шило! Ама и аз като писнах! Ни мисис Грегсън, ни мис Смит-Хайне, камо ли готвачката и другото момиче, Сузи, можеха да ме накарат да млъкна. Право да си кажа, младата господарка беше много мила и стоя до мен докато дойдоха полицаите, но още тогава й казах – „Напускам, мис, тъй да си знаете. Аз съм сгодена и не мога да стоя в къща, гдето са станали две убийства, защото какво ще си кажат роднините на Джим“. Може да речете, че ателието е нещо отделно, но не е тъй – Фелисити готвеше и за господин Смит-Хайне, аз пък му чистех, а госпожа Грегсън и сестра й бяха все при него, кръвта вода не става, нали тъй, полицай Бърк? Аз съм почтена девойка, сгодена при това…

- Добре, добре – прекъсна я униформеният, леко зашеметен от брачния нюанс на разговора. – Никой за нищо не ви обвинява, Беатрис. Когато открихте тялото на мистър Хайне, не сте ли чули или видели нещо? Според вас имало ли е някой в къщата по това време?

- О, не, полицай Бърк, нямаше нищо такова. Ателието е старо и дюшемето скърца, тъй че щях да чуя, ако има някой в къщата. Пък и аз влязох от задния вход, дето води към кухнята и трапезарията. Оставих там млякото и чак тогава влязох в ателието. – Беатрис отново се разтрепери – Да не би да мислите, че убиецът се е спотайвал вътре? И аз съм била с него - насаме? Ужасно, ужасно. Какво ще си помисли за мене Джим?

Наложи се представителят на закона отново да успокоява младата годеница. С целия такт, на който бе способен, той извъртя разпита към времето отпреди произшествието.

- Виждам, че сте наблюдателна млада дама, Беатрис. Мистър Смит-Хайне имаше ли посетители извън семейството, които са ви се сторили, е… по-особени?

- Ами не, полицай Бърк – тутакси отговори момичето – при него не идваха много хора. Откакто е дошъл тук, едва ли има повече от петима, които са донесли часовник на поправка. – Тя затвори очи и изреди добросъвестно на пръсти – Мистър Харис, библиотекарят, семейство Хенсън, сещате се, онези с петте рижи деца, Роджър Мур от кръчмата „Перо и сврака“, доктор Мартин и ъъъ, годеникът на мис Мей - Виктор, помня го, защото ме намери в кухнята и каза, че господин Смит-Хайне е излязъл, и са се разминали, но му оставил часовника на масата – и точно тъй си беше, сър.

- Имате ли представа защо Смит-Хайне е изгонил чирака, Майкъл Хъмфри?

Беатрис леко се изчерви, позволявайки на вродената й жажда за клюки да вземе превес над благоприличието. Наложи се полицаят отново да я насърчи, което впрочем не изискваше много усилия, и тя продължи:

- Според мен мистър Хайне не хареса Майкъл от самото начало. Не че го обвинявам сър, всички знаем що за стока е – грубиянин и все задиря момичетата. Търпя го само три дни и все му даваше лека работа, я да почисти някой часовник, я да подреди инструментите. После му даде един часовник за ремонт, но все се въртеше около Майкъл и повтаряше – за нищо не ставаш, позориш занаята, такива неща. А накрая се скараха ужасно, заради… е, заради една дама, сър.

- Какво си чула, Беатрис? – попита полицай Бърк с наострени уши.

- Ами аз чистех праха в съседната стая, сър, но прозорците бяха отворени и без да искам чух какво се говори в ателието.

- Разбира се, разбира се.

- Мистър Смит-Хайне казваше на Майкъл нещо такова – не си мисли, че не съм видял как гледаш Мей. Няма да търпя подобно отношение към племенницата ми. Събирай си нещата и се махай оттук, Хъмфри. Майкъл се опита да се защити, естествено, той все се прави на невинен, но старият господар не му обърна внимание.

Полицай Бърк се приведе напред. Очите му блестяха с интерес.

- А вие, Беатрис, мислите ли, че наистина е имало нещо между Хъмфри и младата господарка? Говорим поверително. Уверявам ви, че ще си остане между нас.

- О, не, сър! – възмути се прислужницата. – Не ми се вярва. Мис Мей е дама, сър, а освен това е сгодена – тя произнесе сакралната дума с трепет. – Годеникът й стои по-долу от нея, но пък няма да е за пръв път в семейството госпожица Смит-Хайне да вземе по-беден мъж. Имам предвид госпожа Грегсън сър, тя е много предана на господин Грегсън, би убила за него. О, извинявайте, сър! Не исках да кажа това, наистина не исках!

Полицай Бърк въздъхна, стана и направи няколко крачки напред-назад из стаята. После седна и поведе разговора с малко по-различна посока.

- Членовете на семейството разбираха ли се с Макс Смит-Хайне? Интересува ме вашето мнение, госпожице Беатрис.

Трогната от обръщението „госпожице“ прислужницата поруменя и отвърна с готовност.

- Не може да се каже, че се разбираха, сър, но винаги се държаха много мило с него. Постоянно го наобикаляха и канеха на гости, грижеха се нищо да не му липсва. Особено младата мис Смит-Хайне, сър. Все идваше да го разпитва за баща си. Тя не може да прежали горкия господар.

- Ами разбираемо е, нали така, Беатрис? Антъни Смит-Хайне е убит, и то по много коварен начин – с отрова.

- Ах, не ми напомняйте, сър. Господарят толкова се зарадва на подаръка, който получи по пощата – другата прислужничка, Ани, му донесла пратката и го чула да казва – „Любимите ми бонбони „Роз-Мари“, има ги само на едно място в Лондон“, дори й предложил да си вземе един, представяте ли си. Но тя почувствала неудобство, тъй ми каза. Младите госпожи били там, но и те не опитали от бонбоните, даже се присмели на баща си, че е като малко дете, залепило нос на витрина. Той се пошегувал, че така за него ще има повече, отворил кутията и хвърлил опаковката в огъня, сър. Седял си на креслото до огъня и хапнал един бонбон, а не след дълго захъркал – и те решили, че е заспал. Чак след няколко часа разбраха какво е станало, сър. През живота си няма да хапна бонбони, тъй казах и на моя Джим, а той ми рече – „И да искаш няма, Беатрис, аз съм прост шофьор и не чакай да те храня с бонбони, и то от Лондон“.

Полицай Бърк изхъмка одобрително, и понеже усети, че разговорът отново се завърта към матримориалните въжделения на Беатрис, реши, че е време да я освободи. Не бе научил нищо съществено – освен може би, че Макс Смит-Хайне е изгонил чирака Майкъл, защото е подозирал, че задиря племенницата му Мей. Униформеният въздъхна. Щеше му се да блесне пред инспектор Бери, но засега можеше да му поднесе единствено клюки.

 

6.

 

Инспектор Бери се спусна по възвишението, което водеше към задния вход и градината на Пийкок Хаус. Къщата на покойния Антъни граничеше с хълм, чийто треви и пиреи гъделичкаха носа на висшестоящия служител от Скотланд Ярд. Той поспря по средата на пътя, защото имаше видимост към една пейка в самия край на градината. Там седеше Мей Смит-Хайне – бе виждал снимката й в дневната на часовникарското ателие, а изправен пред нея, жестикулирайки, стоеше млад мъж, който навярно бе Виктор. Бери внимателно се вгледа в двойката. Мей не бе така хубава като сестра си – бе слаба и бледа, с пепеляворуса коса, като мълчалив и странен призрак. Руският произход на Виктор също изпъкваше – бялата кожа, златистата коса, стройната, опъната като струна фигура. Слънчевата светлина се пречупваше под странен ъгъл точно на това място и за момент на Бери се стори, че наблюдава фино изрязани фигури от пергаментова хартия, които се накланяха една към друга, докосваха и отдалечаваха ръцете си. После илюзията се разсея и той заслиза надолу по хълма. Но докато стигне до градината, Виктор си бе отишъл и на пейката седеше само Мей, закрила лицето си с длани. Когато чу стъпките на инспектора, тя вдигна поглед и стреснато се изправи.

- Знам кой сте – продума Мей. – Видях ви с полицай Бърк пред ателието на чичо.

- Казвам се Стивън Бери…

- … и сте инспектор от Скотланд Ярд. Това е повече от ясно – длъжни са били да ви повикат, защото говорим за второ убийство.

Инспектор Бери се вгледа внимателно в изтерзаните й очи и бледи устни и посочи мълчаливо към пейката. Двамата седнаха.

- Мис Смит-Хайне, доколкото разбрах вие последна сте видели жив Макс Смит-Хайне.

- Моля ви, наричайте ме Мей. Да, да… Носех му чаша мляко почти всяка вечер. Понякога си говорехме за баща ми, и детството ми, такива неща. И този път не беше изключение. Оставих млякото и му пожелах лека нощ.

- Той сам ли беше?

- Да.

- Спокоен? Нервен?

- Както обичайно – по бледите устни на Мей плъзна усмивка – чичо Макс винаги бе сприхав. Не бе в настроение за разговори и набързо ме отпрати, но това… това не беше нещо ново.

Инспектор Бери замълча за момент. По-малката сестра изглеждаше крехка и нервна, затова той се запита дали правилната тактика е да прояви сдържаност или да атакува.

- Мей, имате ли представа кой може да е убил чичо ви?

- Ами може би… може би някой от миналото му – отговорът прозвуча прекалено бързо.

- Близките ви, а и прислужниците ви твърдят, че той не е бил посещаван от други, освен вас. Е, имал е и малцина клиенти.

- Точно така.

- Споделял ли е пред вас, че е уплашен, преследван?

- Не, никога.

- Казвал ли ви е, че има грижи или проблеми?

- Не.

- Добре тогава. Изразявал ли е някакво предположение относно убийството на брат си, вашия баща, и кой е виновникът? Кой е човекът, който е напълнил бонбоните с морфин и е убил баща ви преднамерено и жестоко?

- Не, не – гласът на Мей се извиси почти истерично. Бери забеляза фини кръгове под очите й, тънките й рамене бяха отпуснати, замрели, сякаш очакваха удар – удар от брадвата на палача, може би.

- Обичахте ли чичо си? – попита той.

Тя заплака мълчаливо. Плачеше с лице в шепите си, скимтейки тихичко, като животинче. Инспекторът я наблюдаваше. Почти механично Мей изтри сълзите си и каза:

- Обичах го, обичах го много. Разбира се, почти не го виждах в последните няколко години. Но го помнех добре от детството си – писмата му, малките подаръчета. Веднъж ми подари ходеща кукла – беше изработил механизма й сам. Беше измислил тайни прякори за мен и Маги - Карирана престилчица и Сламени плитчици. Това си беше шега само между нас тримата.

- Но той се е променил – с годините е станал зъл човек.

- Не! – възкликна Мей. После утихна, извърна се лекичко – Да. Да, промени се.

- Обичахте ли баща си?

Тя бавно кимна. Беше се съвзела, очите й бяха напълно сухи.

- Но той е приписал къщата на сестра ви.

- О. Нямам нищо против.

- Настина ли, Мей? Баща ви, който толкова много обичате, ви е лишил от наследство, и вие нямате нищо против?

- Аз ще живея с Виктор. Ще заминем за Боливия. Когато всичко това свърши. Имам предвид дознанието, търсенето на виновника и така нататък.

- Защо за Боливия?

Тя се позасмя и инспекторът за миг я видя като малко момиченце, като Сламени плитчици. По това излъчване на непораснало дете му заприлича на Уолтър, неуспелият адвокат.

- Ами, виждате ли, винаги съм мечтала за Южна Америка – там е топло. А аз съм бледа и с вечно студени пръсти.

- Но това, че Виктор ще ви заведе в Боливия не променя факта, че баща ви е завещал къщата само на Маги. И че чичо ви, който ви е наричал със забавни прякори, почти не ви е обръщал внимание след завръщането си на село.

Мей вдигна предизвикателен поглед към него. Гласът й трепереше, но тя ясно заяви:

- Значи това си мислите. Никога – помнете, за нищо не света, не бих убила баща си или чичо си!

- А кой ги е убил, мис Мей?

- Не знам.

- Кой е откраднал малахитовият часовник?

Тя отговори на погледа му със същата доза предизвикателство.

- Откъде бих могла да знам?

- Добре тогава. Откъде е имал този часовник?

Мей го стрелна с поглед. После отвърна спокойно:

- Виктор му го подари.

- По какъв повод?

- Просто така. Без повод. Двамата с татко се харесваха. Баща ни беше мъдър и проницателен човек. Винаги се стараеше да разбере колкото се може повече за момчетата, които се въртяха около мен и Маги. Струва ми се, че хареса Виктор от пръв поглед. Беше… нещо като компенсация след Уолтър.

- Баща ви не е харесвал Уолтър?

- Не, не че не го харесваше. Даже обратното. Сигурна съм, че го харесваше. И точно затова искаше Уолтър наистина да е влюбен в Маги. – Тя като че се поуспокои от изместването на темата за убийствата и продължи да говори спокойно, с трезва нотка. – Вие, естествено не знаете историята. Сестра ми срещна Уолтър на едно градинско парти и в същия миг реши, че това е човекът, за когото ще се омъжи. Положи много усилия да се „озовава“ ненадейно в неговата компания или да гостува в къщи, където и той бе поканен. И след всичко това той я почувства достатъчно близка, за да й довери, че е влюбен в нейна приятелка – малко, безцветно същество, работещо в един магазин за модна конфекция в Лондон. Това бе удар за Маги – тя е много красива, знаете, но продължи да го преследва, докато той се отказа от безнадеждното си увлечение и в крайна сметка стана зет на часовникаря Смит-Хайне. Мисля, че всички в къщата, освен Маги естествено, сме наясно, че Уолтър просто й се подчини. Докато Виктор… Виктор решително знае какво иска, и е… ами по-мъжествен от Уолтър. Язди, стреля и така нататък. Мисля, че това допадаше на татко. Той… той винаги се стараеше двете с Маги да сме щастливи.

Инспектор Бери стана и погледна към свитата фигурка, която сякаш се бе сраснала с каменната градинска пейка. После отбеляза:

- Но вие не сте щастлива.

- Как бих могла? След три… не, два смъртни случая, и цялото това дебнене, подозрение, намеци, че убиецът е някой от семейството. Разбирате, нали?

- Опитвам се – инспектор Бери бе сериозен. – Опитвам се да ви разбера, мис Мей.

Той си тръгна озадачен. Мей знаеше за кражбата на малахитовия часовник. И Мей спомена за „три… не, две убийства“. Чудеше се дали е грешка на езика.

 

7.

- Ако питате мен, Макс Смит-Хайне си получи заслуженото – изстреля Майкъл Хъмфри, прокуденият чирак. Полицай Бърк бе решил разпитът му да се води в неофициална обстановка, а именно – в кръчмата „Козел и флаг“. Без да жали средства, бе поръчал две халби бира, после още две, и сега виждаше със задоволство, че стратегията му дава резултат.

- Защо мислиш така, Хъмфри? – продума той, като почти изфъфли „защо“-то, питайки се дали е достатъчно убедителен.

- Малко ли е това, че ме изгони? Мен! Та брат му Антъни имаше най-високо мнение за способностите ми. Изведнъж се появява този шарлатанин и започва да намира кусури на работата ми, ден след ден. А кой, мислите, поправяше часовниците, които му носеха хората от селото? Но не, господинчото все не беше доволен. Мен ако питате, се страхуваше да не му взема хляба.

- Чух, че е имал и други опасения, отбеляза полицай Бърк. Той надигна чашата и смигна на чирака – Младата госпожица Мей е доста привлекателна.

Хъмфри ядно стисна своята чаша с фините си издължени пръсти. Униформеният забеляза, че е доста подразнен.

- Е, и какво от това? И аз не падам по-долу. Смит-Хайне може да имат много пари, но с тях не може да си купят синя кръв, нали така? Старият Антъни бе луд на тема аристокрация. Не че Мей си придава фасони. Тя е сгодена за онзи сипаничав учител. Знаете какви са руснаците. Идват тук и ни крадат момичетата. Но щом Мей го е избрала, тъй да бъде. И двете сестри си намериха мъже за чудо и приказ, а баща им с всичко се примиряваше.

- Искаш да кажеш, че не е одобрявал Уолтър и Виктор?

Майкъл сви рамене, но погледът му си оставаше навъсен.

- С нищо не го показваше, но кой баща би искал такива зетьове? Уолтър е пълна мижитурка. Пето поколение адвокат, а разори кантората за нула време. Старият Антъни обаче знаеше, че Маги е лудо влюбена в него и затова й приписа имота. Уолтър е без пукната пара, ще загуби и бащината си къща. Единственото спасение за него е да си остане женен за Маги, докато смъртта ги раздели. Дааа, старецът буквално купи играчка на дъщеричката си. Ами Виктор?... – тук Хъмфри отпи от бирата си и избърса уста – е, може би съм несправедлив към Виктор. Изглежда възпитан и обноските са му едни… чуждестранни, ако ме разбирате, но е беден като църковна мишка. И все пак мисля, че старият го харесваше. Затваряха се в ателието и си бъбреха часове наред. Виктор му подари онзи часовник, знаете. Дето изчезна.

- Малахитовият?

- Същият.

- Защо не ни казахте това, когато открихме липсата?

- Защото не сте ме попитали.

Полицай Бърк отвори уста, но успя да овладее гнева си. Питието на Майкъл застрашително намаляваше и и той реши, че е добре да приключат разговора преди да се е разорил напълно.

- Според вас кой е откраднал малахитовият часовник, Хъмфри, и защо?

- А, туй вече не знам. Старецът имаше в колекцията си много по-скъпи часовници, а си седяха на стената недокоснати. Вярно, този беше по-екзотичен, защото ние не използваме малахит в Англия. Но чак безценен не беше. Виж, Антъни си го харесваше – току ще мине покрай него и ще го забърше от прахта. Понякога се подсмихваше и мърмореше – „Ах, Виктор, Виктор, каква изненада ми поднесе“. Беше фин и деликатен човек, не като брат си – налегнат от спомена за Макс Смит-Хайне чиракът отново се намръщи.

- И все пак двамата братя са се обичали – промълви полицаят.

- И още как. Пишеха си писма непрекъснато. Не губеха връзката помежду си, нищо, че Макс не беше стъпвал в селото от много години. Живееше в Лондон и то на квартира с още някакъв чудак, от онези актьори от Челси, целите обрасли в бради. Антъни все казваше, че Макс си останал луда глава и не бил роден за семеен живот. Те имали доста буйна младост, така се твърди. Баща ми ми е разказвал, че дори ги арестували за обир на диаманти. Но двамата посочили истинския виновник – някакъв апаш, с който си пиели питиетата. И така полицията го пипнала, а на тях едва не им връчили медали. Ех, младост, младост. Антъни все пак си е бил роден под щастлива звезда, защото наследи онези пари, но за Макс животът едва ли е бил розов…

- Изглежда сте харесвали Антъни.

- О, да, доста. Беше добър часовникар – тих, търпелив. – Хъмфри внезапно се разсмя. – Той често ми разказваше за своя баща, който бил ковач. Като млад учел занаята в Германия. Веднъж се скарали с майстора… пред очите му паднала пелена. Грабнал един чук и го захвърлил по учителя си. Едва не му отнесъл главата. Сигурно затова Антъни се стараеше да не избухва. Гледаше си работата и се грижеше за дъщерите си. „Кръвта вода не става“, все това повтаряше.

Майкъл Хъмфри с копнеж се загледа в празното дъно на халбата си, и обезпокоен, полицай Бърк побърза да стане и да му пожелае лека вечер.

 

8.

 

Когато инспектор Бери влезе в учебната стая на имението Сънингдейл, урокът по френски тъкмо приключваше. Виктор Облонски казваше на 12-годишния бъдещ лорд Лансбъри:

- Cela suffit pour aujourd'hui, monsieur Alphonse. Demain, nous allons parler du règne du roi Philippe le Bel. Passez une bonne journée.

Червенокосият Алфонс побърза да се изнесе, отклонявайки надменно поглед от инспектора, докато минаваше покрай него. Виктор приветливо посочи една малко канапе близо до прозореца.

- Заповядайте, инспекторе. Лейди Лансбъри предупреди, че сте искал разрешение да ме посетите тук.

Двамата се настаниха и Бери за първи път имаше възможност да огледа отблизо руснака. Той бе строен, със стегната стойка на войник, но в лицето му нямаше нищо впечатляващо. Бе по-скоро безличен, сякаш е създаден, за да бъде по-скоро форма, силует, отколкото живо същество. Бери с учудване забеляза, че пред него дори приличащия на мишка адвокат Уолтър Грегсън изглеждаше направо красив.

- Говорите френски много добре – подхвана инспекторът. - Но доколкото разбрах, преподавате още латински, история и география?

- И английска литература – допълни Виктор.

- О, и харесвате ли английската литература?

- Разбира се. Вашият Шекспир е ненадминат. Всяка негова пиеса е като… като структура на диамант, съвършена. Дори най-малкият детайл. „Влиза вторият убиец“… Гениално.

Инспектор Бери трепна, някаква мисъл изплува в съзнанието му, а после потъна безследно, за миг. Той продължи привидно любезния разговор.

- И вие не може да се оплачете от липса на добри поети. Пушкин, Есенин… Помня едно стихче от Есенин, жена ми беше попаднала на него и постоянно си го повтаряше. Как беше? О, ето. „Този дъжд с безброй стрели завъртя дома в мъгли“.

Дали му се стори, или по приятното, но с нищо незапомнящо се лице на Виктор мина сянка, болката за миг вдъхна живот на чертите му, сякаш електрически импулс раздвижи чертите на механична кукла. После руснакът се овладя и каза спокойно.

- Но разбира се. Чудесно стихотворение.

- Навярно ви липсва бащиният дом?

- Ами това е съвсем естествено, нали? Само че Русия вече не е същата, инспекторе.

- Знаете ли, съвсем наскоро се порових на тази тема, и се оказа, че Русия си има своите символи. Поетите са едно на ръка, но да вземем например брезата. Нещо като национална емблема е. Или малахита. Смятали, че е камък на щастието и правели от него какво ли не, включително часовници.

Виктор се усмихна. Погледът му казваше – знам какво целите, но не ме е страх от вас. Той разтвори ръце и каза простичко.

- Да, аз подарих часовника на Антъни Смит-Хайне. Но нямам никаква представа кой го е откраднал.

- В момента по-скоро ме интересува защо сте му го подарили.

Виктор изглежда имаше отговор и не се поколеба да го изстреля.

- Защото бе баща на бъдещата ми съпруга. И защото, инспекторе, аз безкрайно ценях приятелството си с Антъни. Той бе изключителна личност – начетен и мъдър, безкрайно щедър и правещ и невъзможното, за да подсигури щастието на дъщерите си.

- Разбирам. Изглежда сте били силно привързан към мистър Смит-Хайне.

- Да.

- До такава степен, че да му подарите едно от най-ценните си притежания - символът, емблемата на родината си, която навярно няма да видите повече.

По белезникавото лице на Виктор Облонски плъзна червенина, било от срам, било от гняв, но той отговори.

- Може да съм патриот, но в никакъв случай не съм сантиментален. Прецених, че Антъни заслужава да му подаря точно тази вещ и не съжалявам, че го сторих.

- Жалко, че и брат му не е могъл да се полюбува на часовника.

- Да.

- Какво мислехте за Макс Смит-Хайне?

- Ами, как да се изразя – той бе по-студен, по-необщителен и затворен в себе си. Предпочиташе да седи в ателието и да избягва контактите както с местните хора, така и с най-близкото си обкръжение.

- А харесвахте ли го?

- Категорично не. И все пак бе роднина на Мей, а тя държи на кръвната връзка.

- Ще попитам и вас, като всеки друг – кой е убил братята, как мислите?

Виктор се приведе напред, дишането му съвсем леко се учести.

- Аз знам, или поне мисля, че знам кой е убил двамата Смит-Хайне, прошепна той.

Противно на очакванията си, Бери се размърда на стола си, бе изненадан повече, отколкото очакваше. Той даде жест с ръка, показващ на руснака, че може да продължи.

- Вие безсъмнено знаете, че ние, членовете на семейството, ако мога да се изразя така, нямаме мотив да убием двамата братя. Почти никой не харесваше Макс, но това не е повод да му забием стилет във врата. И почти всички харесвахме Антъни, и това отново ни изключва като заподозрени. И все пак навярно всеки има мотив малко или много. Вземете например Уолтър – той е способен да убие Антъни, задето е подпомогнал разорението му и го е превърнал в собственост на Маги. Но разбира се. Всеки знае, че Макс съветваше Уолтър за инвестициите – а те пропадаха с гръм и трясък. Колкото повече обедняваше адвокатът толкова по-зависи ставаше от жена си или семейството й. И тъй, Уолтър жадува за отмъщение. Да изпрати кутия с шоколадови бонбони по пощата е напълно в негов стил. Но второто убийство – тъй зрелищно, тъй кърваво… просто не го свързвам с Грегсън. А и няма причина да убива Макс.

- Или да вземем вас – каза инспекторът.

- Да, защо не. Не мисля, че бих убил Антъни, защото е обезнаследил Мей – имам си причина. Но Макс - да, защото я презираше и се държеше унизително. Блокираше всичките й опити да бъдат сплотено семейство. Проблемът при мен е, че преживях много. Научих се да приемам нещата такива, каквито са. Не търся възмездие, не искам справедливост. Примирявам се с обстоятелствата и се старая да продължавам напред.

- Може годеницата ви да е убийцата.

- Да, има мотиви – да убие баща си заради лишаването от наследство и чичо си заради откровената му неприязън към фамилията. Но виждате ли, аз не съм чак толкова беден. Никак даже! Закупих имот в Южна Америка, наистина огромно имение. Може да проверите по всяко време. Мей е практично момиче, не се оставяйте този вид на речна фея да ви подведе. Тя не страда, защото не присъства в бащиното завещание просто защото знае, че съвсем скоро ще стане господарка на нещо много по-голямо. А колкото до Макс, едва ли би убила човек само защото й е отказал чаша мляко. Има и нещо друго. Мей виждаше недостатъците на баща си и чичо си, но им бе напълно предана.

- Остана Маги, естествено.

- О, Маги, Маги. Тя е най-хладнокръвната и най-решителна от нас четиримата. Маги става безмилостна, когато желае нещо. Тя обича по безмилостен начин. Би убила баща си в името на Уолтър, би убила чичо си по същата причина, но не мисля, че го е сторила. Разбирате ли, бе получила това, което иска. Нейната страст е в притежанието. Би се чувствала по-добре ако властва над баща си, отколкото ако го убие.

- Но вие изключихте всички членове на семейството.

- Да. Смятам, че убиецът е външен човек. Знаете историята, че братята са помогнали да се разкрие обир на диаманти. На практика посочили виновника на правосъдието. Минали са години и този човек е излежал присъдата си. Естествено е да иска отмъщение. Може да е оглавил отново бандата си или да действа сам, не знам, но е имал всички възможности да прави отровните бонбони на Антъни и да влезе в ателието, пуснат от Макс, който безспорно е бил изненадан да го види, но го е познавал добре, и да нанесе фаталния удар. Какво ще кажете за тази версия, инспекторе?

- Не обяснява кражбата на малахитовия часовник.

- Вероятно е искал да инсценира обир или да насочи следата към мен. И защо разсъждавате, че ако някъде има убийство и кражба, те непременно са свързани?

Бери се загледа с уважение в човека срещу себе си. Тази фраза безсъмнено бе доста проницателна.

- Виждам, че сте умен човек, господин Облонски – каза той. – Дори, защо не, начинаещ детектив, о да – не се смейте. Ще ви задам три въпроса. В техните отговори е решението на мистерията с малахитовия часовник.

- Но моля, дайте ги насам – все така сдържано отвърна Виктор. – Сигурно ще бъдат по-различни от логичните три – кой уби Антъни, кой уби Макс и кой открадна часовника.

Инспекторът се изправи и отиде до прозореца. Оттам се разкриваше чудесна гледка към езерото на имението, в далечината проблясваха покривите на градските сгради и голямата часовникова кула. Той впери поглед в нея, съсредоточи се, за да събере мислите си, и след това изброи:

- Защо Макс е изгонил чирака?

- Защо часовниците в ателието не работеха?

- Защо Антъни е убит с кутия бонбони, а Макс – с часовникарска пила?

Инспектор Бери замълча, после се отдалечи от прозореца.

- Мога да отговоря единствено на последния въпрос – каза Виктор и се засмя с известно усилие. – Убийците са били двама. Като при Шекспир.

- О, да. Убийците са били двама. Но часовникарите? Колко са били часовникарите?

Виктор поклати глава, съвсем объркан. После попита развеселено:

- Но вие сякаш спряхте да се интересувате от крадеца на малахитовия часовник?

- Не съм спирал, просто знам кой е.

- И кой е?

- Вие, господин Облонски.

 

9.

 

Инспекторът с вид на царевична кукла се спускаше по склона, който водеше към градината на семейство Смит-Хайне. Градината изглеждаше пустееща, като замръзнала макар и насред огненото лято – за да да й се вдъхне живот, имаше нужда от семейство, което да къса розите, да пие чай и да бъбри под арките от зеленина. Но в този дом единствено Антъни бе милял за фамилията Смит-Хайне. И Мей, с нейната восъчнобледа крехкост. В този миг той я съзря – тя излезе, носейки триножник, иззад ъгъла на къщата, следвана от – отпърво той не можа да повярва на очите си – един паун, блестящ и екзотичен, омитащ алеята с изящни пера. Той проумя откъде идва името на къщата Пийкок Хаус и се усмихна, защото тази неуместна екстравагантност несъмнено бе дело на Антъни – прищявка на внезапно забогатял човек, на един неосъществен граф. Паунът сви встрани и изчезна в шубраците, а Мей разтвори триножника и потопи четките си в боята. Когато инспектор Бери стигна до нея, нанасяше първите щрихи на притихналия, потънал в цветове розариум. Тя се усмихна сдържано и остави четката.

- Отново сте тук, инспекторе.

- Утре заминавам. Дойдох да се сбогуваме, Мей.

Тя затаи дъх, в очите й за миг изплува страх, после облекчението се изписа на лицето й.

- Как, нима решихте случая?

- Да, но няма да обява резултатите от него, преди да ми пишете от Боливия.

- От Боливия? Защо?

- Знаете защо, госпожице. Защото там няма закони за екстрадация.

Страхът се завърна с пълна сила, лицето й стана бяло като платното с първите бледи щрихи върху триножника. И въпреки това продължи да стои неподвижна, безмълвна и да се взира в очите му. Бери продължи:

- Вие сте убиецът на Макс, госпожице Мей. И вие не сте убиецът на Макс. Вие сте забили пилата в него. И не сте забили пилата в него. Защото мъртвецът от часовникарското ателие не е вашият чичо Макс Смит-Хайне.

Мей въздъхна леко, лицето й се обагри в цвят. Инспектор Бери продължи:

Първата следа естествено беше Майкъл Хъмфри.

Защо Макс е изгонил чирака?

Защо е посочил вратата на едно буйно, но със сигурност талантливо момче, харесвано и ценено от Антъни в работата?

Защото е било въпрос на време това момче да разбере, че Макс не е часовникар и никога не е бил.

Майкъл Хъмфри спомена, че поправял часовниците вместо шефа си. Но през цялото време е бил обект на критики и подигравки, а неприкритият му интерес към вас е „прелял чашата“ – и той удобно е отстранен!

Защо часовниците не работеха?

Та нали знаем, че Макс от сутрин до вечер ровичкал в тях, истинска мания била да ги разглобява и изследва. Защо? Защото е търсел нещо. Търсел е диаманти. И е имал основание да вярва, че са скрити в часовниците.

И тъй, вече знаем, че навремето Антъни и Макс били замесени в обир на бижута – те обаче „посочили“ виновника на полицията, последвала присъда и човекът лежал в затвора. Според мен обаче е бил натопен от братята. Вероятно са му подхвърлили малко количество диаманти, с които е бил заловен. Другите останали у тях. Антъни се оженил, върнал се на село и вложил част от парите в огромно имение за себе си и семейството си. Макс от своя страна останал в Лондон и пропилял плячката си. Стигнал до там, че да живее на квартира с някакъв чешит - художник или пък артист. Да, именно артист. Този човек, на име Питър Оукли – вече го проверихме и е сигурно, че така се е казвал – е чувал от Макс историята за диамантите. Нещо повече, знаел е, че макар съквартирантът му да е хвърлил на вятъра своя дял, неговият брат Антъни все още притежава голямо богатство. Двамата братя непрекъснато си пишели. В едно от писмата Антъни намекнал, че е скрил диамантите в ателието си. Ден след ден, Питър се учил да имитира почерка на Макс, неговият стил на изразяване, на обличане, походката му, най-елементарните движения. Вашият годеник, Мей, спомена за Шекспировия маниер да описва в пиесите си „първи убиец, втори убиец“… Накара ме за кой ли път да си задам въпроса:

Защо Антъни е убит с шоколадови бонбони, а Макс – с пила?

Толкова различни похвати! Защото убийците в тази драма са двама.

И тъй, влиза първи убиец. Питър Оукли убива Макс Смит-Хайне още в Лондон – достатъчно било, след като са се прибирали заедно след поредния запой, да го блъсне в Темза. Двамата си приличат по телосложение, а за Питър е детска игра да се гримира така, че да дублира характерната бенка на Макс, извивката на веждите му, мустаците. По този начин е могъл да „разпознае“ тялото на съквартиранта си. Той вече е разчистил пътя си. Изпраща кутия отровни шоколадови бонбони на Антъни от името на доволен клиент, за който също е научил от писмата. Антъни умира. Мнимият Макс пристига и наследява ателието. Търсейки безуспешно диамантите, той решава, че са скрити в огромната колекция от часовници на Антъни. Набързо гони чирака, който би го изобличил, и се заема на спокойствие да унищожава часовник след часовник – ето защо повечето експонати на стената в ателието не работеха, бяха замлъкнали завинаги или показваха грешно време.

Един ден Виктор Облонски донесъл някакъв часовник от Сънингдейл за поправка. Не заварил Макс в ателието, но забелязал щетите, нанесени по часовниците и мисля, че тогава е започнал да се досеща за истината. Не се колебал и за минута и свалил от стената все още непокътнатия малахитов часовник, който сам бил подарил на Антъни – това било изключително ценно притежание за него, което не можел да остави да бъде разбито. Не, Мей, няма да обвиня годеника ви в кражба – иронията е, че той е задигнал собствения си часовник.

Виктор вече се е усъмнил в Макс , споделил ви е за това, и вие все повече сте се навъртали около чичо си, разпитвайки го за детайли от живота им Антъни - детайли, които той знаел наизуст от кореспонденцията на двамата братя. И все пак… и все пак е сгрешил. Сгрешил е фатално в „спомените си“ за нещо свидно от вашето детство. Вие сте разбрала, че Макс не е истинският ви чичо. Но този непознат… кой е той? Нима… не може да бъде, о, Боже – нима той е изплатил фаталната кутия с бонбони на баща ви, който сте обичали повече от всичко! И какво се е случило с истинския Макс, може би и той е погубен, погубен завинаги?

И това е моментът, в който на сцената излиза вторият убиец, Мей. Вие.

Вечерта, когато за пореден път сте се отбили в ателието на чичо си, вероятно сте искала обяснение за извършеното, спорели сте много разгорещено. Изправени от двете страни на масата, сте крещели в лицата си. Макс може да ви се е надсмял – да ви е казал нещо от сорта – нищо не можеш да докажеш, малка глупачке. И тогава просто сте грабнали пилата и сте я забили във врата му! Вярвате ли в наследствеността, Мей? Аз да.

Майкъл Хъмфри е разказал на полицай Бърк история за дядо ви, който учил за ковач и в пристъп на ярост замерил майстора с тежък чук и едва не го убил.

Вие сте наследила същия нрав, мис Мей.

Изглеждате толкова крехка, почти боязлива, но сте склонна към сляпа ярост, когато ви отнемат нещо ваше. Също като сестра си Маги – в жилите ви все пак тече една кръв. Вие бяхте напълно искрена, когато казахте, че никога не бихте посегнала на баща си или чичо си, защото сте ги боготворяла. Но това не важи за техния убиец.

И въпреки това, мисля, че съжалявате за стореното. Измъчвате се и страдате, но имате на своя страна Виктор, който е направил и невъзможното, за да ви спаси. С парите от диамантите е можел да се върне в Русия когато пожелае, или да си купи имение, отговарящо на ранга му и тук, в Британия. Вместо да гради нов живот на непознат континент. О, да - Антъни е дал диамантите на Виктор, вашия годеник – ето защо не ви включил в завещанието си. Смятам, че по ирония на съдбата му е подарил камъчетата малко преди да бъде убит – не е имал време да пише на брат си за това. Антъни е оставил е къщата на Маги, защото е подсигурил – и още как - вашето бъдеще. Вярвал е на Виктор, харесвал го е, и не на последно място – бил е сноб до последно и е умирал от щастие, че бъдещият му зет, макар и напълно разорен в момента, е аристократ.

Защото Виктор е точно такъв, нали, Мей? Граф Облонски. В Русия обикновените хора не говорят френски и латински, госпожице. Това е привилегия на буржоазните семейства. Познанията му върху европейската литература и история също доказваха добро образование, получено в родината му. Направих необходимите справки и знам със сигурност , че Виктор Облонски се е опитал да организира връщане на монархическата власт в страната си, но бунтът е бил разбит, а той едва не е загубил живота си – простил се с богатството си, но успял да избяга тук. Антъни Смит-Хайне честичко се шегувал за „изненадата“, която Виктор му поднесъл. Не е говорел за часовника, а за титлата.

Не бих могъл да сипя обвинения срещу една графиня, Мей – графиня Облонски. Особено, когато тя живее в страна без закони за екстрадация. За убийствата на Макс и Антъни ще посоча истинския виновник. А за неговата екзекуция – навярно може да виним някое от приятелчетата на Диамантения Джо. Проблемът е, че те са неуловими.

Мей пое дъх, без да отмества поглед от очите му. Той се съмняваше, че и боливийското слънце може да я стопли, да я превърне в нещо повече от хартиена фигурка, изложена на стихиите. Обзалагаше се, че пръстите й винаги ще бъдат студени. Устните й се извиха в тъжна дъга.

- Сламени плитчици. Той не знаеше какво означават тези думи.

Инспекторът кимна, спомняйки си думите й – „Сламени плитчици и Карирана престилчица… това си бе шега само между нас тримата“.

- Сбогом, Мей.

Той се обърна се обърна и закрачи обратно по алеята. Насреща му вървеше Маги Грегсън. Все така приличаше на горска нимфа, ухаеща на лятно слънце и пресни плодове.

- Напускате ли ни, инспекторе? – попита тя.

- Да, мисис Грегсън. Тъкмо си взимах довиждане със сестра ви.

- О, разбира се. Тя смята да живее в Бразилия, Боливия или на друго такова противно място. Не мисля, че ще е за дълго. Тя ще се върне тук. Аз съм по-голямата сестра и Мей винаги прави каквото й кажа.

Инспекторът се усмихна учтиво. Той вдигна поглед към фасадата на Пийкок Хаус. По някаква ирония не бе стъпвал в къщата. Вратата й оставаше затворена за него. Дали сестрите Смит-Хайне живееха в охолство или зад червеникаво тухлените стени се криеше разруха, нямаше значение. Истинската сцена бяха мъничкото ателие с повредени часовници, къпиновите храсти, които обливаха пръстите на Маги с кървав сок, каменната пейка, на която Виктор и Мей извръщаха глави и докосваха ръцете си… Той отново закрачи и чу Маги Грегсън да казва:

- Вече е пет часът. Но къде се губи Уолтър?

 

 

 

 

 

© Светлана Видинска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Фина мистерия с елементи на драма. Отдавна не бях чела нещо толкова грабващо!
  • Благодаря много! Щастлива съм, че и този разказ се хареса, и вече имам идея за следващия...
  • Дребните на вид детайли, които създават атмосферата, съживяването на толкова различни по характер хора, брилянтната и дея и напрежението до хепиенда.... Прекрасно, каквото и да кажа повече ще е пълнеж! Не коментирам повече, защото след тази симфония от думи и емоции, моите са излишни. Просто чудо!
Предложения
: ??:??