Марина живееше сама в близост до гората, отдавна децата й се бяха преместили в града, в селото жителите се брояха на пръстите на двете ръце, нямаше работа, нито транспорт до близките населени места. Нито можеха да работят, нито децата на училище да ходят... А мъжът й почина преди две години. Оттогава тя се справяше съвсем сама. Не искаше да се мести в града. Тук й беше волно на душата. Събираше съчки в гората, шишарки, билки, готвеше си вкусна чорбичка от коприва, ей сега ще отиде да си набере на припека,  под баира. 
   Марина тръгна и взе една тояжка, не да се подпира, не беше й нужно, нищо че мина 75 лета, все още можеше да тича без помощни средства, но все пак към гората отива, да има за всеки случай тояга. 
Вървеше и се радваше на пролетта. Зелената тревичка вече беше постлала мек килим покрай пътя. Цветенца тук там създаваха впечатление за радост и пъстрота на тази зелена постеля. А цъфналите люляци разпръскваха аромата си опияняващо надалеч, надалеч... 
   Марина стигна до подножието на баира, където на припека беше изкарала буйна коприва. Набра си пликче и щеше да се връща, когато чу скимтене. Идваше от високото, където почваше боровата гора. 
   - Дали някое от кутретата на Петко, съседът, не се е заплело в някой трънак? - рече си Марина и тръгна нагоре по баира, изкачи бързо пътечката и влезе в гората. Заслуша се. Вече нищо не се чуваше. Огледа се. Наоколо нищо не се виждаше. Тъкмо си помисли, че вероятно кученцето  се е освободило и избягало и щеше да се връща, когато пред нея застана... вълк... Голямо животно! Марина стисна тоягата инстинктивно. Но като се окопити от първоначалното стъписване тя видя, че животното седна пред нея, на метър разстояние и сякаш с очи й казваше да не се страхува. После се обърна и се мушна в храстите отстрани на пътеката, където имаше съвсем мъничка и тясна пътечка. Спря и я загледа тъжно. Тръгна отново към нея, после се обърна... Сякаш я викаше, подканя я да тръгне след него... Марина по принцип не се страхуваше. Казваше, че е оперирана от това чувство и сега не се изплаши, разбра, сякаш в главата й отекваше глас, който й казва, върви, ще разбереш скоро... 
И жената последва животното. Видя, че това е вълчица. Не след дълго тя спря и седна, загледана в шубраците. Марина се приближи. Видя капан и в железните му зъби, останало почти без сили, едно вълче! Ето затова майка му я повика. Приближи се, малкото не помръдна. Марина с мъка освободи крачето от капана. Ето защо тези дни видя два джипа да обикалят района. Бракониери. 
   - Готово, мъниче, хайде, опитай да вървиш. Подкани го, но малкото не успяваше да тръгне, нямаше сили, кой знае колко време се е мъчило тук. Майката не се доближаваше, сякаш за да не изплаши жената. 
   - Ето, виж, опитай да помогнеш на детето си, но ми се струва, че няма да може да върви. - Марина се отдръпна. 
Вълчицата се приближи, облиза малкото, побутна го по задницата... Но без успех. Малкото мръдна, повлече се и спря. Майката гледаше питащо към жената. 
   - Дали да не го взема вкъщи, да го храня докато заякне? Ще превържа раната... А, ще разрешиш ли?  - Марина погледна към вълчицата. Тя наведе глава и сякаш се съгласи. Жената взе вълчето. Гушна го и тръгна към дома си, а майката ги следваше, отново на метър разстояние зад тях. 
   - По натам не е безопасно, Петко има няколко каракачанки и ще те надушат и подгонят. Ей я къде е моята къща, съвсем наблизо е, - Марина говореше с вълчицата като с човек. И животното я разбра. Застана скрита в последните борове. Щеше да стои там и да чака детето си, колкото трябва, толкова ще стои и ще чака... 
   Марина се прибра с малкото вълче. Даде му мляко, да пие, да се съвземе, проми и превърза раната. То скимтеше леко, но не се съпротивлява. Изпи си млякото и заспа на топло до печката. 
   Марина сготви копривата и седна на пейката пред къщи. Какво щеше да се случи ако кучетата на съседа й надушат вълчето? Не искаше да си мисли... Но тя ще се погрижи за малкото и то ще може да се върне в гората. Скоро. 
   На свечеряване Марина видя в края на гората, на високото, вълчицата беше излязла от убежището си и беше седнала там, гледаше към къщата й. Майчица. 
   Жената се грижи за вълчето една седмица и всяка вечер виждаше как вълчицата наблюдава къщата от баира. За щастие кучетата не надушиха дивото животинче. А то бързо се съвзе. И сега Марина реши, че е време да го върне на майка му. Занесе го, не искаше да го остави само да се придвижва заради кучетата. Занесе го в гората, където ги очакваше майката. 
   - Ето ти детенцето, майчице, вече е силно и здраво. - жената пусна вълчето и то затича към майка си, която го приласка... Колко нежност имаше  в това!!! Малкото куцаше, но беше стабилно. Марина щеше да се обърне и да си тръгне, но вълчицата сякаш искаше да се доближи до нея и да благодари! Усети го, животното не издаде звук, просто я гледаше с влажни и благодарни очи. После се наведе към малкото и сякаш му каза нещо. А то закуцука към Марина и махайки с опашка, се отърка в краката й. 
   - Ей, мъниче, ще ми липсваш и ти! - погали го нежно - Хайде, върви при мама! И се пазете! 
Вълчето погледна майка си, после отново се отърка в краката на своята спасителка и след това се върна при вълчицата. След това двете животни се скриха в шубраците. 
   Марина се върна в къщи и дните и отново следваха обичайния си ход. 
   Дойде есента. Жената започна често да ходи в гората за шишарки. Да има за зимата. И един ден докато ги събираше, тя видя към нея да се приближава едно куцукащо младо вълче. Нейното! Застана на метър разстояние и завъртя опашка, а очите му я гледаха с обич... Помнеше я. След него се показа и вълчицата. Седна на земята и с цялата възможна благодарност в погледа си, сякаш искаше да каже:
   - Аз съм тук, ще бъда тук и ще съм признателна до гроб. 
Марина се просълзи и докато ги изпращаше с очи каза на себе си:
   - Животинка, а носи в себе си повече чувства от някои хора... Бягайте надалеч в гората, колкото може по-далеч от хорските капани...