4.07.2019 г., 21:07 ч.

 Вълшебният пръстен (22) 

  Проза » Повести и романи
1077 5 12
Произведение от няколко части « към първа част
14 мин за четене

22. Берт

 

Дълбока нощ. Отвън с коварни знаци

ме викат бродници и върколаци.

Около тях прокобници и веди

танцуват диво под звездите бледи...

       Божичко, какви глупости си съчинявам! Наистина отвън е дълбока нощ, но дори да има бродници и върколаци, няма как да ги видя през мръсните прозорци на цеха. Нощната смяна е убийствена! Всяка фибра на тялото ми крещи за сън, не мога да си отспя през деня, когато навън е светло и шумно. Ако има възможност за минута да отскоча до тоалетната и да си наплискам лицето, ще живна. Каква ти минута, дори за секунди не мога да се отделя от машината, защото лъскавите цилиндърчета, които се търкалят към мене по поточната линия, ще се струпат на камара, после ще се стоварят върху ръката ми и ще я издраскат до кръв. А нормата ми ще отиде по дяволите. Не ми остава друго, освен да се ободрявам, като си измислям стихове за разни страховити създания.

       Работя на берт – това е моята машина в тенекиено-амбалажния цех на Консервния комбинат. Правим консервните кутии, които след това се пълнят с разнообразна храна и се отправят към пазара. Малка част остава у нас, останалото потегля към Съветския съюз.

       Когато Мехмед нареже ламаринените листове на ивици, а Павлина ги навие на валоогъващата машина, те отиват при лепачките. Така наричаме осемте млади жени, които запояват двата края на ламарината. За тях е обособено отделно помещение насред огромния цех, защото работят със солна киселина, а тя е отровна. Изолирани са, да си дишат на спокойствие хлороводород. Затова пък заплатите им са по-високи. Аз получавам 62 лева, но често ми се добавят още 2-3 лева, защото през дневните смени преизпълнявам нормата си, а когато съм нощна смяна, гледам да не падна под нея. Лепачките си докарват около 70 лева на месец.

       През едно прозорче от помещението на лепачките запоените цилиндри се стичат към мене. Моята машина им огъва ръбчета от двата края, към които след това се захващат капачките. Вземам кутия, поставям я бързо и ловко между въртящите се колелца на берта и натискам с крак педала. Отпускам го и кутията, вече получила своите ръбчета, се изхлузва върху поточната линия. Осем часа стоя като щъркел на левия си крак, защото десният е непрекъснато на педала. И го усещам как все повече заяква.

 

       Отначало беше ужасно. От бързане и притеснение не винаги успявах да вкарам правилно кутията между колелцата, машината я захапваше и я смачкваше. Брак! Но постепенно, ден след ден, движенията ми ставаха все по-бързи и точни, докато накрая напълно се автоматизираха. Тялото ми си работеше леко и безотказно, сякаш съм се превърнала в неразделна част от машината. И ето ти чудо! След като ме е обсебил телом, бертът изобщо не ме ангажираше духом. Мисълта ми беше свободна и се рееше все по-далеч от тенекиено-амбалажния цех. Пеех наум любимите си песни, повтарях любимите си стихотворения. Когато ми омръзваше да пея и да рецитирам наум, започвах да си съчинявам разни неща: стихове или разкази. След работа не записвах нищо, разбира се. Нямах време и сили за такива безсмислени занимания.  

  *

       Всъщност към Консервния комбинат ме насочи Румяна. Връщах се от тъкачната фабрика. Бях се простила с намерението си да стана тъкачка, защото в Личен състав ми казаха, че в момента не наемат нови работнички. Видях Румяна да върви по отсрещния тротоар и тъкмо се колебаех дали да ѝ се обадя, тя ме забеляза и се втурна към мене.

       – Здравей, Марина! Радвам се да те видя.

       – И аз. Как си, какво правиш?

       – Ами... кандидатствах във ВИНС, но не успях да се класирам. Сега работя в Градския комитет на ДКМС.

       Виж ти! Значи комсомолското ѝ натегачество в училище не е отишло нахалост.

       – Ти работиш ли някъде? – Румяна очевидно знаеше, че не са ми заверили формуляра.

       – Не още, търся си работа, но не било толкова лесно...

       – Знаеш ли, вчера имахме съвещание с комсомолските секретари на промишлените предприятия в града. Секретарят на Консервния комбинат спомена, че имат нужда от работнички.

       – Дали е сигурно? Той какво работи там?

       – Сигурно е. Той е щатен комсомолски секретар на комбината.

       – Щатен? Искаш да кажеш, че получава заплата само за някаква комсомолска дейност?

       – Разбира се. Всички по-големи предприятия имат щатни партийни и комсомолски секретари. Защо се правиш, че не знаеш?

       Нямах желание да продължавам разговора си с Румяна.

       – Наистина не знаех. Довиждане!

       Върнах се вкъщи, написах нова молба за работа и се отправих към Консервния комбинат.

  *

       Най-после се добирам до любимата ми първа смяна. Не ми е чак любима, по-скоро предпочитана, защото ми осигурява повече свободни часове.

       Будилникът звъни в три и половина. В четири часа вече съм на спирката. В четири и пет пристига първият автобус, следват двадесет минути лашкане сред дремещи работници и петнайсет минути бърз ход до портала на завода. В пет без четвърт вече съм в цеха. Обличам си синята дочена престилка, вземам пакли от майстора на смяната Пейчо и грижливо почиствам машината си. В пет без пет се събираме около началник-смяната за традиционната петминутка. Той важно ни съобщава някакви факти за изпълнението на нормите и работата на машините. Точно в пет Пейчо включва конвейера и цехът се изпълва с грохот.

       В девет часа отчетничката Руска излиза от кабинката си в дъното на цеха и се провиква: „Пайдооос!” Тази дума на заводски жаргон означава, че е време за трийсетминутната ни почивка. Първо извиваме опашка пред тоалетните, след това вадим от шкафчетата каквото сме си донесли за закуска, обръщаме празни дървени щайги и сядаме. Ех, че кеф! Дъвча сандвича, който съм си приготвила от вечерта, и разсеяно слушам разговорите на момичетата около мене. Павлина работи най-близо до кабинката на Руска и ни осведомява как се развива връзката ѝ с Пейчо.

       – Вчера два часа не си показаха главите навън от кабинката.

       – Тя жена му ако разбере, ще дойде и ще ги опердаши и двамата – казва Ленчето. – Каквато е мощна, ще помете цеха с тях.

       – Ти пък къде си я виждала? – пита Гергана.

       – Ми тя работи тук, в склада. Чудя се как още не е научила.

       Ленчето и Гергана са гумировачки. Техните машини прилепят гумените ленти към капаците на консервните кутии. Гергана се е омъжила наскоро и Павлина обича да се закача с нея.

       – Хайде бе, Гери, разкажи ни за първата си брачна нощ.

       Гергана се изчервява.

       – Стига ма, Павлино, бива ли да се говорят такива неща!

       Лепачките са седнали отделно от нас. Там Цена е душата на компанията. Тя им разказва с дрезгавия си глас някаква случка, вероятно драматична, защото разказът ѝ е придружен от звучни псувни. Освен че псува на всяка втора дума, Цена се откроява ярко сред всички работнички в цеха, защото винаги идва на работа със силен грим. Чудя се в колко часа ли става сутрин, за да свари да се гримира.

       – Ау, момичета – провиква се Павлина, за да привлече вниманието ни, – какво ще кажете за новия началник-цех? Ма той млад, хубав, синеок. Като мине покрай мене, коленете ми се разтреперват.

       – Не съм виждала често да минава покрай тебе – казва Ленчето, – щото гледам, че все около берта се навърта.

       – Спокойно – казвам, – няма да се навърта повече. Отрязах му квитанциите.

       – Тъй ли? Ти си била много глупава – стрелва ме с ръка Ленчето.

       – Такава съм.

       Наистина още в първия му работен ден, когато началник-смяната го развеждаше из цеха, погледите ни се срещнаха и видях как очите му присветнаха. Последваха обходни маневри: „Имаш ли проблеми с машината? До тебе достига ли миризмата на хлороводород?” Отговарях му едносрично, без да отделям очи от берта. Докато един ден след края на смяната ме причака до входа на цеха.

       – Имам чудесна новина за тебе. Издействах една бройка за качествен контрол в цеха. Само дневна смяна, работа без напрежение, 68 лева заплата. Предлагам да отидем довечера някъде да го отпразнуваме!

       Може би трябваше да отклоня по-меко предложението му, но бях уморена, освен това ме задържаше, щях да изтърва автобуса и трябваше да чакам половин час на спирката за следващия. Изгледах го с най-ледения си поглед.

       – Нямам никакво намерение да сменям работата си. Потърсете си друг обект за това доста съмнително благодеяние.

       Той се стъписа и онемя. Не разбрах какво го втрещи повече: дали категоричният ми отказ, или начинът, по които бях го изразила – малко необичаен за работничка в Консервния комбинат. Надявам се вече да не ми досажда. Ако се окаже отмъстителен тип, ще ми стъжни живота.

 

       Първата смяна свършва в един и половина. В четири следобед вече съм приключила с обяда и къщната работа. Остават ми цели четири часа за приятни занимания: разходка с Чарли, книга, музика по радиото, вечеря с баща ми и накрая – писмото до Стас. Всяка вечер пиша около половин страница. Разказвам му как съм преживяла деня, но пропускам неприятните моменти – като случката с началник-цеха например. В неделя сутринта отивам до пощата и пускам писмото. А в понеделник започвам ново писмо.

       Сега Стас е трудовак. Служи в Трудови войски заедно с момчета от малцинствата и разни „неблагонадеждни членове на социалистическото общество”. Писа ми, че копаят канали за водопроводни тръби някъде на юг от Бургас. Дано скоро да му разрешат отпуск...

  *

       Днес не мога да си тръгна веднага след края на смяната, защото комсомолският секретар е организирал мероприятие: среща със заслужила бивша работничка от нашия цех. Събираме се в средата на цеха. Идва секретарят, придружен от една жена, около шейсетгодишна, с кръгло миловидно лице и прошарена коса, прибрана на кок. На левия ревер на сакото ѝ са закачени два ордена.

       – Да ви представя другарката Тодорова – и той разказва накратко биографията ѝ. – А за трудовите си успехи тя ще ви разкаже сама.

       И жената ни разказва кога и как е получила ордените си „Трудова слава” и „Червено знаме на труда”; говори ни за поети обещания пред Партията, за трудов ентусиазъм, за преизпълнени планове... Речта ѝ наподобява дикторите от седмичните кинопрегледи, но аз я слушам с умиление, защото тя искрено се вълнува от срещата си с нас. Личи си, че е добра и работлива жена. Гледам оживеното ѝ лице, скромния ѝ сив костюм, старателно лъснатите ѝ черни обувки с нисък ток. Изведнъж сърцето ми се свива. Десният ѝ крак е мускулест и почти два пъти по-дебел от левия!

       Когато тя завършва разказа си, комсомолският секретар ни пита:

       – Имате ли въпроси към другарката Тодорова?

       – Искам да попитам нещо – обаждам се аз. – Кое беше работното ви място в цеха?

       – Работех на берта. Кой работи сега на моята машина?

       – Аз – прошепвам умърлушено.

       – Добре, след малко ще дойда да си видя машината и да си поприказваме – и тя мило ми се усмихва.

 

       Стоим с другарката Тодорова до берта. Тя нежно гали черния метал и по бузите ѝ се стичат сълзи. А аз си представям как след много години, когато дойде време да се пенсионирам, в края на последния си работен ден ще погледна тъжно машината и ще си тръгна от цеха с дебелия си десен крак, но без ордени и медали, защото дори и тогава комунистите няма да са забравили, че съм дъщеря на народен враг.

» следваща част...

© Jereena Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аз живях в "онова време", Дон Бъч. И до днес ми е трудно да проумея как някои хора се чувстваха уютно в него. А сега публично го славословят - без капка срам.
  • Потискащо, но написано великолепно! Комбинат за консервиране на хора. Понякога си мисля какво бих правил, ако бях роден по-рано и живеех в онова време - сигурно нямаше да свърша никак добре.
  • !
  • Благодаря, Харпун
  • Как само можа да си го помислиш,отново страхотна част.Поздрав Джерина.
  • Благодаря ви, невероятни сте!
  • Твоите творби са всичко друго, но не и досадни!
  • Поздравления и за тази силна част от правдивото ти повествование, Джерина!
  • Лина, Мариана, Краси, SMooth, най-искрено ви благодаря! Опасявах се, че технологията за производство на консервни кутии в началото на 60-те години на миналия век може да ви се стори досадна
  • Няма забрава за властта!
    Поредната прекрасна част. Поздравления!
  • Като един извор си, пием, пием, напиване няма...Поздравления!
  • И този път, вярна на себе си, вълнуваш, предизвикваш мисълта, просълзяваш. Поздравления, Джерина!
    пп. Ще ми е приятно някой ден да се запознаем.
Предложения
: ??:??