ВЪОБРАЖАЕМ ПРИЯТЕЛ

Тими - пет годишно момченце, с бяла кожа и сини очи - стоеше на прозореца, отпуснал чело на стъклото. Гледаше към децата, играещи си на улицата; те скачаха, викаха, крещяха, смееха се, гонеха се, бутаха се. Чудеше се защо правят всичко това.

Майка му пък, минаваше старателно целия хол с прахосмукачката. Движеше се бавно на заден, а после и на преден ход; "ореше" дебелия персийски килим с четка в края на тръбата така старателно, сякаш го боядисваше с нея. Линийте бяха съвършено прави и не се застъпваха - сякаш тя виждаше "следата":)

- Махни се от прозореца де - каза тя на детето, когато четката стигна до краката му. - Не мога да мета.

Детето седна на фотьойла. "Виуууууууу!" - се чуваше из цялата стая, бе запълнило всяка частичка от обема й. Покъртителният зациклящ звук на прахосмукачка, който ти действа ужасно, когато си на пет.

То запуши с длани ушите си, отпуши ги, запуши ги, отпуши ги -"виу...у...у...у....у..у.......у.....у.у.у.у.у.уууууу" - накъса се звукът. Детето обичаше да прави така.

Оказа се обаче, че сега дори и това му е скучно. Потъна в някакви негови си мисли, загледан към дивана. По едно време се усмихна.

- Отивам в кухнята - каза майка му, щом изключи прахосмукачката. - Ти стой тука да не ми се моткаш в краката, гледай си телевизия и като те викам за обяд, ела. Чу ли?

Детето кимна.

- Разбра ли?

- Да, мамо.

Тя излезе. Детето остана така още няколко минути, след което плясна с ръце.

- Здравей, Тими! - Чу се ведър детски глас иззад дивана. След миг се показа главата на Пумукъл.

- Здрасти. Ела да си говорим.

Пумукъл се измъкна целия и лазейки се приближи към детето. Седна на пода до него.

- Да, Тими?

- Онези деца навън - те защо се бутат така? И се удрят. Това тяхното, някаква игра ли е? Щом се удрят така, дали пък не ги боли?

Пумукъл го изгледа безпомощно.

- Ама защо ме питаш всеки път? Нали ти казах вече - не знам.

А и откъде би могъл да знае, та нали той бе само във въображението на детето.

- На какво ще си играем? Искаш ли на криеница?

Тими отново се усмихна. Заиграха се.

...

Междувремено, майката на детето стоеше в кунхята и готвеше. Неква чорба, с копър и пиперче (а когато някой е МНОГО ЗЛЕ \демек, "големото зле" - аз пък винаги съм се чувал тези две думи като една, и съм се чудел къде живеят "големите тузлета", кои са ТЕ и за какво се борят?\, и докато пише за кухня и готвене, се сети за чорба копър и пиерче, - му е много готино да включи някак тези яки думички в текста който пише - и по-рядко дава обяснения в скобите:). Имаше и захарче и пиперче, да - да... ... Брей...! (Много странни работи стават;)

И не щеш ли, някой почука на вратата на апартамента. Майката излезе в коридора, запъти се към вратата. Отключи. ОтФори (демек, извършила тия двете действия последователно, умишлено и съвсем преднамерено:)

- Здрасти ма Пено, па уно я съм дошла за пипер и клечки за зъби.

"Ужас!" - Възкликна вътрешномозъчно майката, щом видя жената. Това бе Генадия Простата от осмия етаж! Майката не можеше да я понася.

- Ей сега, момент.

Тя се запъти бързо към кухнята, но Генадия Простата я последва.

- Кво слънце; вайк-вайк-вайк... - завайка се Генадия Простата.

- Да бе, страхотно е... - измънка ужасно отегчено майката, докато повдигната на пръсти, напипваше с длан дъното на високия шкаф. Затвори шкафа, отвори другия.

- Не страхотно, а УЖАСНО! - Поправи я Генадия Простата. - Па уно я до съга съм викала син ми Петър да се качи горе, ама он неще! Стои си долу с децета и ритат некви кози глави... некви свински трактори (тука демек е искала да каже нещо от рода, на това, че си ритат топка, ама НЕЩО я е накарало да произнесе ТЕЗИ слова:). А твой Тими, къга го ма?

- В хола. Гледа телевизия.

- Е ти що го не пущаш да си играе с децата доле, ма? Що никога с мъжа ти го не пускате доле, ами само тука го държите като вързан?

Майката напипа клечките за зъби, хвана ги с ръка, измъкна ги от шкафа, затвори вратичката, отвърна:

- Тича бързо, поти се и изстива, пада и си разранява колената.

- Ама то, сички деца праат така:) Ти кво искаш - като слезне доле, да седи на пейката пред блока? Ама ти... и с колелото не го пущаш.

- Изпотява се, а и ще го блъсне някоя кола. Не съм спокойна да го пускам с колелото сам.

- Кви коли ма, тука редко минавт коли.

- Кара много бърже. И не се оглежда.

Генадия Простата нямаше какво да й обясни; знаеше, че не е права, но просто не й идеха думи, с които да й обясни - нали си беше Проста. Да, ама работата е там, че тя не бе сама!

По някакви странни закони и неопределености на причинноследствените връзки, с нея от горе бяха слязли и някакви невидими присъствия от астрален характер. Те стояха и коментираха, без двете жени да могат да ги чуят.

- Че как да не кара много бързо! - Ядоса се Златната Кралица На Феите, гледайки към майката. - Нали му влизам понякога в тялото на детенцето, знам какво чувства. Вие като го пуксате само веднъж седмично с колелото (при това му казвате да кара само от "червената" до "синята" кола), и то за това кара лудо; щото това му се случва толкова рядко, че се вълнува, радва се. Вие винаги си го прибирате за по-малко от половин час, то горкичкото не може да почувства това, което чувстват другите деца, когато вече се е стъмнило, а те са се уморили - и за това кара бързо, че поне да почувства как топлия вятър блъска в лицето му своята свежест, как разрошва косата му.

- Това не е нищо! - Възкликна Царицата На Горските Привидения. - Аз веднъж се спуснах по тръбите на водопроводната инсталация, влязох в този апартамент и знаеш ли какво видях?

- Какво?

- Хранят го с лъжичка.

- Сериозно?! На пет, а го хранят с лъжичка?

- Да! И му трият задника.

- То не знае ли?

- Не. Няма как да се научи - те не го оставят да се научи. Освен това...

- Какво...

- Ами, то не знае и да се облича само. Те го обличат, събличат, решат, връзват му обувките... На него естествено, му е по-лесно така. И когато не слуша, го плашат с инжекции.

Пеша Кощвабрата - духът на злопулучно загиналата домакинка - също беше там. Като чу тези думи, се сети, че е виждала детето някъде.

- Аз вчера се върнах от бъдещето - почна тя. - Бях една година напред във времето, та да съм си просто там, както и да е. Та знаете ли какво видях тама?

- Не.

- Кажи ма, не ни дръж в неведение.

- Видях Тими!

- И?

- Тормозеха го ужасно на училище. Беше в първи клас, но не беше като другите деца. То - така както не бе виждало толкова много деца, както не бе ходило и на детска градина и не бе свикнало с виковете им - се изплаши още от първия учебен ден.

- В смисъл?

- В смисъл, че по времето, когато другите деца са излизали на улицата и са си играели, веселели, карали, спорили, влюбвали се по детски - тоест, когато са навлизали тепърва в социалния живот, когато са опипвали острите му контури, опознавали са свойствата му, приспособявали са се към законите му - детето си е стояло вътре и е гледало телевизия.

- И?

- Е как така и?! Много ясно, че при това положение още от първия ден ще се затвори в себе си, няма да си приказва с никой и ще си стои на страни. Обличат го, викаш, и то само не знае?

- Да

- То за това не умееше да се облича само и другарчетата много му се смееха, когато трябваше да си обличат екипите и да си връзват патъците. Те главно по това го забележиха, че е по-различен и не почнат да се бъзикат с него. Някой го удари и то вместо да отвърне, заплака. Оня го удари пак. После всички почнаха да го тормозят. То се затвори още повече в себе си, започна да идва със страх на училище. Викаш, плашили са го с инжекции?

- Да.

- Ама точно така! То за това много плака, когато му правиха ваксини и другите му се подиграваха още повече.

- Т-ц - т-ц - т-ц... - Зацъка с език Жмуца - феята на некви си същества други, която също беше там и слушаше. - Сега си спомних за това дете, голема трагедия, наистина...

- Я разкажи.

- Ами, и аз вчера се върнах от бъдещето. Бях си направила пътешествие през няколко поредни години. Та сега се сетих кое е това момче... Него продължиха да го тормозят чак до девети клас, когато се хвана с некви наркомани и пропадна. Умря от свръхдоза хероин.

- Ужас! Трагедия... - провлачи натъжена Царицата На Горските Феи. - И всичко това, само заради неправилното възпитание и невежеството на родителите му.

Там бе и Водния Плъх. Той също заговори:

- А вие знаете ли, че това не е единствения случай? Аз на какви неща съм се нагледал по време на астралните ми пътувания... Някои деца имат дори и по-лош късмет.

- Как така! - Възмути се някоя от феите. - По-лошо от това да умре от хероин?

- Ами да, но е много сложно и объркано за разказване.